Откъс от „Отлично съчинена история“ – книга с разкази на А. А. Милн – създателят на „Мечо Пух“.

Разкажи ми приказка – каза Марджъри.

– Каква приказка?

– Вълшебна приказка, защото е Коледа.

– Но ти знаеш всички вълшебни приказки.

– Разкажи ми нова тогава.

– Добре… – рекох.

Някога, много отдавна, живял крал, който имал трима синове. Най-големият бил много разсъдлив младеж. Каквото и да направел, винаги имал причина, а понякога казвал неща от рода на: „Икономически погледнато, в интерес на Държавата е“… или „В полза на гражданството е да…“, преди да направи нещо особено ужасно. Не искал да бъде лош към никого, просто гледал „в перспектива“ на нещата; случело ли се някой да поиска трета порция сливов пудинг, далновидно го предупреждавал, че на сутринта ще съжалява – и човекът не получавал пудинг. Наричали го принц Подред.

Вторият син бил много умен младеж. Никой не можел да го хване натясно. На въпроса дали знае историята за трите кладенеца или „Защо пилето пресича улицата?“[1] и прочие забавни щуротии, винаги отговарял: „О, това го знам от години!“. Подхванел ли някой броилката „Адам и Ева, и Щипниме“, ощипвал го веднага, без като джентълмен да дочака края на стихчето. Наричали го принц Всезнай.

Третият син пък бил невиждано красив. Имал възхитителни розови бузи и въздълги златни коси. Лично аз не съм почитател на въпросния стил, но в страната, където живеел принцът, му се прехласвали донемайкъде. Наричали го принц Златокос. Познай от три пъти защо.

Кралят царувал дълго, толкова дълго, че се изморил да бъде крал и често се чудел кой от синовете му да го наследи. Днес, разбира се, кралете никога не се чудят – най-големият става крал на мига, и то с право. По онова време обаче обикновено давали възможност на синовете да докажат кой сред тях е най-достоен. Понякога ги изпращали вкупом да търсят Драконовия зъб и само един се връщал жив, което спестявало доста главоболия; или пък, след дълги препирни, им заръчвали да отидат да си намерят красиви принцеси и който се върнел с най-красивата принцеса… е, това често предизвиквало нови препирни. Най-добрият начин бил да извикат някоя вълшебница на помощ. Вълшебниците си имат най-различни трикове да разберат всичко за всеки; любимият им номер е да се престорят на другиго и да видят какво ще направиш.

И тъй, кралят повикал една вълшебница и Ӝ казал:

– Утре ще изпратя тримата си синове да си търсят късмета из широкия свят. Искам да ги изпиташ и да разбереш кой е най-подходящ да седне на трона ми. Ако по някаква случайност се окаже принц Златокос… Е, не бива, разбира се, да ти влияя…

– Остави на мен – рекла вълшебницата. – Съгласен си, несъмнено, че най-важните качества у един крал са обичното сърце и добротата…

– Хм… да – отвърнал неубедително кралят.

– Знаех си! Е, имам начин да проверя дали някой притежава това качество. Никога досега не ме е подвеждал.

С тези думи тя изчезнала. С лекота би могла да мине през вратата, но предпочела да изчезне.

Предполагам, досещаш се какъв бил нейният начин. Чела си много приказки.

На другия ден, като видяла принц Подред да приближава по пътя, тя се появила внезапно пред него, преобразена като бедна старица.

– Моля ви, достопочтени, дайте ми нещичко, та да си купя хлебец. Премаляла съм от глад.

Принц Подред я изгледал строго.

– Икономически погледнато – рекъл той, – в интерес на държавата е бедстващите прослойки да са грижа на държавата, а не на отделните граждани. В полза на обществото е безразборната благотворителност да се обезкуражава. Разбираш ме от ясно по-ясно, нали?

Вълшебницата не разбирала съвсем ясно. Изразните средства я изненадали. При всичките й предишни приключения от този род двама млади принцове й били отказали грубо, а трети поделил с нея последния си къшей хляб. Сегашното приключение не вървяло на добре.

– Ще ти обясня по-подробно – продължил Подред и го сторил – в рамките на час и двайсет и седем минути. После си хванал пътя, загърбвайки зашеметената вълшебница.

След време се появил принц Всезнай и изневиделица пред него се изпречила бедната старица.

– Моля ви, дайте ми нещичко за коричка хляб. Премаляла съм от глад.

Принц Всезнай се изсмял гръмко.

– Няма да ме хванеш! – рекъл той. – Чел съм за това стотици пъти. Не си никаква старица, а вълшебница!

– М… моля? – заекнала тя.

– Татко е измислил тъпо изпитание. Е, кажи му, че единият му син е достатъчно умен да предвиди ходовете му.

И си продължил по пътя.

След време се появил принц Златокос. Не е нужно да казвам, че той направил точно каквото се очаква от третия и най-малък син с розови бузи, дълга златна коса и (както беше редно да спомена по-рано) обична душа. Той поделил последния си къшей хляб със старицата…

(Несъмнено тронът се полага нему!)

Вълшебницата обаче била честна вълшебница. Наистина разбирала какво има предвид принц Подред; и нямало как да не признае, че след като Всезнай е прозрял измамата, напълно достойно било да си го каже. Любвеобилното й сърце, разбира се, я теглело към принц Златокос, ала чувствала, че не е справедливо да му отреди трона без следващо изпитание. Ето защо направила още нещо, което много обичала да прави. Преобразила се в миличко гълъбче и – току пред принц Подред – прелетяла, подгонена от ястреб. „Сега ще видим – рекла си тя – кой от тримата е с най-милозливо сърце.“

Можеш да се досетиш какво казал принц Подред.

– Животът – казал той – е постоянна борба. Природата – добавил – е безпощадна и слабите са обречени. Убия ли ястреба – казал той и според мен в това има голяма доза истина, – милостив ли ще съм към гъсеницата или каквото там яде гълъбът?

Струва си, знаеш, да се помисли върху това. Както и да е, след четиресет и пет минутен монолог принц Подред си продължил по пътя и след време се появил принц Всезнай.

Можеш да се досетиш какво казал той.

– Леле-мале! – възкликнал той. – Този номер е по-изтъркан от предишния. Зная го от люлката.

И с неприятния саркастичен смях, дето ми е толкова омразен, си продължил по пътя.

След време се появил принц Златокос.

(Е, Златокоско, тронът е почти твой!)

Можеш да се досетиш какво казал той.

– Бедното гълъбче – промърморил той. – Ще му спася живота!

Бързо нагласил стрела в лъка си, прицелил се внимателно и я пуснал по ястреба…

Пак повтарям, че по-красив младеж от принц Златокос никой не е виждал на света, а имал и обично сърце. Само че бил лош стрелец.

Улучил гълъба.

– Това ли е краят? – попита Марджъри.

– Да, това е краят – отвърнах. – Лека нощ.

[1]  „Защо пилето пресича улицата?“ – клиширана псевдохумористична „загадка“ с отговор „За да мине от другата страна“. – Б. пр.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара