— Родена съм през 1948 годи­на в Белорусия. Баща ми е белоруски, а майка ми — украинка. И двамата са учители. Раснах като „книжна девойка“, не знаех нищо за живота. Завърших журналис­тика в Минск и започнах работа в един тамошен вестник.

Дотук съвсем обикновена биог­рафия на съвременна жена. Особеното започва след това, когато Светлана Алексиевич, насърчава­на от известните писатели Алес Адамович и Василий Биков и вдъх­новена от техните произведения, се заема да напише своята книга „Войната не е с лице на жена“, из­воювала изключителен успех не само в нейната страна, но и по ця­ла Европа.

Имах шанса да бъда със Свет­лана няколко дни по време на гостуването й в Ямбол и Елхово по покана на Комитета на движе­нието на българските жени в чест на 70-годишнината на Ок­томврийската революция, присъ­ствах на срещите й с читатели­те, протекли трогателно и непо­средствено, и ми се струва, че ус­пях да се докосна до вълненията и напрежението й, до умората й, до нейните грижи и надежди. Към възхищението на читателите Светлана се отнася достойно и мъдро.

— У нас се водеше дългогоди­шен спор не е ли изчерпана темата за войната, докога още ще се пише за нея. Действително ние имаме огромна мемоарна лите­ратура, даваща чисто военни зна­ния за броя на войските и битки­те, за оръдията и жертвите, за по­бедите. Имаме и добра художест­вена литература. Но доскоро в нея се ширеше възгледът, че ге­роят е човек, извършил нещо из­ключително. Не се отчиташе фак­тът, че почти всеки от нас в кри­тична ситуация е способен на подвиг — да спаси давещ се, да потуши пожар. Докато малко хо­ра са готови да се застъпят за отделния човек, когато е несправед­ливо обвинен или когато начал­никът му го преследва.

Най-после обществената фило­софия стигна до истината, че под­вигът не е в това да работиш по 24 часа в болницата или във фаб­риката. Престанахме да гледаме на човека само като на произ­водственик, стараем се да постиг­нем това, което душата му иска. С една дума, понятието подвиг се усложни, доби по-духовни очер­тания.

Когато пишех книгата си, се ръководех от едно принципно положение — не се стремях да по­кажа героизма на отделни лич­ности, а народа като герой. Зато­ва моите жени от книгата са обикновени фронтовачки — от снайперисгките и танкистите до готвачките и перачките. Като си помисли човек, нали именно же­ните по време на войната са про­явили най-голяма издръжливост и героизъм! Войниците все пак са имали пушки да се отбраняват, хранили са ги, обличали са ги. А жените… особено тези, които са били във фашистка окупация, в евакуация или в обсадените градове и райони — те са работили денонощно и непосилно, отгледа­ли са и опазили по няколко деца, често пъти не само техни…

Едва сега, в наше време, обър­нахме внимание на философията на женската същност, на специ­фиката на нейната психика.

Ока­за се, че женското съзнание има повече рецептори за звуци, за картини, за емоционални подроб­ности.

Още идеята ми за книгата не беше изкристализирала напъл­но, когато попаднах на бивша фронтовачка, която ме заля с та­кива думи, чувства и усещания, с такива интонации, че изтръпнах… никъде не бях чела подобно нещо. Значи дълго време не сме ги пита­ли това, което е трябвало. Не знаехме какво се таи в човешката памет. Не се интересувахме от душевните им преживявания, мислехме, че не те са важните.

Въпросите, които буквално се сипят, имат определен център — книгата й „Войната не е с лице на жена“, разтърсила до сълзи, до гняв, до душевно просветление присъстващите на срещите. На­истина много от тях са й задава­ни неведнъж — какви са били творческите й подбуди, спомени­те на жените, всичко чуто оказа­ло ли е влияние на живота и мис­ленето й. какви трудности е сре­щала, как мъжете са се отнасяли към жените фронтовачки след победата. Въпреки това Светлана не бърза да отговори. Долавям за­дължителната пауза, която си дава, сякаш се вслушва във вът­решния си часовник, отмерващ й определеното време за обмисляне — за да се съсредоточи, да до­лови втория, третия пласт на въ­просите, ако имат такива, защото иска да отговори точно и съкровено.

— Баща ми е заминал на фронта като доброволец на 17 го­дини, направо от училищния чин. Брат му е загинал още в първата година на войната, а баба ми умира от тиф в партизанската блокада. Родът ми е загубил 11 души. Изобщо всеки четвърти белорусин е загинал във войната. Според статистиката едва преди няколко години числеността на населението достига девет ми­лиона, колкото е бяла преди 41-а година. И все пак не знаех как­во нещо е войната. За мен тя бе­ше двата ордена на баща ми и инвалидите, които срещах, когато ходех на гости при украинската ми баба. И разрушенията, и бед­ността. Когато станах ученичка, баща ми беше директор на едно селско училище, аз единствена имах чанта. И плачех, исках мама да ми ушие торбичка като на дру­гите деца.

И все пак трагедията не е само в раняването и опожарените до­мове, а и в душевното осакатява­не на хората. Пишех книгата си не за средния, а за умния, талант­ливия читател, на когото също така му е трудно да живее, както и на мен. Основният ми стремеж беше да няма различие между ду­мите ми и действителността. Преди това напуснах журналистиката, понеже се разочаровах, чувствах се задушена в тясното и пространство — уж едно гово­риш с хората, всичко е ясно, а ка­то го напишеш – излиза съвсем друго. Исках написаното да се доближава до максималната ми представа за правдивост, за да се опази истината, да съхраня златният запас от нравственост, съдържащ се в човешката душа.

Нямах никакви трудности с търсенето на моите героини, обръщах се към Съвета на ветера­ните. Проблемът беше да намеря хора, които се самонаблюдават, които се замислят за всичко око­ло себе си. Трябваше да опазя онова емоционално богатство, което може да разбуди и друго човешко сърце. Срещнах се със 700 жени, от тях подбрах разкази­те на 200. Изобщо от 5000 стра­ници магнетофонни записи изли­заха 40 „чисти“. А ми трябваше и концепция, исках да се ориенти­рам от позициите на моето поко­ление — кое е интересно, кое ще го развълнува.

ПО ТЕМАТА

И досега душата и съзнанието ми са заети от разказите на тези жени, с които се занимавах цели седем години. Една моя позната ме съветваше да захвърля всичко, да не се съсипвам, а когато книга­та излезе, ми изпрати телеграма само с три думи: „Светлана, про­стете ми!“. И това беше моята по­беда.

Доброволки са ставали най- чистите, най-честните девойки, и то съвсем млади, седемнадесет- двадесетгодишни. Тяхната само­жертва изпревари развитието на общественото съзнание. Така че там, по време на войната се е водела още една воина — срещу криворазбраното отношение към тях.

На много бивши военни за­дадох въпроса защо толкова мал­ко жени са били награждавани за заслугите им, а те ми отговориха, че са се страхували да ги предло­жат, да не би да се помисли, че имат някакви по-интимни отно­шения с тях.

След победата тези истински светици е трябвало да понесат още един удар — мъжете са гле­дали на тях като на жени от друга категория или като на фронтови другари — другите са им се виж­дали по-женствени, по-красиви.

Забелязвам как всеки неординерен въпрос провокира Светлана, разбужда интереса й, потвърждава увереността й, че срещите с читателите са необходими, взаимно се зареждаме с енергия. Завиждам на вътрешната й свобода. Няма въпрос, на който не може да отговори. Сякаш е на гребена на всички събития, сякаш за всичко е мислила, преценявала и има свое собствено мнение.

—  И все пак не е ли странно книга за войната да започва и завършва с една и съща дума — милосърдие. Ясно е, че влагате в нея някакво допълнително значение.

