3718 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 31 март 2026 Брой 4 2026

Рене Карабаш и „Остайница“ – нейната лична метафизична история

Англоезичното издание на романа „Остайница“ от Рене Карабаш – She Who Remains, в превод на Изидора Анжел, влезе в краткия списък с номинираните за „Международен Букър“. Романът е едно от 6-те заглавия, от които ще бъде избран тазгодишният победител. През 2023 г. Георги Господинов и Анджела Родел спечелиха престижното отличие. Победителят ще бъде обявен на 19 май 2026 г.

Снимка: Жанет 45

Романът е носител на награда „Елиас Канети“, като преводът на Мари Врина-Николов печели Наградата за превод на Френския PEN клуб, а преводът на Изидора Анжел получава Gulf Coast Translation Prize и HEIM за превод на Американския PEN клуб. Романът е номиниран за Шведската литературна награда Prisma.

Снимка: Георги Казаков

Към момента романът „Остайница“ е преведена на над 18 езика. Книгата е избрана в класацията „21 книги, които трябва да прочетете през 2026-та“ на Service 95 – литературен клуб на певицата Дуа Липа.

През тази година ще излезе и филма по романа й, по неин сценарий и режисура на Костадин Бонев.

Рене Карабаш (Ирена Иванова) е поет, писател, сценарист, драматург и основател и ментор в Академия за писатели „Заешка дупка“.

Рене е главен сценарист на сериала „Те, Вълните“, на БНТ. За ролята си във филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова), тя получава филмови награди за най-добра актриса: „Сребърен леопард“ (Локарно), „Сърцето на Сараево“ (Сараево), „Алуминиев кон“ (Стокхолм).

В момента Рене Карабаш работи по сценичната адаптация на романа, която предстои да постави на сцена заедно с режисьора Стайко Мурджев.

Съвсем наскоро излезе и новата й стихосбирка „Някой ме вика по име“.

Дебютният ти роман „Остайница“ е номиниран за най-престижната награда за преводна художествена литература в света – „Букър“. Творбата има и много други наши и международни отличия. Какво означават за теб тези награди и какво променят?

Номинацията за Международен Букър безспорно е огромен успех за мен и моята преводачка Изидора Анжел, но също е и голяма стъпка за българската литература и позиционирането й на световната литературна карта. След нея се появиха още повече възможности за мен и книгата ми. След номинацията, агентката ми Гергана Панчева от „Литературна агенция София“ получи предложения от пазари като Китай, Индия, Украйна, до които достъпът беше труден и меко казано невъзможен до този момент. Интересът към книгата ми в България и в други държави, в които е издадена, драстично се засили и това я превърна в бестселър в последния един месец, което е една малка победа за експерименталната и по-нишова литература, която трудно се котира на книжния пазар, завладян предимно от комерсиалната и жанровата литература.

Масовият читател отвори сетивата си и допусна до сърцето си една различна и екстраординерна книга,

която му проговори на човешки език за него самия, което ме прави щастлива.

След номинацията, за мен се отвори една нова страница в кариерата ми на писател, която оттук нататък предстои да защитавам и оправдавам със всяка моя следваща книга. Но най-важното за мен винаги е било и ще бъде да се доказвам преди всичко пред себе си. Да се предизвиквам. Да изненадвам и надскачам себе си. За мен истинското щастие е в интимното писане, не в наградите и в успеха след това.

Ще цитирам Илиян Любомиров: „Това е най-красивото израстване, което съм виждал, и съм абсолютно убеден, че тя ще бъде първият носител от България на Нобелова награда за литература… Тя е и поет, и писател, и драматург, и актьор, и режисьор…“. Откъде взимаш цялата тая енергия, за да твориш толкова много и красиви неща и има ли си това цена?

