Дълго време ми беше невъзможно да говоря за Румяна Узунова в минало време. Днес може би вече свиквам…
Ето, сякаш е сега. Вървим по хълма над Банята край Панчарево, търсим къщата на писателя Георги Мишев. Един от нейните радио-събеседници. Смеем се, разговаряме оживено. Най-високо от нас говори, разбира се, Румяна Узунова. Обкръжили сме я плътно няколко души, ние сме нейната свита и охрана. Румяна се смее щастливо с пълен глас, в неин стил. Изведнъж от един двор изтичва възрастна жена. Спуска се към нея: “Ама вие сте Румяна Узунова!” и започва да я прегръща. Беше я познала само по гласа. Обяснява й как слуша всяко нейно предаване, колко важна е за нея тази неочаквана среща. Румяна се просълзява; за нея срещата не е неочаквана. Тя е очаквала точно тази майчинска прегръдка точно десет години – времето на нейната емиграция. Сега вече наистина се е завърнала.
След разговора с намерения най-после Георги Мишев слизаме в кръчмата до Банята. След малко на една съседна маса се настанява групата агенти на Държавна сигурност. Не се и крият. И те охраняват.
Румяна Узунова бе дошла в София през първите дни на октомври 1989 г. специално за откриващия се международен Екофорум, но през тези дни бе буквално навсякъде. Ето, една снимка ни представя в градинката пред “Кристал” – поетът Биньо Иванов, Руми, ченгето ни от Съюза на писателите и моя милост. Малко по-късно сме на покрива на сградата на художниците, на “Шипка” 6. Ще има неразрешен пърформанс на групата “Градът” и на други артисти. Румяна записва за “Свободна Европа”. Цивилните и униформени милиционери закъсняват, пристигат след началото на акцията, разгонват ни. Всички се преместваме в близка градинка, продължаваме. По-нататък Румяна е “поета” от хората на “Подкрепа” и от други неясни субекти. Все пак успяваме да се виждаме от време на време, да си кажем по някоя човешка дума – извън еуфорията.
Човек може и никога в живота си да не получи своя звезден миг, може и по някаква причина да го пропусне. Румяна Узунова пълноценно, без остатък го изживя именно през 1989 година.
На какво дължеше тази очарователна, предизвикателна и със съвсем нестандартна хубост петдесет и три годишна жена своята внезапна и огромна популярност? На това, че със своята неспособност да се справя с истината, комунистическата система оставяше вакууми в социалното пространство и в душите на хората. И когато някой изричаше навреме и на подходящото място точните слова, се раждаше, макар и мъчно, с в о б о д а т а. В продължение на цяла една година Румяна Узунова даваше думата на с в о и т е д и с и д е н т и по всички въпроси. Чрез телефонните си интервюта тя увеличаваше непрестанно броя на личностите, които гласно бяха заявили своето несъгласие с фалшиво изградения свят наоколо, в България, създаваше нова публичност. В своите секретни доклади Държавна сигурност я характеризира като “най-настойчива” от всички други журналисти в “Свободна Европа” в насочването на събеседниците си към по-радикални опозиционни и антикомунистически изявления. Един известен поет написа за “Работническо дело” стихотворение против “предателската” и дейност. Посветиха й специални разгромни статии в официозите. Но Румяна бе вече наистина напълно свободен човек. По-късно, през 1991 г., и гостувах в Мюнхен, заведе ме в централата на “Свободна Европа”.
Видях, че тя бе дисидент всред колегите си журналисти, които често се дебнеха едни други.
Някъде в това време й “отнеха микрофона” за кратко време – поради прекалена вдаденост в българските работи. А по време на своите софийски кореспонденции за “Свободна Европа” тя преживя всички възможни разочарования от поведението на някои от своите герои, от възникващите раздори вътре в Съюза на демократичните сили. Но запази неизменно доброто си настроение и ентусиазъм. Почина от рак на 59 г. през 1994 г.
След смъртта си ни прати нови послания: появи се неочаквано ръкописът на изключително забавния хумористичен и пародиен роман “Убийство в стил рококо“, където всички разпознахме и твърде добре известни ни от предемигрантското минало ситуации, места и герои (издаден като книга през 2007 година), а в президентската библиотека на д-р Желев бе представен и голям том с нейните знаменити интервюта от “Свободна Европа”. Остават несъбрани публицистика, литературна критика, есета, други литературни опити. Как да мислиш за Румяна Узунова в минало време?
Малко биография
Румяна Узунова е родена в Ямбол през 1936 г. След машинното инженерство завършва и българска филология. Работи първоначално като проектант и учител по техническата си специалност, а впоследствие е редактор в различни издания, като неколкократно е уволнявана за мними и реални идеологически прегрешения. След краткотрайното си конфликтно битие в критическия отдел на литературния официоз “Литературен фронт”, през 1978 г. се установи – сякаш окончателно – в занимаващата се с официална пропаганда на НРБ за чужбина София прес. Но неочаквано и за нас, нейните приятели, през 1980 г. емигрира през Париж заедно с дъщеря си, по време на туристическо посещение. Останаха неразказани нейните митарства през първите две години – от Париж в Лондон, оттам в Ню Йорк и Вашингтон и обратно в Европа, вече в Мюнхен. През всичките тези години получавахме от нея открити пощенски картички от екзотични места по света. Разказа ми по-късно, че като служител в “Свободна Европа” е имала право на такива платени служебно пътешествия и се е възползвала пълноценно. Разказа ми за това, как няколко пъти е прекосявала сама Съединените щати, от изток на запад, и по магистрали, но и по странични пътища, като в романите на Керуак и Бъроуз. Разказа ми как е мислила и чувствала България през цялото време, без да сантименталничи.
Румяна Узунова бе една от нас, литературните критици на 60-те и 70-те години. Пишеше есеистично, винаги лично, пристрастно. Сякаш се опита да се приспособи към социалистическите литературни норми, но това се оказа невъзможно, а и погнусяващо-нежелано. В годината на емигрирането си издаде очерк-портрет за Павел Вежинов; предаде за печат и малка книжка за творчеството му за деца – тя така и не се появи на бял свят.
Ще завърша с още един спомен. При едно посещение в родния й Ямбол, видяхме на претъпканите лавици в една книжарница залежали екземпляри от ранната есеистична книжка “Тъга и порив на епохата” на философа Асен Игнатов, вече отдавна емигрирал в Германия. Естествено, книжката бе иззета от библиотеките, а в Народната бе в спецфонда. Казахме на продавачката, че в книжарницата има забранени книги, но не пожелахме да й съобщим кои са те. Направихме си това удоволствие за сметка на невинното момиче. Приятно ми бе през 80-те години на миналия век да си мисля, че някъде в България все се е залутала, стои неразкрита забранената, единствена издадена книжка на Румяна Узунова.
0 Коментара