Виктория Белим-Фролова – парфюмерист, писател, журналист и пътешественик

Дори в най-общи линии биографията й звучи загадъчно. Виктория Белим-Фролова е романова героиня на високата литература, която си е пробила път в реалността. Софистицирана жена в средата на 40-те си години, тя е парфюмерист, писател, журналист и пътешественик. В настоящето по собствен избор е и хроникьор на разрушенията в Украйна от военния конфликт.„Снимки:

Петро Чекал и Личен архив

През 90-те години семейството на Виктория емигрира от Украйна. Живяла е дълги години в Западна Европа, пътувайки и до Азия, САЩ, Южна Америка, Африка. От пътуванията й остават приятелства и привързаността й към различни култури, преводите на чуждестранна поезия, включително иранска. Била е за няколко месеца и в България, в София и в Родопите, и изненадващо проговаря на български по време на разговора ни.

Обучена е в парфюмерията в образователни и изследователски институции във Франция като IFF и ISIPCA Версай. Виктория преподава и пише за

ароматите като културен и исторически феномен.

Автор е на роман, преведен на множество езици – „Къщата с петлите“, който разказва за семейната памет и идентичност в Украйна на фона на големи исторически събития като войни, глад и емиграция. Доскоро е живеела в Брюксел, но лятото на 2024 г. се завръща в родината си и започва да пътува до различни градове, засегнати от военния конфликт. Публикува бележки за това, което вижда и което мисли по повод видяното в дигитални платформи като Substack. Там разказва за разрушенията на сгради и животи, на които става свидетел; за живота на фронта и за хора, укриващи се в мазетата си в продължение на месеци.

Формалната причина Виктория да е в Украйна и до днес е професионална. Но причините са по-дълбоки. Освен, че са сантиментални, на моменти тя ги усеща като философски обосновани и опиращи до въпроса

„Как оставаме незасегнати, когато всичко рухва?“.

Може би и заради това парфюмите, музиката и красотата в ежедневието за нея са начин за духовно оцеляване, за опълчване на живота срещу смъртта.

С Виктория Белим-Фролова разговаряме предимно за тази битка на милиони хора в Украйна, за това как войната вече не е поредица от събития, а атмосфера, защо самата тя е решила да се върне в родината си, както и за нейната  мисия – да работи там, където писането, изследователската работа и парфюмерията имат допирни точки, да съхранява паметта, културата и сензорния опит, особено върху аромата като форма за спомен.

Какво се случва в момента в Украйна? В каква фаза е военният конфликт според вас?

Украйна е във фаза на продължителна издръжливост. Първоначалният шок отмина, но натискът е постоянен. Войната вече не се преживява като последователност от събития, тя е атмосфера.Чуваш я във фона на разговорите, усещаш я и на мирис – изгорялото гориво, влажни мазета, прах от разрушени сгради. Както и обикновени домашни аромати: хляб, чай, билки, сушащи се до прозореца. Хората са научили да живеят вътре в опасността, без да я драматизират.

Как успяват да се мобилизират тези хора за живота днес, особено живеещите в близост до фронта?

Животът на фронта е много концентриран. Хората живеят с голяма чувствителност спрямо неща като време и крехкост. Има скръб, но има и изумително висока степен на адекватност. На местата близо до фронта все още се садят градини, поправят се покриви и се консервира храна. Да правиш сладко от рози в Харков или да сушиш билки за зимата опира до идеята за продължаване на съществуването. Тези актове потвърждават, че животът все още се стреми да се утвърждава.

Защо решихте да се завърнете в Украйна? През какви фази преминахте, за да вземете това решение?

Не го усетих като еднократно решение. Процесът беше постепенен, почти неизбежен. Украйна непрекъснато привличаше вниманието ми, интелектуално и емоционално. И от определен момент нататък, да пиша за страната от разстояние не ми се струваше честно. Имаше фази на колебание, страх, практическо премисляне и самоанализ. Но също така имаше яснота: ако работата ми е свързана с паметта и континуитета, тогава има нужда да съм там, където тези неща ежедневно се тестват, а не са абстракция, да съм на място.

Как като цяло бихте описала призванието си?

Работя там, където писането, изследователската работа и парфюмерията имат допирни точки. Писател и журналист съм на база практически обучения, а парфюмерист и обучител – по професия. Фокусът на работата ми е върху паметта, културата и сензорния опит, особено върху аромата като форма за спомен. Голяма част от скорошната ми работа включва това да присъствам физически: да обикалям градове, да слушам, наблюдавам, да колекционирам малки, обикновени детайли – събиране на див пелин в покрайнините на Краматорск в Донецка област, или правенето на розово сладко в Харков. Тези жестове може да изглеждат скромни, но са начин, по който една култура оцелява. Призванието ми е да съм свидетел. Да остана достатъчно дълго на дадени места и с дадени хора, за да може на повърхността да излезе и да се оформи нещо фундаментално важно.

Кога и защо семейството ви емигрира от Украйна?

Семейството ми, заедно с мен, напуска Украйна през 90-те години на миналия век, в период на икономическа и политическа нестабилност след разпадането на СССР. Като много семейства по това време, и при нас това е било продиктувано от търсене на безопасност, стабилност и възможности. Аз израснах сред различни култури и езици, което сега дефинира това как разбирам принадлежността, емиграцията и завръщането.

Вие лично как се справяте със страха? А какви механизми за преодоляване на ужаса наблюдавате при хората наоколо?

Страхът става по-малко непреодолим, когато се осъзнае и обясни в контекст. Игнорирането му е опасно. Да му се отдадеш е парализиращо. И страхът не изчезва. Той може да се управлява. За мен лично структурата помага: рутина, разходка, писане, учене на другите, и малките жестове на грижа. Приземяването чрез сензорни усещания е ключово – да направя чай от билки, набрани наоколо; да сготвя, да обърна внимание на миризмата и текстурата и да свърша нещо с ръцете си. Работя, обръщам внимание на детайлите, и си позволявам моменти на почивка и красота без вина.

Хората около мен разчитат на подобни механизми: хумор, взаимопомощ, стриктна рутина, и много прагматичен подход спрямо риска. Така остава малко място за абстрактна тревога. Вниманието е фокусирано върху следващото нещо, което трябва да се свърши.

Кой си тръгва и кой пристига в районите, засегнати от войната в настоящето? Какви са спецификите при мъжете и жените?

Много жени, деца и възрастни хора напуснаха страната в ранните етапи от войната. Това, което виждам в настоящето, е по-комплексно. Някои хора се завръщат, понеже не могат да стоят далеч от домовете и семействата си. Други идват с цел работа, доброволчество, журналистическа дейност или военна служба. Жените особено много се открояват като организатори, медици, обучители, изследователи и като работещи в сферата на културата. Има и хора като мен – живели преди в чужбина и завърнали се временно или донякъде за постоянно, за да допринесат по невоенен начин.

Какво научихте за човешката природа от пристигането си насам?

Научих, че хората са способни да удържат противоречия в себе си: скръб и хумор, страх и нежност, изтощение и щедрост. Научих и че насочването на вниманието само по себе си е форма на неподчинение. Да запомняш рецепти, да усещаш мириса на смачкани листа или плодове е начин да отстояваш това, че все още живееш, а не само изтърпяваш живота си.

Сама ли сте през повечето време, или сте свързана с местната общност?

Силно свързана съм с местните общности. И докато има моменти на самота, които са неизбежни при писането и пътуването, самотата не е доминиращо усещане. Напротив, свързана съм с мрежа артисти, писатели, доброволци, парфюмеристи, учители и обикновени жители. Ежедневието в Украйна е много социално – по тих, практически начин, особено във времена на криза.

Решила ли сте за себе си кога ще трябва да напуснете страната?

Нямам поставени срокове. Оценявам ситуацията в течение на времето. Слушам местни съвети, следвам насоките за сигурност и се вслушвам в собствените си физически и психологически лимити. Дали да останеш е избор, който трябва да се прави ежедневно.

Оптимист ли сте за бъдещето на Украйна?

Аз съм предпазливо, но дълбоко оптимистична. Не в наивния смисъл, защото загубите са огромни, и травмата е реална, но заради това, което виждам всеки ден: хората продължават да работят, да създават, да засаждат градини и да управляват малки бизнеси, да правят изкуство и да се грижат един друг при невъзможни условия. За мен бъдещето на Украйна не се гради само върху геополитиката, но и върху това упорито, всекидневно отстояване на живота, достойнството и смисъла.

Какви са мечтите ви за вас самата през следващите пет години?

Искам да продължа да пиша по прецизен, честен и полезен начин. Искам да завърша книгата, която пиша в момента, да задълбоча изследователската си работа в Украйна, и да подкрепям културни и образователни инициативи тук.

В личен план се надявам да остана любопитна, присъстваща, и способна да обръщам устойчиво внимание на места, хора, и на крехките детайли, които формират живота.