Стефка Бонева е майка на три деца, психолог по образование, а от пет години и майстор художествена керамика. От 2019 година насам се посвещава на мисията да популяризира една от най-старите грънчарски школи по нашите земи – Бусинската. Създава „Бусинска сръчкотилница“ („Жълтата къща“) като инициатива, поставила си за цел да върне съдовете и украсата на школата и да представи старите майстори.
Стефка, какво представлява „Бусинска сръчкотилница“?
През 2021 г. открих официално „Бусинска сръчкотилница“ или „Жълтата къща“, в над стогодишна къща, която реставрирахме. Тя приюти грънчарницата ми.
В грънчарския център в село Бусинци творим както с индивидуални ателиета, така и с групи. От най-малките до най-големите са добре дошли при нас. Работим на старинно (над 90-годишно) крачно колело, разказваме и показваме емблематични съдове (стомни – Дяволска, Жетварска, Свекървена и др.) До момента над 13 000 деца на възраст между 4 и 12 години са били наши гости.
Успоредно с разкриването на старинните форми, се разви и моя авторска керамика, която съчетава в себе си цветовете и символите на Бусинската керамика, както и всичко, което виждам в природата около мен.
В годините, освен образователна програма за глината, направихме още две – за пчелите и за природата – „Малък изследовател“. Целта ми е да научим малките ни гости колко са полезни пчелите и как да пазим природата.
Участвам в местни инициативи, насочени към запазването на трънския край. От три години организирам и Фестивал на сръчните ръце.
Аз съм мечтател – и не само мечтая, но и се опитвам да осъществя мечтите си.
Така се случи и с Бусинската сръчкотилница.
А как се роди тя?
Е, наложи се да започна по-трудния начин, но и това имаше своите положителни страни.
Винаги съм търсела предизвикателството, новото, да се впусна с главата напред… и съм абсолютно убедена, че случайни неща няма. Има нещо голямо, което те води, когато трябва, и по начина, по който трябва.
Като психолог имах щастието да отида в Белгия и да специализирам в Терапевтична общност за лекуване на зависими. Там в продължение на месец живях като резидент (човек постъпил на лечение) и преживявах емоциите и ежедневието на обитаващите общността. Досега няма човек, който да е подобрил рекорда ми в това начинание. После се завърнах и започнах работа като терапевт като част от екипа.
Пътят ми обаче се оказа в България – през лятото тук срещнах бъдещия си съпруг и не се завърнах в Белгия повече. В България с колеги създадох първия дневен център за лечение на зависими към Национален център по наркомании. Следващото ми предизвикателство бе Глобалния фонд за борба с ХИВ/СПИН към Министерството на здравеопазването. Стартирах като работещ на терен и консултант към един от компонентите на програмата „Работа със сексуални работници“, или иначе казано – с хора, предлагащи платени секс услуги. След няколко години станах национален консултант, най-младия по програмата. Редом до академик Петрунов, проф. Тасков, д-р Кабакчиева, Анина Чилева, д-р Тонка Върлева и други специалисти. Там отговарях за девет екипа в цяла България и работех както с кметове, институции и лекари, така и с предлагащите секс услуги и хората около тях.
Горе-долу по това време стартира и въвеждането на пробацията, като олекотена мярка за наказания по английски модел към Министерство на правосъдието и започнах работа по въвеждането на тази нова мярка. Изграждахме звената от нулата, подбирахме служители, включително за създаващи се нови дирекции към министерството. Водех екип за създаване на програми и правехме адаптации на програми, свързани с шофирали след употреба на алкохол, за ограмотяване, комуникации и мислене. Не се отказах от работата ми като консултант, работех „на ръба“, но пък се чувствах жива. Да седя от 8.30 до 17.00 часа на едно място ме тормозеше много. Само воденето на групи и подборът ме крепяха. Излизах в 8 сутрин и се прибирах понякога в 2-3 през нощта, за да наваксвам и с другата работа.
Може би това се отрази на здравето ми, защото тогава се появи и един от тежките моменти – не можех да имам дете. Над седем години правих ин-витро процедури, неуспешни. Не се отказвах, бях категорична, че ще издържа до положителен резултат и ето, че след многото усилия се появиха не едно, а две деца. Успокоих се, вече имах смисъл. Толкова се успокоих, че няма и година и половина след близнаците и се оказах пак бременна, този път с момиче. И така от човек, който не мислеше, че ще има и едно дете, се оказах с три за нула време.
Към края на майчинството започнах работа към Министерство на здравеопазването, където пишех стратегии (за наркотичните вещества) и други документи. Обаче, като майка на малки деца, се налагаше да отсъствам често, а т.нар. хоум офис не бе приет все още.
Случайно се запознах с една представителка на корпоративния свят в сферата на клиничните изследвания и тя ме покани да се присъединя към техния екип като HR. Обещанията за доста добра заплата и работа от вкъщи ме плениха. Така станах мениджър на фирма, която работи в 24 държави, и три години работех по 12 часа. По това време дойде пандемията от Ковид-19 и се изнесохме със съпруга ми и децата на вилата. Вилата ни се намира в Бусинци. Бащата на майка ми е от там, по негова линия съм наследница на двама от майсторите-грънчари в селото.
