А синът пита и пита!. . .
На неговата възраст децата задават на ден около петстотин въпроса, но в мене звучат, уморяват ме, разкъсват ме с противоречието на думите и делата онези няколко, в чиито отговори се съдържа наистина човешката същност. Уморява ме невъзможността да обясня на сина си какво е това да си отговорен тогава, когато с болничен лист в джоба отивам на екскурзия.
Тогава, когато пресмятам левчетата на заплатата си, получена за работа, която съм свършил през пръсти.
Тогава, когато не го пускам да играе пред блока, защото събралите се на трудов ден съкварталци могат да го пратят да ме извика.
Измъчва ме собственото ми безмълвие в минутите, в които иска да знае какво е чуждопоклонничеството и какви сме ние с майка му, когато се захласваме пред лъскавите шарении на съседката, донесени от истанбулските битпазари.
Какво е егоизъм, когато го учим да крие играчките си от съседчетата, за да ги има по-дълго.
Какво е завист, когато с лакирани усмивки
изпращаме гостите си, за да осъждаме зад гърба им тяхното благополучие, да умоляваме успехите им само защото са техни, а не наши.
Страхувам се от мига, в който ще бъда обезценен в съзнанието на сина си като баща, неспособен да отговаря точно на въпросите му. Крача през дните си, прегърбен от угризения. Мъча се да се отърся от тях и успея ли понякога, става ми леко. Само в такива мигове мога да разговарям със сина си, впил пречистен поглед в бездънието на питащите му очи.
А той, шестгодишният пита:
– Тате, какво значи това, да си честен човек?
Гледа в мен като в огледало и чака отговор. . .
Премислям живота си – миналия и настоящия, чувам думите си – искрените и престорените, тегля делата си – знайните и незнайните, меря стойността на постъпките си и като стрела в мене се забива съмнението: честен човек ли съм аз?
За подобна равносметка са нужни много сили и аз, бащата, трябва да ги събера.
Трябва! Защото синът расте и продължава да пита.
Ужасявам се при мисълта, че може да замълчи…
0 Коментара