Николай е на четири и половина. Мотае се из къщи с пластмасово корабче от «Лего». На корабчето има двама пирати. Единият е с дървен крак, а другият е нахлупил шапка с череп и кръстосани кости. Майката на Ники готви кебап в кухнята. Той влиза в банята и пуска упорито крановете на ваната. Пак и пак. Майка му крещи, изнася го оттам, застопорява вратата със стол, а той стои отпред с кораба и реве с надеждата гадната му майка да разбере, че ако един капитан си има кораб, този кораб трябва да плава, особено когато са замесени пирати.

Ицо, шестгодишен терорист, се засилва и се хваща с ръце и крака около ствола на смолист бор. Баба му седи на пейката и си говори с нечия леля. Във внезапно настъпилата тишина бабата долавя липсата на Ицко, обръща се и в ужас започва да му крещи да слиза оттам, той какво иска – да се пребие ли, какво щяла да каже майка му, като го види толкова мръсен, и изобщо маймуна такава, слизай веднага, чуваш ли какво ти казвам!? Приглаждайки останките от небесносинята си тениска, Ицо се чуди колко ли пъти трябва да се удари една баба, за да млъкне, и защо му е забранено да прави нещо толкова привлекателно.

Йоана счита, че когато човек стане на десет, би следвало да му имат малко повече доверие. Но когато след дълго вслушване в тъмнината, внимателно хързулване от леглото, поставяне на възглавницата на земята, усукване на чаршафа в поза какавида под леглото баща й влиза с гръм и трясък в стаята, излайва няколко крясъка в смисъла на «как не те е срам» и «това да не ти е…» и я праща веднага да си легне на леглото, «ааа, дрисла такава». Леко замаяна от полузаспалото реване, Йоана си обещава, че като порасне, винаги ще дава на децата си да спят на пода.

Хубаво.

Забранявате игрите с мокрене, забранявате катеренето по шкафовете

и спането на пода, забранявате да се правят къщички от възглавниците на канапето, забранявате да се прави кекс, забранявате да се изрязват чудесни дупчици по дрехите, забранявате да се излиза до по-късно с приятелчетата от блока и мотаенето след училище, забранявате да се джапа в локвите, забранявате да се яде сладко преди вечеря… Ама поне веднъж успяхте ли да отговорите добре на резонния въпрос «Защо»?! И имайте предвид, че:

«защото ще си развалиш апетита» не е правилен отговор,

така както и «защото е опасно/вредно/глупаво», а още по-малко, «защото така казах аз», да не говорим за «защото съм ти майка».

Отговорът на това «защо» трябва да бъде смислен не за вас, а за детето. Трябва да му се отговори така, че то да разбере: не става въпрос за самоцелна, а за смислена забрана. В родната действителност се счита, че едно «Не!», подобно на това, което бихте казали на кучето си, е достатъчно, за да разбере детето какво му е позволено и какво – не. А нещата не стават така, ако искате детето ви да разбира живота си, да ви слуша и да уважава указанията ви. Човек, който раздава безсмислени забрани, е просто тиранин, който без никаква причина пречи на другите да живеят щастливо. За жалост, в повечето случаи забраните се появяват по две много неприятни причини:

тревожност и мързел

Тревожните забрани са егоистични и необясними за детето. Те не му помагат с нищо, а на всичкото отгоре му внушават и чувство за вина. Естествено е всеки родител да се страхува детето му да не падне от 2-метровата катерушка, така както е естествено детето да се катери и да пада. То никога няма да се научи да се пази, ако постоянно му се повтаря «Ах, пази се!» и не му се позволява да прави грешки.

Забраните поради мързел са още по-гадни. Детето не може да участва в правенето на кекс например, защото много ще изцапа. Какво по-нормално има от това детето да направи какаово-брашняна свинщина в кухнята? Но като му забраниш, то решава, че е неспособно създание, което трябва да бъде ограничавано, а не пълноценен член на семейството, който може да участва в общите дейности. Повече от ясно е, че ако му се даде четка да боядисва, няма да се справи като баща си. Но е по-важно да се приобщава и учи да полага усилия както всички останали в дома.

Очевидно е, че желанията на малкия и на големия човек са различни.

Но няма нищо по-глупаво от това да се убива възможността да се осъществяват желания. Ако съществото иска да си направи палатка в хола, какво толкова – само нека не забравя, че след като е направило хаос, то ще трябва да подреди и оправи всичко. Какво губите вие? Май нищо. Но пък печелите едно самостоятелно и смислено дете, което знае какво иска, знае колко струва това желание и е готово да се постарае.

Най-важното правило, защото е ясно, че няма как, а и не бива да се позволява всичко, е следното: на всяко «не» да има по едно «да». Всяка забрана да е последвана от разрешаването на нещо друго. Т.е. винаги, когато се засилите да казвате «не може…», да добавяте по едно «но може…». Ако се казва на всичко «не», детето няма да се научи да осъществява исканията си и никога няма да стане свободно, силно и независимо, никога няма да се научи да измисля и създава свои неща.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара