Зорница София е от онези цветни хора, които не остават незабелязани и нечути, независимо с какво се занимават. Изкуството е част от целия й живот. Завършва живопис в Националната художествена Академия в София, специализира визуални изкуства в Ню Йорк, а впоследствие и кино режисура в НАТФИЗ. Има редица изложби по цял свят с видео арт инсталации, пърформанси и живопис. Но по-известна е с работата си на режисьор.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
С филмите си най-често разказва за непоказаните лица на жените. Така е с първия й игрален филм, който е нейна дипломна работа „Мила от Марс“, с който печели много национални и международни награди. Така е и с „Воевода“, който е за живота на българската хайдутка Румена войвода. Така е и с лентата „Майка“, носител на много наши и чужди награди, включително приз за най-добър филм на фестивала „Златна роза“ 2022. Така е и с най-новия й филм „3.0 килограма щастие“, който идва като естествено продължение на „Майка“, поставяйки важни въпроси, свързани с алтернативното родителство и с това как, кога и на каква цена една жена може да стане майка. Сценарият, написан по действителни събития, е дело на Виктория Пенкова, Зорница София и Петър Делчев. Главните роли са поверени на Стефка Янорова, Дария Симеонова, Владимир Зомбори и Герасим Георгиев – Геро. Зад камерата е Мартин Чичов, а музиката е на Михаил Йосифов.
Определяте сюжета на новия си филм “3.0 килограма щастие“ като радикален и доста скандален. Темата за алтернативното родителство отново е в центъра, макар и по различен начин от този в „Майка“. Защо все още имаме проблем с това да приемем другия, да уважаваме различните избори, дори да не сме съгласни с тях?
Темата за другия и как се отнасяме към него ме занимава от много години – още откакто бях визуален артист и цяла година възстановявах с колеги църквата в Централен Софийски Затвор заедно със затворниците. Тогава се сблъсках с факта, че понякога нещо много малко от детството, нещо свързано с неприемането, отключва деформации, които имат големи последствия. Неразбирането и неприемането стоят и в основата на всички войни. В нашия случай го разглеждаме в малката клетка на семейството.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
Като цяло смятам, че нивото на една цивилизация и на едно общество се измерва спрямо това как третира непознатото и другия. Дали допуска други възможни гледни точки, друга истина и други нужди. Мисля, че любов без приемане е нещо много егоистично и егоцентрично. Приемането отключва възможност за тази любов, която заличава всички граници и създава чудеса.
Вие самата сблъсквала ли сте се предразсъдъци, защото сте жена режисьор? И как се справяте с това предизвикателство?
Когато започнах да се занимавам с режисура, това беше доста валидно. Завършила съм Художествената академия, учила съм и в Ню Йорк. Имах участие в около 60 изложби, самостоятелни, в чужбина. След това записах кратка специализация в НАТФИЗ и срещнах академик Людмил Стайков. Беше период, когато нямаше квоти в НФЦ за дебюти, дебюти правеха театрални режисьори на 50-60 години. Нямаше място за нови гласове. И единственият начин бе да започна сама, с лични средства.
„Мила от Марс“ беше първият подобен нискобюджетен филм – 20 000 лева. Не знаех какво точно правя, имах чувството, че тичам с вързани очи, осланях се на интуицията си. 9 от 10 реакции на хората около мен бяха: „Няма ли някой да ти направи едно дете, за да мирясаш?“ Това бе най-честият и най-радикален предразсъдък. Ако не си учил като всички останали пет години и конкретно това, което се преподава в НАТФИЗ, няма друг път. Аз не съм фен на тази гледна точка към живота изобщо.
Път винаги може да се намери и често, ако не се вижда от пръв поглед, значи е по-интересен.
А едни от най-любимите ми български режисьори са Бинка Желязкова и Ирина Акташева. Стратегията ми за „Мила от Марс“ беше да работя с дебютанти, защото всеки искаше да направи дебют. Художник на филма, гримьор, сценограф, един от двамата оператори. Изпълнителният продуцент, аз, в трите позиции като сценарист, режисьор, продуцент и т.н. Помня че бяхме 17 дебютанти, включително голяма част от възрастните актьори, които участваха в „Мила от Марс“ бяха избрани от старческия дом за артисти-ветерани.
