Да имаш дете вкъщи е като да имаш домашен психотерапевт. Само дето децата не го знаят със сигурност, а най-често и родителите им.
Тази мисъл започна да ме гложди покрай моето дете. Тя е на три години и половина в момента и тъй като знам, че мога да се уча от общуването ми с нея, подхождам с доста внимание към всичко, което тя ни се случва вкъщи.
Прието е родителите да мислят, че трябва да възпитават децата си. Искам да ви предложа да погледнете на живота по друг начин – като седнете за малко на земята.
Родителството до голяма степен поставя въпроса за предефиниране на собствените ни ценности. Много хора, които си обещават като Пипи да не „поресват“, стават досадни възрастни и ги хваща яко отит, който им пречи да чуват децата в себе си.
Не знам дали си спомняте, но вие също сте били малък човек. Малък и зависим от възрастните с техните странни изисквания, които не могат добре да аргументират – като абсурдното
„защото защо завършва на о“
или с някакви шантави забрани, които освен това се менят спрямо гостите вкъщи или настроението на големите.
Отделете време да си помислете как най-често говорите с детето си: умолявате го, държите се с него като с равно или пък сте сериозни и властни възрастни, на който не-може-да-се-противоречи, или угаждате в ултра степен?
Много от хората приемат към децата си поведението, което
- копира дословно това на родителите им – copy/paste от 80-те към 2018 на площадката: „ще те пребия, ако не дойдеш до 5 минути – оставям те на улицата“
- пресъздава поведението, което искат те самите да получат. Майката, която моли детето си да направи нещо, често е дете, което никога не е било молено, а дори напротив – било е насилвано против волята му. Днес тя стои на колене пред детето в себе си и моли едно друго дете, защото си мисли, че детето й точно това иска, дори това дете да няма нужда от молби, а просто от ясни правила. Но майката му дава най-скъпото си, дава му отношението, което тя не е получавала за себе си, защото самата мисъл, че ще кресне и ще удари два шамара я кара да се разплаче – както вече е правила или дори не са я оставили да го прави, когато е била на едноцифрена възраст.
Властната майка, която раздава правосъдие като женска версия на Зевс, скована от правилата, вкочанили живота й, но ходеща пред хората с гордо вдигнатата глава на „всичко е ясно“ и „стига глупости и лигни“, но някъде отвътре е непогалено дете… да, не е лесно да дадеш на детето си нещо, което не знаеш как да даваш на себе си. Ако ти самата не си получавала внимание и любов, е трудно да го предадеш на детето си, защото не знаеш как. Срещала съм се с това. Има възрастни, които не знаят как да са деца, защото от началото на детството им е трябвало да се държат „както трябва“. А кой казва как трябва и не е ли възможно тотално да е сгрешил?!
Прекаляването с вниманието е също толкова травмиращо, колкото и отсъствието на внимание. Животът под лупата на вниманието на родителите ти е като криво огледало.
Родителите ни са ни отглеждали с цялата любов, която са имали, колкото и да е била тя (Луиз Хей ни дава балсам за душите в книгите си, каквото и да е миналото ни). Но родителите ни, дори водени от най-добрите си намерения, най-вероятно са направили и грешки – и целта ни, като ново поколение родители е да направим… различни грешки.
„Да си модерен родител е много трудно“, казва понякога съпругът ми и е прав.
Поколението, от което сме, беше възпитавано от първите поколения, които нямаха време да се грижат за децата си. Яслите застанаха начело на месомелачката. Тези деца днес имат деца и в повечето случаи са преживели изоставяне в ранната си възраст и под „изоставяне“ разбирам всички тези случаи, в които детето, т.е. ти, си живял далеч от мама и татко, включително и при баба и дядо на възраст под 4-5 години, или без любов, т.е. гушкане, емоционална подкрепа и насърчаване за уменията ти.
Да, лесно е да се държим като родителите си – и да, децата ни ще станат хора – като нас. Обаче това, което ми пречи в простото осъществяване на тази идея е, че малко ни трябва, за да станат нещата по-човешки в родителството.
- като спазването на едни и същи правила всеки ден и при всички обстоятелства, но и
- понякога сладолед за обяд, когато слънцето и настроението са най-високо
- подскачането на дивана
- даването на усмивки заради това, че сме заедно и сме добре…
От сайта на психотерапевта Детелина Стаменова
0 Коментара