И друг път съм ви казвала, че се събираме един малоброен, но кадрово умело селектиран от съдбата кръг от дами на по бутилка – червено през зимата, бяло през лятото и розе в междусезонието.
Пием си вино и си говорим. Понякога около едно се завърта приказката, друг път скачаме като луди пчели връз цъфнала поляна от уханни клюки. Онзи път ни куцаше нещо главната тема пък и не бях още се докарала до втората чаша, за да ме подканят да мина на международното положение, което по традиция анализирах на всяка среща, не е нужно да уточнявам колко насериозно. Та този именно път, в мразовитата януарска вечер, не ни вървеше много разговорът, сигурно защото бяхме останали четен брой. Само шест бяхме, отървали кожи от вируса, покосяващ масово. Извода за отсъствието на половината почти от състава си го обяснихме със занемарата на вечерите с чаша вино. Това беше констатацията, която отключи темата за виното.
– Това го прочетох някъде:
„Мъжът е грозде, което трябва да превърнеш в нещо, с което ти е приятно да вечеряш“ –
така, примлясквайки, Сийчето отключи портите на едни зимници и хладни механи в подмолията на съзнанията ни, в които явно от много животи бяхме складирали духове и бутилки
– Нещо ми се губи тук съществено звено до извода, с който безусловно съм съгласна. Мъжът е грозде, което трябва първо да обереш, – изкиска се Бентлито – после да запретнеш полите и да го нагазиш едно хубаво.. Хайде наздраве, че Трифон Зарезан е скоро!
– То хубаво ще обереш, ама на мен все ми е кисело. Нямам сили да се пружа и да ми прогарят УВ лъчите ретината, щот видиш ли, То налива кехлибар! Супер може да е! Стар, нашенски сорт, френско ашладисано, южноафриканско прихванало се, хич не ме интересува, предпочитам да изтичам до магазина и да си купя конфекция. – Лени, практичната, милата Лени, на която винаги й излизат сметките. Включително и най-голямата –
брачен договор с швейцарски търговец на диворастящи гъби,
който се залюби с по-млада българка от Смолян, докато изкупувал манатарки, и й остави наследствената къща в Женева, която напълно отговаря на стандартите на приличен дворец. Да не говорим за другите „дребни“ компенсации.
– Да се бъцнеш в интернет един вид, или да забиеш първия с фитнес релеф, дето е гледал последния филм на Майкъл Ман, за да имате тема все пак, защото на онези зализаните там, с ролексите, им засича секундарникът.
– Ингрид е зла, защото е прясно разведена и пие бързо, което обещава да стане непоносима много скоро.
– Замисляли ли сте се, колко често от цупене, че е кисело гроздето, спираме да се протягаме към него. Обръщаме му гръб и не го и вкусваме, защото ни е заболял гърбът от напрежение, ръцете ни са омалели, а вратът така се е схванал, че ти е ошипил душата. Да не говорим как сме отвикнали да се взираме в тъмното, като сме зяпали нагоре към слънцето. – Сийчето е писателка. Понякога ми е тегаво май не само на мен да я изслушвам. Мълчи, мълчи, пък като се отприщи на белетристика. – Но случва се да се откажем и да слезем в зимниците да си търсим нещо от конфекцията. Нещо с бърз ефект, от който вярно боли глава, но си спестяваш производствения цикъл. Винаги много съм се възхищавала на енолозите.
Производителите на вино са един вид жени
Така мисля. Те грижливо и търпеливо подбират хубавите зрънца. Нежно ги държат в шепа, казват, пеели им и им баели някога, едно време, когато виното било еликсирът на боговете. Нещата не са се променили. Гроздоберът е дело изискващо енергия, смелост, устойчивост и нечовешко търпение. То ни прави богини на живота от онези, които ги рисуват с чепка грозде в ръцете.
– Не те знам ти какво държиш в шепи, аз лично наблягам на едни други работи – кискаше се Бентлито и всеки момент ми се струваше, че шевовете от последното й опъване ще поддадат на ухилената до уши физиономия. – Хайде, наздраве!
И като се отприщи една лакардия за гроздоберачката на банкнотата от два лева от соца и за кралицата пентакли от Таро, за Сабазий, траките и вакханките, ама това всичкото омешано безобразно с
пиперливата лична еротична интерпретация на всяка според опита,
заслугите и жаждата. Говорихме за ферментацията и за това как, като обереш гроздето, като го нагазиш задължително с момински нозе на колкото и да си години, да го оставиш да почива. Да чакаш да се докара до точка на кипене и тогава да вземеш мерки, за да не го изпуснеш. Да внимаваш със захарта и да слушаш подпряна на бъчвата как се утаява силата и буйността му. Да не отваряш бурето на съмненията. Нека се отделя най- вкусното и най-важното от слънчевата душа, преляла във вените му. Ти само чакай…
– Ето това е майсторията: търпението и тишината. На едно вино не му ли догодиш температурата и покоя, пиши го оцет! – Райнето е най-живяла и със семейство за чудо! Нейният бивш шампион по гребане я гледа все едно е Моника Белучи.
Двайсет и пет години са заедно, а са като влюбени гугутки, както Бентлито ги занася.
– Стане ли, дойде ли му моментът – за теб е! Точи и пий!
– Аз мойте по бързата процедура ги фабрикувам. Защото съм веща в химията! – гледа ни Бентлито през замрежения си от изкуствени мигли поглед. Като си ги бутилирам с консерванти и стабилизатори, ми е лесно. За всеки случай и за всяка нужда! – Бентлито е пиарка. Организира събития и лъска имиджа на разни политици и бизнесмени. Викаме й Саманта понякога, като онази мъжемелачка от „Сексът и градът”, само че Бентлито е преднамерено лъскава и естрадна. Подозирам даже, че нарочно се е навлякла в образа на успешна според масовите представи жена.
– Да пием за авторите! – вдигам тост аз. – За енолозите и за дегустаторите също!
За мързеланите, които позволяват да стане на оцет!
За обикновените пияници и за тънките ценители! За тези, които изпускат бутилката, и за тях! Защото сигурно и на бабите ни, дето не са на този свят, им се припива, като ни слушат.
– И в този момент знаете ли какво се случи, вам шега, мен истина! Сервитьорчето, мургаво момче с бенка на бузата, навъртащо се около масата ни поради липса на работа в мразовития петък, взе да се усмихва все по-широко. Като му поръчахме третата бутилка, така се изпъчи и с такава решителност заметна кърпата на ръката си като опитен сомелиер, че млъкнахме. Придърпа си масичката за салтанатите по преливане в декантера, а в този момент все едно някой издърпа бутилката, в която се бяхме вторачили хипнотизирано, повдигна я нагоре и я разби в пода. По бялата престилка на момчето се появи червена хризантема, като фойерверк. Млъкнахме. Много ни беше станало виното, или не си го бяхме заслужили.
0 Коментара