Разбира се, всичко си има своята цена. Никой не вижда кървавите крака на балерините, нали? Аз съм машина с вътрешно горене, която произвежда огромно количество енергия, която канализирам в изкуството, което правя. Но едно от нещата, които са трудни за мен е запазването на баланса между аскетизма, от който имам нужда, за да творя и дълга ми да бъда сред хората и прожекторите. Аз съм интроверт, макар да не ми личи. Свръхчувствителна съм и усещам много енергиите на хората, които попивам като гъба, затова след подобни серии на внимание и ангажименти имам силна нужда да се изолирам, за да се центрирам, за да си върна онази част в мен, от която излизат всички дълбоки и красиви неща.

Сподели в едно интервю, че винаги си знаела, че ще стигнеш до този момент и просто си вървяла по пътя пред теб. Как би описала своя път – от село Александрово до най-престижната литературна сцена в света?

Аз съм човек с много силна интуиция – ако душата ми е в изправност, предусещам много от нещата, които предстоят да ми се случат. Това малко или много ме превръща в гностик или в човек, който не вярва, а знае.

Винаги съм знаела коя съм и какво ме очаква. Понякога си мисля дори – дали не живеем живота наобратно и желанията ни за бъдещето всъщност са спомени от миналото ни. Може би онова малко русо момиче от село Александрово е било в края на своя път, а началото и големият свят, от който идва винаги предстоят за него.

Защо избра суровите албански планини, древните патриархални традиции и въпроса какво е да си жена в свят на насилие и мъжка доминантност за тема на първия си роман?

Исках да покажа радикалната страна на патриархата. Докъде може да стигне той в своята крайност. И когато разбрах за заклетите девици в Албания, видях тези двуполови същества, принудени да бъдат мъже и си казах: „Това е историята която искам да разкажа. „Остайница“ – моята лична метафизична история.“

Когато човек чете книгата, неминуемо се пита каква част от историята съдържа автобиографичен елемент и кое е било това нещо, което толкова те е разгневило, за да напишеш този роман?

В романа ми има много автобиографични елементи от моето детство. Израснала съм в село Александрово, Ловешко, в прекрасно семейство. Този приказен свят ми е дал много, но и ми е взел много, защото както казах –

аз бях и съм много чувствително момиче, на което му се е налагало да бъде силно

и да стиска зъби, когато го е боляло или е трябвало да обработва животни и да извършва физически труд, което беше част от нашия бит, и аз приемам това. Единият ми дядо винаги е искал да има внуци-момчета, но тогава имаше две внучки: аз и сестра ми. По някакъв начин се отнасяха с нас като с момчета и от нас се очакваше да се държим като такива. Когато си малко дете, винаги искаш да впечатлиш и да угодиш на близките си, за да бъдеш обичан и приет. По късно обаче разбрах, че това до известна степен е заличило моя момичешки свят, който трябваше да си върна с написването на тази книга.

Защо патриархалният свят продължава да трупа популярност? Защо се налага на жените да бъдат мъже? И как това може да се промени?

За мен патриархалният свят е свят от закони, които са писани от мъже в древното минало и които са неадекватни на нашето съвремие, но може би страхът на мъжете да изпуснат контрола и силата си продължава да поддържа този свят жив. И както виждаме в неговите ниски проявления – това води до насилие над жени (тъй като жената не се възприема за равна на мъжа), до неравенство в професиите и отношението изобщо към жените.

И както в животинското царство при някои видове при наличие на голяма мъжка популация, женските екземпляри променят своите физически характеристики и променят пола си, превръщайки се в мъжки екземпляри, същото се случва и при нас хората, но на едно друго невидимо ниво, в което една жена за да оцелее трябва да прояви своите мъжки качества и енергия. И тук се случва размяната на ролите: жената в едно семейство поема ролята на мъж, а мъжът се превръща все повече в жена/дете (преносно), което чака да бъде обгрижено от майка си/жена си.