Кадри от филма „3.0 килограма щастие“: Петя Николова
Вече има голям интерес в световен план към гласовете на жени режисьори и жени сценаристи. Истории, показани от женска гледна точка. Повечето истории вече са разказани, единственото ново нещо, с което можем да допринесем, е гледната точка на автора, като се има предвид, че през толкова много десетилетия в развитието на киното мъжете бяха доминиращи, най-малко като брой. Сега, в някои страни целенасочено се опитват да създадат квоти за жени режисьори и това им носи успех. Не съм фен на това. Качествата трябва да бъдат водещи при избора за реализиране на филм.
Но от доста години повдигам въпроса за създаването на женски квоти в художествените комисии, които селектират филмови проекти у нас. Сега се избира чрез жребий, което е ок, но например в операторската гилдия има 27 мъже и 1 жена. Така често в комисия от седем души, има само една жена, максимум две. В женската организация, на която съм председател – Сдружението на жените в киното в България, това е много наболял въпрос и обсъждаме как може да бъде предложено и наложено, защото в момента законът не го позволява, а и няма яснота за това колко е важно. И колко афектира негативно не само жените режисьори, но и българската публика, филтрирайки филмовото съдържание само през мъжки поглед.
Няма какво да се лъжем – мъжете и жените виждам света различно.
А любопитното у нас е, че зрителите на българските филми са предимно жени. И какво излиза – мъже избират филмите, които после да бъдат гледани от жени. В това няма дори финансова логика. Аз се сблъсках с този въпрос за първи път, като бях кандидат 6 или 7 пъти с „3 килограма Щастие“. Журито оставя своите бележки в оценъчните карти, а един коментар от колега гласеше: „Това с инвитрото не се прави по този начин, не е възможно“. Той вероятно не се е сблъсквал с репродуктивни проблеми и не го интересуват, но безчувствеността и арогантността трябва да бъдат лимитирани. Смятам, че много интересни женски теми и много женски гледни точки могат да влязат в етап на реализиране, а не да стоят години наред на хартия, ако се подсигури достатъчно присъствие на жените в комисиите.
Какъв е вашият отговор на въпроса: Как, кога и на каква цена една жена може да стане майка?
Това е абсолютно лично, индивидуално решение. И този, и предишният ми филм докосват темата, че това изобщо не е работа на обществото, нито на роднините. Най-близките често са най-агресивни. Без да го осъзнават, те мислят, че се отнасят с добро и грижа, към жените, които имат репродуктивни проблеми или са отдадени на нещо друго като реализация или кариера. Така те създават стрес, който става препятствие за естествено и леко забременяване. Дори без медицински проблем, психологическите пречки често са много по-големи. И те често са заради обществото и много често заради най-близките хора. Надявам се с такива филми да има повече разбиране, приемане, подкрепа и респект за избора на жените кога да поемат по пътя на майчинството.
Кадри от филма „3.0 килограма щастие“: Петя Николова
Разказвате не просто за жените, а за непоказаните им лица. Може ли да се каже, че сте режисьор, който съзнателно поставя в центъра на филмите си силната жена и нейните избори?
Изключително интригуващо беше за нас да задълбаем с актьорите и със сценаристката Виктория Пенкова отвъд стереотипите – например какво трябва да чувства дъщеря към майка си, на която майка ѝ извършва такава голяма услуга, като да износи собственото ѝ дете. Не можем да поставим намордник на чувствата си, те са вода, те текат. Ситуацията е поставила героите в различни роли от обичайните им, както в случая с нестандартното решение на Анастасия във филма „3 килограна Щастие“. Тогава водата пропуква скалите и тръгва по нови пътища. Между жените може да има ревност, може да има конкуренция. Това са човешки чувства и ние не можем да ги стигматизираме.
Много интересни въпроси възникнаха в процеса. Опитахме се да проследим любовта и може ли тя да оцелее. Защото не е лесно да се преодолеят мощни чувства като ревност, състезателност, дори омраза. Не знам дали в центъра е точно силната жена. Мила (от Марс) не беше точно силна.
Интересувам се от хора в живота и герои, притиснати в ъгъла от хора или обстоятелствата.
Може би това е най-силно във филма „Воевода“, когато една жена повежда хора срещу течението – във време, в което жените са бъркали боба на огъня и са раждали и гледали децата. Тя решава да остави не едно, а две деца да бъдат гледани от други жени за по-голямото добро, което в по-широка перспектива изобщо не я прави лоша майка. Тя просто вижда по-голямата картина. Отвъд собственото си огнище. Винаги ми е интересно намирането на неконвенционални пътища в необичайни ситуации.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
Ако използвам едни ваши думи от интервю за „Жената днес“ преди 3 години – защо е важно да има повече истории за жени от жени в киното?
Киното е много благодатно изкуство, защото има шанс да ни постави на мястото на друг човек, да почувстваме каквото той или тя чувстват. Може да ни помогне да видим чужда гледна точка. Киното, с неговата 100-годишна плюс история, предимно произвеждано от мъже режисьори, е създавало в зрителите неусетно почти предимно мъжката гледна точка към много неща, включително женските персонажи. Дори ние, жените, често неусетно имаме именно мъжка гледна точка. Просто сме израснали, гледайки и поставяйки се на мястото на другия. А той много често е мъж или жена, видяна през мъжки поглед.
Рядкост са режисьори като Алмодовар, които показват жените правдиво, но те са по-скоро изключение.
Давайки шанс на повече жени да създават истории за жени в киното, даваме възможност на цялата аудитория, на децата, които са бъдещите зрители, да придобиват по-цялостно усещане за човека. Това би довело до по-малко конфликти и по-малко войни. Говоря за войните и в семейството, и за разводите, които сполетяват 50% от семействата в световен план. Така че едно мъничко начинание, като даването на шанс повече жени да разказват истории от женска гледна точка, създава грамотност и култура, емпатия в обществото и минимизира конфликта.
Вие самата сте жена, която създава. Какво ви се иска да предадете нататък чрез творчеството си?
Изобщо не правия бизнес план за творчеството си. Не знам, може би трябва, или би било полезно. За мен всеки филм е ново начало, нов път и така ми е интересно. Не намирам прилика между филмите си. Във всеки филм се опитвам да открия или нов тип история, или нов език. Говорейки за сегашния си филм, „приемането“ е толкова грамадно, че дори само да достига до зрителя, през празника който представлява жанра драмеди, би било просто чудесно.
А какво ви се иска да предадете нататък чрез дъщеря си?
Не искам да се реализирам чрез дъщеря си. Искам да й дам пълната свобода. И ми е много трудно да го правя. Исками се тя да открие собствения си път и той да е по-интересен и по-цветен от моя, по-удовлетворяващ и да си е лично неин. Гледам да съм насреща винаги, когато има нужда и сега се уча да не съм режисьор по отношение на нея, защото имам този недостатък. Той е наследство от спецификата на професията ми, да имам мнение и по военноморските въпроси, винаги аз да взимам решение, но ми се иска да се удържам да не го правя по отношение на дъщеря ми. Не винаги успявам, но се уча. Децата знаят повече от нас.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
Както филмът „Майка“, така и новият “3.0 килограма щастие“ е вдъхновен от истинска история. Винаги засягате социални теми в проектите си. Важно ли е за успеха за един филм темата да е лична тревожност на автора?
Аз съм социално ангажиран човек, активна съм в доста каузи. Председател съм на сдружение и съм в управителния съвет на две други. Едно е за жените в киното, друго е свързано с екология, с възможност за кампиране, участвам и с каквото мога срещу насилието срещу жени. В днешно време е просто ужасяващо колко назад е България. Включително и с процеса сега, в който оневиниха бащата, помогнал на сина си да убие жена си и да я натъпче в куфар, изхвърляйки я на боклука край Перник. Този баща е оправдан от трима мъже съдии. С това се върнахме векове назад, сякаш сме в някаква пещерна ера. Сякаш Европа е илюзия. А този процес, според мен, трябва да бъде пренесен и разрешен в Европа. Много съм крайна, но
у нас има абсолютно нула хуманизъм и под нулата правосъдие.
Съжалявам, че навлизам в чужда сфера, но смятам, че именно съдиите трябва да бъдат санкционирани, защото създават практика, която афектира всички жертви в момента в страната ни и всички активни насилници. Надявам се делото наистина да се обърне срещу съдиите и България да престане да се състезава с Афганистан, където току-що легитимираха насилието от съпруг към съпруга. Всъщност, въпросът ви е важно ли е за успеха на един филм темата да е лична тревожност на автора. Не знам за успеха. Аз не се интересувам от успеха. А и той е абсолютно субективно нещо. За мен успех е един човек да се разплаче, да размисли, да се разсмее и да промени нещо в себе си и в света наоколо. А по линията на личната тревожност на автора – категорично да. Това е най-късият отговор. Да, да, да. Единственото, което авторът може да даде, разказвайки една история, е личният си ангажимент към нея, личният си поглед.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
Вие сте от хората, които вярват, че изкуството е мощен генератор на промяна. Какво се надявате да промените конкретно с този филм. Какво ви се иска зрителят да си „вземе“, напускайки киносалона?
Две неща първи ми идват – едното е нагласата на близкото семейство, изобщо на хората към жените, които ще раждат. С респект и уважение към тяхното време, техните чувства, техните решения. И второто е приемане. Изслушването и приемането, че другият съществува с неговата си истина, неговите или нейните нужди. И когато те не съвпадат с нашите, нека просто замълчим, нека оставим пространство, за да могат те да бъдат чути, да резонират. Може пък утре да ги разберем. И може да опитаме да обичаме хора, с които невинаги сме съгласни. Така разводите биха намалели рязко.
Освен режисьор, сте и художник. Как опитът ви в изобразителното изкуство се отразява в работата ви в киното?
Съвсем директно. Имам отношение към композирането на кадрите, на мизансцена. Мисля, че още с първия си филм осъзнах, че практиката ми на художник е голям плюс. А музиката и танците ми дадоха усещането за време и това ми помага в построяването на мизансцен. И в монтажа. Монтажът е музика. Конкретно за този филм – отдавна не бях се занимавала с комедиен материал и си припомних колко комедията е обвързана с темпото. В нея трябва да се прецизират стотни от секундата. Монтажът на „3 килограма Щастие“ беше доста дълъг по тази причина. За комедията е много важно спазването на темпото. Монтажът на комедия е музикално занимание.
Снимки на Зорница София: Боряна Пандова
Казахте преди време, че ангажираността с каузи не трябва да се разглежда вече като нещо интересно, а да е ежедневие за всички. Според вас случва ли се?
Категорично смятам, че в новото време децата трябва да бъдат образовани и от родителите, и от учебния процес в училищата в това, че ние сме едно и трябва да се възприемаме като цяло. Планетата е прекалено малка, за да се делим на държавички, градове, съюзи, съюзчета. Същото важи за отношението към бедните, отношението към децата, които нямат родители.
Поне около мен, в моето обкръжение това съзнание за Цялото се случва.
Не мога да се сетя за приятел или близък, който не е супер ангажиран с много каузи. Имам приятелки, които правят обет за месец или даже година без купуване на дреха или на нещо, което да стимулира свърхпроизводство на Земята. Аз правя три пъти годишно събиране с приятелки, с които освен разни тайни неща, си разменяме и дрехите, които не носим. Това е страхотен начин да се видим, да си помогнем и да общуваме, правейки нещо, което хем е забавно, хем е стимулиране и приучаване в това да не купуваме. Всеки един нов артикул, който купуваме може би наранява планетата. Това усещане трябва да се внедри във всички, особено в младите. То стимулира детския труд в Азия, където се произвежда всичко, стимулира и свръхзамърсяването в Арктика и Африкаа, където се изхвърлят тоновете боклуци на „развития свят“. Не знам как е в кръговете на другите хора, но ми се струва, че трябва да се говори повече за това.
0 Коментара