Италинският писател Фабио Стаси е носител на няколко престижни литературни награди, но за първи път се превежда на български език. Романът му "Последният танц на Чарли Чаплин" преплита история и въображение, за да представи раждането и еволюцията на легендарния образ на Чарли Чаплин и на киното.
Прочетете откъс от романа, издаден от "Обсидиан".
24 декември 1977 г., Корсие сюр Веве
Скъпи Кристофър Джеймс,
Тази вечер ще отпразнувам моята осемдесет и осма Коледа със семейството ми, както винаги през последните години. Историята, която пиша, е подарък за теб. Длъжник съм ти, но няма да успея да изплатя дълга си. Ти си най-малкото ми дете и си едва петнайсетгодишен. Създадох те, когато бях на повече от седемдесет, и ще пораснеш без мен. А сега трябва да побързам, за да завърша това, преди новината за смъртта ми да обиколи цялата планета. Според предсказанието на една гадателка, която срещнах в Сан Франциско през 1910 г., трябваше да съм умрял от пневмония преди шест Коледи. Тя ми каза, че ще бъда изключителен късметлия през целия си живот, и позна.
От шест години насам Смъртта ме посещава всяка Коледа. Сяда близо до мен и ме чака. Тогава аз обличам костюма на Скитника и изигравам за нея някой от моите стари скечове. Ако тя се разсмее, ми отпуска още година живот. Такъв е нашият договор – няма да умра, докато продължавам да я забавлявам. Но трябва да си призная, че през последните години съм доста изхабен. Не бих изтръгнал от нея дори бегла усмивка, ако не ми помагаше моята старост, най-комичната възраст на човека.
Тези шест години бяха безкрайна благодат. Исках да видя как растеш, как укрепваш и учиш музика и успях. Но тази вечер Смъртта ще седи в моето кресло сдържана и сериозна, дори и да изпълня най-перфектния гег. Защото съвършенството не предизвиква смях, Кристофър. Това е последната вечер, в която обличам костюма на Скитника. Усещам го с костите си, а те никога не са ме лъгали: предстои ми да сляза от сцената. Всъщност не съжалявам, след като ще си отида в ден като този, когато светът чества раждането на едно дете.
Искам да посветя последните си часове на теб.
Толкова много неща имам да ти казвам…
Облякъл съм се точно както някога, очертал съм очите си с черен молив. Отново отворих кутийката с изкуствените мустаци: ако не ги залепиш добре, всичко се проваля.
Сега ти пиша, седнал до масичката от чемшир в ъгъла на стаята ми. Убеден съм, че мислите стоят по-компактно върху малките масички – не се разпиляват и не трябва да ги преследваш по стената като гущерчета: достатъчно е да протегнеш ръка и да ги хванеш за опашката.
За живота ми се знае всичко, или почти всичко. Преди няколко години издадоха автобиографията ми, която се продаваше навсякъде, и за мен бяха изписани хиляди страници. Името ми, дори самото му произнасяне, предизвиква възхищение във всяко кътче на планетата, от Бирма до Огнена земя. Може би е по-добре да кажа: името на образа, който създадох в един дъждовен следобед през 1914-а, докато работех по късометражен филм. Тогава си избрах дрехи с по-голям размер от мъжкия гардероб. Тази история съм я разказвал по толкова различни начини, но винаги ме е удивлявала мистериозната лекота, с която Скитника се появи на света.
0 Коментара