Всеки от нас носи в себе си мъжка и женска енергия, независимо от какъв пол е нашият партньор, и ключът за добър съвместен живот е тези енергии да бъдат балансирани във връзката и нейните членове да си станат равни. Но това може да стане само с много усърдна работа не само от страна на мъжете, но и от страна на жените. Това може да се възпита в ранна детска възраст и то само ако родителите на едно дете дадат добрия пример как един мъж трябва да се държи с една жена и как една жена не трябва да позволява един мъж да се държи с нея.

Сподели наскоро, че написвайки тази книга си успяла да простиш на всички, които са ти нанесли травми. Писането ли е твоята терапия?

Да. Писането е една от терапиите, които ми помагат да върна най-истинската версия на себе си. И вярвам, че когато една книга подейства терапевтично на своя автор, тя неминуемо ще подейства така и на своя читател. Много хора ми пишат, че след като са прочели „Остайница“ са осъзнали много неща за себе си и книгата им е дала сила да променят в живота си неща, които нямат място там. Някои ги е спасила в болницата, други дори от самоубийство. После ми кажете, че една книга не може да променя животи и светове.

Искало ли ти се е да „пренапишеш“ част от своя път?

Никога. И паденията, и върховете в живота еднакво ни учат на нещо. Всеки ден е урок и изпит, на който всеки сам избира дали да се яви отново и дали да бъде скъсан за пореден път. Вярвам, че преди да дойдем на земята идваме със своя сценарий, който обаче благодарение на свободната воля подлежи на корекции, според изборите които правим в живота си.

Всеки избор ни поставя на нов път, с нови хора и събития. И спокойно, ако не си научим урока в този живот, ще го научим в някой следващ.

Почти по същото време с номинацията излезе и новата ти стихосбирка „Някой ме вика по име“. Какво ти се иска да си „вземат“ читателите от нея?

Искам да си вземат всичко. Искам да изстискат книгата като домат в ръцете си. И този домат да им се услади. И дълго да помнят вкуса му.

Всеки човек си има свои ключета за спасение, кое е твоето? Още едно сърце, ако използвам смисъла на стихотворението ти „Франкенщайн“, в което се говори за същество с две сърца и ако нещо се случи с едното, другото ще продължи?

Всеки човек има две сърца в себе си. И когато едното спира, другото винаги е там – сърцето на нашето вътрешно дете, което е с нас 24/7 и за което ние често забравяме. То е нашето спасение, не някой друг. И наш дълг е да се грижим за него и да го обичаме, ако искаме да бъдем добре. Никоя любов отвън не може да се сравни с любовта на това дете. Може би неслучайно и любовта на една майка към детето й не може да се сравни с друга любов. Може би това е нейното вътрешно дете, което излиза от нея и вече тя няма друг избор, освен да го обича безусловно.

Снимка: Яна Лозева

Основател си на Академията за писатели “Заешка дупка”, през която са преминали доста курсисти. Сега предстои пролетното издание. Какво да очакваме от него? Защо е важно пишещите хора да имат свое място?

Учителят Петър Дънов казва – „ако искаш да станеш режисьор, всеки ден ходи да пиеш кафе в дома на някой режисьор“. И е прав. Средата за един писател е от изключителна важност. Академията ми за писатели „Заешка дупка“ дава именно това: досег до големите ни писатели и поети, приемаща среда от себеподобни и огромни възможности за развитие като писател. Много хора казват: писането не се учи, или го имаш в себе си, или не.

Да, талантът е важен, но да не забравяме, че писането също е занаят,

който с практиката и добри учители може да се усъвършенства. Затова каня всички пишещи хора, които имат нужда от това, в Академията ни. Менторите ни както винаги са върхът: Теодора Димова, Радослав Бимбалов, Йоанна Елми, Иван Димитров, Марин Трошанов, Емил Минчев и други, до които досегът е безценен. Гарантирам, че след „Заешката дупка“ животът на всеки пишещ се променя и пред него се отварят врати, които в друга ситуация трудно биха се отворили.