Там, където свършва морето

Как една книга може да съчетае едновременно социални реалности и дълбоко емоционални човешки портрети, да разплаче и усмихне, да разтърси и вдъхнови, да каже онова, което неизбежно трябва да бъде чуто, но и да запази достойно мълчание? Отговорът е в „Там, където свършва морето“ – дебютен сборник с разкази на д-р Зарина Василева, който излезе в края на миналата година в издателство „Библиотека България“ и с подкрепата на Национален Фонд Култура, програма „Дебюти“ за 2024 година.

Историите в сборника разглеждат различни социални и психологически теми през призмата на човешката уязвимост и сила, с богати на емоции философски разсъждения за резонансите на човешкия дух. Описанията в разказите са малки импресии, а в уюта на търпението, смирението, прошката, човек намира своя подслон.

„Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.“

Деян Енев

Разказите на Зарина Василева са едновременно леки, цветни и ефирни като сапунени мехурчета, но и изпълнени с толкова много смисъл и житейска реалност, че натежават като камъни, като олово, като… неизбежен размисъл за нещата от битието, който те държи здраво стъпил на земята. И ти се плаче, и се усмихваш, и си припомняш за вярата в доброто и човещината. Тежат думите на Зарина, движат се, също като клавишите на пишеща машина, видяла хиляди човешки съдби и описала ги с мастило върху листите. Удрят, оставят своя отпечатък, пречистват те. И вече си готов да полетиш.

Ива Спиридонова, редактор

Тази книга е урок не само за мен – урок е за всички, които сме забравили колко е важно да се родиш човек, да бъдеш човек и да останеш такъв докрай. Урок по човечност, алтруизъм и пълно приемане на другия, различния, гонения, отхвърления, необичания, изоставения, неживия… Именно тези деветнайсет истории са напомнянето, от което имаме нужда през целия си път – всяка наша среща да е опит, а не болка; всяка наша дума да носи радост, а не тъга; всеки наш жест да строи мост, а не бездни.

Симеон Илиев Аспарухов

„Там, където свършва морето“ е една от тези книги, които не просто се четат, а се преживяват.

Зарина Василева се справя чудесно не само със сериозните предизвикателства на късия разказ, но и се отнася към писането с присъщата журналистическа отговорност и правдивост, без да ощетява художествено наратива. Напротив – веднъж започнал да чете, читателят става все по-внимателен и сетивен, защото всяка дума има значение, а всеки финал е своеобразен катарзис.

Писателска отговорност на авторката не е изненадваща, предвид нейната лична и професионална биография.

Зарина Василева е магистър по право и журналистика и доктор по онлайн журналистика с изследователски фокус върху развитието на гражданското общество и социалните каузи. Дългогодишен журналист и комуникационен експерт, тя притежава и

солиден опит в социалната сфера

като консултант по човешки права, грижа за деца в неравностойно положение и хора от уязвими общности, активен участник в процеса на деинституционализация, както и в десетки благотворителни инициативи и социални каузи.

Сред последните ѝ самостоятелно реализирани проекти са: „Майчинство на изчакване“ – единствен по рода си конкурс за жени, изтърпяващите наказание лишаване от свобода, подкрепен от Български фонд за жените и „Рисуване по приказка“ – авторски приказки, адаптирани за деца и младежи с увреждания, реализиран с подкрепата на програма „Творчески стипендии“ на Национален фонд „Култура“.

За своята журналистическа работа и социална ангажираност, Зарина Василева е удостоена „Награда за журналистика за развитие 2020“ и Награда за етична журналистика „Time Heroes 2022“. Има и много литературни награди.

Въглени ( разказ )

Можеше да не мърда с часове – седнал в ъгъла и вторачен в искрящия на слънцето циферблат. Да имаш часовник, когато си на шест е почти като да имаш татко. Гордееш се, спокоен си, сигурен си и се чувстваш голям, много голям. Само дето вече и бащата, и часовникът не бяха негови. Заедно с таткото, получи и часовника му, но малко след това Бог си го взе, а новата майка – прибра часовника, за да не се счупи.

Само понякога се смиляваше и му го даваше да го подържи.

В миговете, когато тя беше спокойна, часовникът беше в ръцете му и го правеше голям, а татко му го гъделичкаше със слънчевите лъчи от небето и той се чувстваше почти добре. А когато бе добре, искаше и другите около него да се чувстват така.

Днес искаше да я разсмее, да стане весела и нежна като другите майки. Опитваше да пее, да танцува около нея, опитваше се да ѝ разказва някакви истории, но тя свиваше устните си и ставаше отново твърда като пластмасовите кукли, с които момиченцата в дома си играеха.

Но този ден беше толкова хубав, че той беше сигурен, че ще спечели усмивката ѝ.

– Искаш ли да позная колко е часът по слънцето? – попита я, а очичките му блестяха предизвикателно и игриво.

– Не можеш – равно отговори тя.

– 5 часа и 10 минути! – победоносно каза той, докато скришно гледаше блестящия циферблат и после бързо го скри зад пердето.

Тя стана. Дръпна завесата и взе часовника. Лицето ѝ смени бялото си пластмасово изражение със сива злост и от устата ѝ се изтръгна крясък:

– Ще ме лъжеш ли-и-и-и?

После го би с часове. В един момент слабото му телце изтръпна и вече не чувстваше болката, но от големите му очи се стичаха сълзи от обида и унижение. За първи път някой го биеше. Та той искаше просто да я усмихне…

Стисна силно очи и усети топлите ръце на истинската си майка. Виждаше я как му се усмихва, целува го, а той си играе с косата ѝ и сплита малките си ръчички около врата ѝ. Същите тези ръчички сега се подуват от ударите и парят все едно е стиснал въглени.

Сепна се, защото беше забранено да си спомня за мама. Обеща на новите си майка и татко, когато го взеха, след като истинските му бяха отишли при Бог. Казаха му: „От днес вече няма да се казваш така, имаш ново име и нови родители – нас. Забравяш всичко отпреди!“.

И той обеща, най-вече заради таткото с часовника, защото беше добър и го водеше за риба. Но явно всички добри хора си тръгват.

Сигурно тя е права. Сигурно той е лош и така заслужава. Заслужава да няма добри хора около себе си, а само нея. Но сигурно и тя е добра, а той я прави лоша. Затова заслужава и колана, и точилката, и новото име, дето хич не си го харесва, и избледнелите панталони, които са му до глезените, и да е заключен, и да го нарича с лоши думи… Всичко заслужава.

Нощем се опитва да преброи всичките бели, които е правил и да разбере дали заради тях майчицата му вече я няма. Но защо сега, колкото повече се опитва да бъде добър, толкова повече го парят въглените по дланите, по гръбчето, а когато е много ядосана – и по главата?

Дали тя някак разбира, че нощем си мисли за мама и повтаря първото си име, за да не го забрави? Затова ли все го обвинява, че лъже и че е лош?

Реши, че ако ѝ признае, тя ще му помогне да забрави. Каза ѝ:

– Аз още си спомням като бях малък. Помня първите си родители. Не успявам да ги забравя.

Още недовършил, видя познатото гневно изражение и усети ударите върху себе си.

Не разбираше защо тя се държи така, когато той се опитваше да я обича.

– Извинявай! Аз няма повече… Аз не я обичам. Аз няма да я помня повече…

Въглените продължаваха да горят телцето му.

Върна се в ъгъла.

Часовникът повече никога не попадна в ръцете му. А към слънцето не погледа много дълго време. Нямаше право да бъде щастлив, защото беше лош. Заради него бяха умрели всички – всички, които обичаше. Ами ако и слънцето умре?

Повече няма да обича нищо.