Установих, че е прекрасно за живеене. Като малка не се задържах много там, другите стояха по цели лета, а аз за по 10 дни. Когато пораснах обаче, започнах да осъзнавам, че селото има огромен потенциал – както в исторически, така и в природен план. Тук идва моментът да споделя мечтата си – да направя център за изкуство, галерия, където да се показват произведения на изкуството, да върна хората към Бусинци, да върна съдовете на изчезващата школа. С помощта на родителите ми купихме стара плетарка (къща от плет и кал) и започнах да я реставрирам. Идеята ми беше да финансирам центъра и хората, които изработват съдове и да популяризирам селото, създавайки събития.
В професионален план нещата с корпоративния свят не вървяха много добре. Напрежение, стрес, МНОГО компромиси с моите ценности и виждания. В един момент се сдобих с панически атаки и преддиабетно състояние. Почти не виждах децата си, телефонът ми звънеше 24/7, най-често с навиквания и обиди от страна на директорите. Аз обаче стисках зъби, нали така ме беше учила майка ми – да останеш на една работа за цял живот, да имаш сигурност… И тогава дойде моментът, който преобърна живота ми – татко не се почувствал добре, викнали линейка, но майка ми не ми казала, за да не ме безпокои, била съм в срещи… Отиде си за часове, а аз не можех да се сбогувам с него. Получих и мейл от борда на директорите, в който ми беше казано повече да не се повтаря да не отговарям в рамките на 24 часа (аз бях уведомила, че подготвям погребение). Заплашваха с последствия.
И това се превърна в повратната точка?
Да. Това ме отрезви напълно. Всеки ден след това беше борба да осъществя мечтата си. По-малко от месец и половина след случилото се, на 10 април, открих „Жълтата къща“ (реставрираната плетарка), а на 12 април, понеделник, напуснах корпоративния свят. Взех решение да живея, да съм майка, съпруга, дъщеря и свободен човек, който се бори за мечтите си. Така от април 2021 г. започнах да градя стъпка по стъпка мечтаният грънчарски център. В годините закупихме съседната кирпичена къща, построихме работилница и няколко навеса, които започнаха да оформят облика на центъра. Все още завършвам работилницата, там планирам да направя малко производство, което посетителите ще могат да видят. В момента работим където има място 😊
В началото мислех, че ще намеря хора и ще имам екип, който да изработва образци на школата и както споменах, аз ще правя събития и ще популяризирам. Да, ама не, както казваше известен в миналото журналист. На откриването на сръчкотилницата присъстваше Виктория Бешлийска. Докато реставрирах къщата, тя пишеше „Глина“– бяхме я настанили при приятели и заедно движехме проектите си. Успоредно ни вървяха работите, там някъде и един така наречен майстор-грънчар се присъедини към нашата завера. На него възлагах много надежди. Той обаче взе поръчки за една солидна сума и даже не каза, че повече няма да стъпи в Бусинци. Това го разбрах от страницата на Бешлийска.
Озовах се в ситуация, в която залагам името си и не мога да изпълня поръчките. Отново безсънни нощи, отчаяние и кратки мигове на надежда, които биват разбити (имах среща с един точар, бях окрилена, той обаче ме погледна и каза „А, аз няма да точа! Исках просто да видя кой е толкова луд, да иска да съживява една умряла школа!“ Аз го погледнах и казах „Ето ме, аз съм лудата“, след което излязох и се подух от рев).
Как дойде спасението?
По Коледа същата година, всички седяха със семействата си, а аз се учех сама как да издрасквам съдове, как да правя поливки, как да суша правилно…. Добре, че съдбата ме срещна с един уникален майстор. Човекът се смили над мен и ми помогна с всички взети поръчки и не само – той беше причината впоследствие да се явя на изпит за майсторско свидетелство. За тези почти пет години откакто съществува „Бусинска сръчкотилница“ осъзнах, че нищо не идва даром, но пък после е много хубаво, когато го постигнеш.
Започнах от нулата буквално, самообучавам се. Пак работя много, но с удоволствие и мога да спра, когато преценя. Има моменти, когато ходя като робот (от умората), но няма и помен от стреса и паническите атаки. Вкарах целия ми натрупан опит в този проект и позитивния, и негативния.
Поставих началото на фестивал и пленери, разработих три програми за деца (над 13 000 са минали през нас, защото вярвам, че трябва да инвестираме в нашето бъдеще, като ги учим за нашето минало) и още две за възрастни, имам стабилен екип, който ми помага, уникално семейство което ме търпи с всичките ми луди идеи, прекрасни деца, които всяка свободна минута са с мен, почти готова работилница и още много мечти! И знам, че поне няколко от тях ще сбъдна – да мина границите на България със съдовете, които правим, да направя изложба на емблематичните грънци от школата и още, и още…
0 Коментара