—  Противопоставям я на подвиг или поне на този смисъл, който досега се влагаше в понятието. Не бих искала хората да казват: ах, какъв подвиг са извършили тези жени, а да почувстват вина­та, греха си, че са допуснали да се извърши това насилие над жен­ската същност. Спомняте ли си, в книгата един лекар, професор, обучава бъдещите медички, че те главно ще трябва да лекуват не с лекарства, а с любов. Жената, която ми разказа това, си спом­няше как е повтаряла на всеки ра­нен: „Ах, мой мили, мой скъпи, едничък мой, добричък, хубав, не си отивай!“ Карала го е да се чувства обичан, единствен. Защото женската душа е призвана да дарява любов, да спасява добро­то и красивото.

В Минск от провинциална боя­зън не се решаваха две години да издадат книгата. (Най-напред я отпечатаха в Москва.) Мислеха, че хората ще се изплашат. А аз наистина исках да внуша на чита­телите, че войната е нещо като човекоядството.

— Каква е духовната връзка между младежите от военните години и днешните млади хора?

— Писах книгата си не за въз­растните и за тези, които помнят войната, а за младите. Не за че­тиридесетте години, не за война­та, а за човека. За това, какво съ­щество е той, какви са неговите тайни, какви духовни сили излъч­ва, за вечните категории добро и зло. Затова най-много се радвам на младите си читатели. При об­съждането на филма, направен по книгата ми, част от възрастната публика, участници или съвре­менници на войната, ме обвиня­ваха в дегероизация. А младите казваха в един глас — ако ни го­ворехте по този начин и вкъщи, и в училище, повече щяхме да ви вярваме, повече щяхме да се раз­бираме.

Какво правим ние всъщност — обвиняваме младите, че са нечувствителни, а нима възрастни­те са чувствителни? Трябва най- после да разберем, че старото по­коление работи със своята cтapa естетика, а младите имат друга, своя. Трябва да свикнем да под­хождаме към тях като към друг тип човешки материал. Да се опитаме да намерим път към младите, да успеем да ги развъл­нуваме с опита и преживяванията си.

— С книгата си сте обявили война на войните, а на какво ще обявите война, след като победи мирът?

— Ако никога не се наложи да воюваме — нито ние, нито децата, внуците и правнуците ни, пак бих я написала. За да можем ви­наги да различаваме доброто от злото, да добием чувство за собствено достойнство. Тези раз­кази ни показват колко „висок“ може да бъде човекът. И макар и снегът, и обществото да не са съвършени, все пак човекът е удивително същество. И аз исках да му кажа: виж, човече, какъв мо­жеш да бъдеш.

Не зная каква е намесата на съдбата в случая, но името Светлана й подхожда, отговаря на съ­щността й. Светло, ведро лице, не усмихнато, а замислено. Но си­во-зелените й очи не излъчват студенина, както повечето свет­ли очи, а гледат някак отвътре, с разбиране и съчувствие. „Имай милост“ — ми каза няколко пъти, уж на шега, когато последната вечер най-после я хванах да отго­вори и на моите въпроси. Виждах, срещите я уморяват, внимание­то — също. Проявих милост, а не трябваше… колко много неща за­сегнахме само мимоходом: за книгата й „Последните свидетели“, в която са събрани потреса­ващите със своята истинност и неподправеност преживявания на хора, които по време на войната са били малки деца; за новата й работа, посветена на любовта „Чудният елен от вечния лов“, която трябва да стане изящна, класическа, тъжна и истинска ли­тература („За любовта не може да се говори само философски, а да се забравят нежността, отда­ването, всички тези нюанси и де­тайли, изграждащи сложността на това чувство„); за малката Наташа, дъщерята на починала­та й сестра, станала й най-голямата грижа и надежда; за отно­шението й към внезапно връхлетя­лата я слава, за литературата и преустройството, за хората, за живота и смисъла му…

— Обичам да се вглеждам в човешките лица, да изслушвам хората. И досега изпитвам удив­ление от човека, не се чувствам уморена от живота и всичко ми е интересно.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара