Въздух на глътки

Запознах се със Здравка, когато беше вече бившата жена на Георги Марков, не си спомням преди или след гибелта му. Мълчалива, явно подплашена, събрана вътре в себе си, тя стра­неше от всякакви разгово­ри, особено с непознати. Сега се е успокоила и поот­пуснала и вече освободени от наложеното мълчание, ние говорихме дълго и от­кровено.

„Срещнахме се през 1960 г. в санаториума във Вла­дая. Той беше прекарал ту­беркулозен менингит и за кой ли път беше горе, лека­рите и сестрите се отна­сяха към него като към близък човек, разрешаваха му да пише нощем в рент­геновия кабинет. За първи път попадах във възстано­вително болнично заведение, а бях и младоженка. Влязох в стола леко притеснена, избрах произволно една маса и гледам – влиза един много самоуве­рен мъж с побеляла гъста коса и клин, сяда самоуве­рено на масата ми, само­уверено ме поглежда и за­почва да ме фиксира. Аз се обърках дотолкова, че не знаех как да ям пилето, с нож ли, с ръце ли, идеше ми да го запратя нанякъде и да стана от масата. По-късно, бяхме вече женени, той ми прочете какво е писал в дневника си този ден: „В санаториума дойде една аристократична дама, коя­то ядеше пилето с шест ножа и шест вилици.“ Как­ва ти аристократка и да­ма, просто бях много мла­да. Увлякох се по него, но не толкова по твореца, въп­реки че митът около името му беше вече създаден.

Чак към втория, третия месец той започна да ми носи разказите, които пи­шеше на санаториална те­ма – „Розата“, „Смърт жи­вот“. След изписването ми, което не мина без скандал, някой се беше поста­рал да уведоми мъжа ми, получих апендицитна криза и постъпих веднага в бол­ница. Георги на два пъти идва да ме види и остави под възглавницата ми две писма, пълни с любов, с ро­мантика, с нежност. Те повлияха на решението ми, иначе се колебаех, бившият ми съпруг много ме обича­ше, беше разбран и стаби­лен човек, а

женската интуиция ми подсказваше, че у Георги има нещо неси­гурно

При един скандал скъсах едно от писмата, сега, разбира се, съжалявам. Глупава съм била, ис­кала съм нещата между нас да бъдат както в началото. Днес зная, че може да е би­ло краткотрайно, но важното е, че го е имало…

И така, разведе ме и през 1961 г. се оженихме. Отна­чало живяхме под наем, после ни дадоха един пане­лен апартамент в „Красна поляна“, който Георги за­мени с тези две стаи в Драгалевци. Искаше да ра­боти на спокойствие, не разрешаваше да поставям пердета на прозорците на стаята му. Обичаше да гле­да небето, планината, дър­ветата. Не ми разрешава­ше да работя. За него мяс­тото на жената беше вкъщи. Казваше: „За мен литературата е църква. Ще влизаш в нея и ще се кръстиш.“ Това му беше светая светих. Аз трябваше да му помагам, да осигурявам уют, да се грижа за всекидневието. Започнах работа в телевизията без негово разрешение. На третия ден той отишъл при Кольо Петров и му за­явил:

„Аз уволнявам жена си!“

Как иначе, прибрал се той вкъщи, а там камина­та незатоплена, няма яде­не. Една от похвалите му беше, че съм се научила да готвя по-добре от майка му.“

Здравка постепенно се оживява. Препуска с бързи­те коне на спомена, който я подмладява и разхубавява. Сякаш изживява всичко отново и отново, и то на­куп, ведно с горчилките и сладостта.

„Тук той написа най-ху­бавите си творби – „Пор­трет на моя двойник“, „Жените на Варшава“, „Асансьорът“, „Покри­вът“, по-голяма част от пиесите си и сериите от „На всеки километър“. И досега усещам ръката му, която ме стиска до болка на премиерата на първата му поставена пиеса – „Госпожата на господин тър­говеца на сирене“. И досега пазя два от вариантите му на „Покривът“, много трудно ги подредих, защо­то не бяха номерирани ни­то листовете, нито глави­те… Измъчи се с този ро­ман, разкриващ безжалос­тната картина на нашата действителност. Непре­къснато му искаха поправ­ки, докато накрая Георги съвсем се обезсърчи и го захвърли.

А иначе пишеше с лекота, дори казваше, че е „примавистаджия“. Дълго обмис­ляше сюжетите, обичаше да ги разказва и проверява,

без особено да се влияе от критиката и чуждото мне­ние

Честолюбив човек бе­ше, уверен в своите твор­чески възможности. Ста­ваше сутрин рано – в 6, минаваше на пръсти през стаята с кафеничето в ръ­ка, крадешком ме поглеж­даше, понеже понякога аз изпищявах, че ме буди. Пус­каше музика, ей така, за фон, дори я подбираше в зависимост от това, кое­то пише – рок, джаз, класи­ка, Бетховен, Шуман, Бах, Малер, Пол Анка, Бренда Дий. Машинката продуктивно тракаше, а той го­вореше на глас с героите си. Шумът не го дразнеше, обичаше да усеща живота на къщата – стъпки, тра­кане, врата, тенджера. Та­ка до 11 часа, после хуква­ше по задачи и се прибира­ше в „часа на синия здрач“ по неговите думи, който също го предразполагаше за работа. Нощем почти не пишеше, макар че ме е бу­дил много пъти, за да ми прочете довършената страница. Беше много наб­людателен, с един поглед улавяше ситуации и харак­тери от живота, запечат­ваше ги, „складираше“ ги в паметта си и когато му потрябваха, ги вадеше.

Не беше лесен човек, про­тиворечив, капризен, дос­та егоцентричен, поддава­ше се на настроения… Но затова пък беше романтик. Искаше всичко дa е красиво, обичаше да фантазира, да мечтае.

И разбира се, да е в центъра на събитията.

Обикаляше масите в клуба, ту виц ще разкаже, ту анекдот, ту ще заплете някаква история. Артистичен беше, хубаво разказваше и… много лъжеше. В такива случаи очите му леко се разминаваха и аз веднага познавах. Имаше в него нещо трогателно мило, като у децата – понякога и наивност, колкото и странно да звучи – приятна, чиста и хубава.

Виждам се заобиколена с тумба приятелки, всичките до една влюбени в него, той ни води насам-натам, разсмива ни, забавлява ни и сядаме да играем покер (страстен покерджия беше, как иначе щеше да напише „Портрет на моя двойник“). Той раздава картите, на всички наредил по едно каре, а на себе си – от аса! Голям смях падаше.“

Здравка ту се смее заразително, ту преглъща сълзите си. Не мога да преценя дали ми е благодарна, или ме ненавижда заради това, че я карам отново да изстрада съдбата си. Още повече че тепърва предстоеше да чуя разказа за неволите й.

„Беше юни 1969 година. Пиесата му „Аз бях той“ беше свалена от Сатиричния театър на предпремиерно представление. Спомням си един ден запали голям огън в двора и започна да гори архивите и дневниците си, аз се противопоставих, но той каза, че вече не са му нужни и всичко помни. Не вярвам, че тогава е взел решението, защото имаше един принцип, който и аз съм усвоила: да не взима резки решения, а просто да изчаква, „защото в живота, казваше той, всичко се случва – едно мислиш, друго става“.

Преди тръгването му за чужбина имахме личен конфликт и той ме молеше да не бързам с развода, а да го изчакам, докато се върне. Пишеше ми доста често, аз също и много неща му изпратих по негово желание – архиви, книги, ту легално, ту полулегално. На два пъти правиха обиск у нас, после взеха стаята му, нали живеехме под наем. Следователят, който се занимаваше с неговото дело, млад, симпатичен човек, ме упреждаваше да прекъсна кореспонденцията си с Георги, за да нямам неприятности. По-късно дойде и по-голямата заплаха –

ако искам да видя „бял свят“, трябва да се разведа

Много бях уплашена да не остана без работа. Всеки срещнат ми казваше със злоба и злорадство, че той няма да се върне, а и общите ни приятели минаваха на другия тротоар, за да не се наложи да ми кажат едно здравей. През октомври 1972 г. ме разведоха точно за 15 минути само с една приятелка за свидетел. На 27 декември същата година се състоя и съдебният процес срещу него. Бях призована за свидетелка, преди това на един разпит в IV районно младият следовател ми показа делото му – една огромна папка с всичките му ксероксирани репортажи, излъчвани по Би Би Си. Осъдиха го на 6 години затвор за пропагандна дейност срещу НРБ. Накараха ме да изплащам моя дял от колата, която с баща му продадохме по негово желание. Той друга собственост нямаше и това БМВ много бодеше очите на някои.“

Не мога да не я прекъсна. Бедният им бит просто бие на очи. Две стаи, от които едната преходна към кухненската ниша и банята. Здравка и досега живее в нея. Колко ли е мислила и премисляла тук, търсила е навярно вина и у себе си, страхувала се е от всичко и от всички. Каква орис, боже, да се страхуваш да споделиш страховете си. Оставала й единствено самотата в тази стая, самота, която я е потискала, но й е давала подслон и утеха.

„Сънувах го един-единствен път, може би година след заминаването му. Върви Георги по побелял прашен селски път. наоколо му ограда от гнили колчета. Той – в подарено от мен сиво поло и дънки, а аз викам след него дълго и мъчително. както става насън, той се обърна, погледна ме и продължи. Потъна в тази бяла прах, подобна на пепел… Събудих се изплашена, не знаех как да го тълкувам, но си помислих, че с този човек нещо ще се случи. На 11 септември първи Димо Коларов ми каза, че по Би Би Си съобщили за смъртта му.

Толкова много хора ми се обадиха тогава, имах чувството, че цяла България слуша Би Би Си. Сатанинско убийство, съгласна съм с Анабел, бих прибавила — чудовищно, и то в най-плодотворната му възраст.

Надраснал беше времето си.

Това, което ние шепнешком си казвахме, Георги го написа и го обобщи. А беше и изключително жизнен човек, обичаше живота с всичките му удоволствия.

Сега аз съм никоя, бившата… Права нямам, но греховете му още ги плащам. Съжаляват ме. Съветват ме да поискам хонорарите му от „Километрите“, обидно ми става. Човек все пак има честолюбие и гордост. За мен е важно кога ще го реабилитират граждански. Писателите го реабилитираха като творец и тогава се появи Анабел. Един работник в киностудията най-точно определи моето положение: „Здравка понесе всичко, но сега никой за нищо не я потърси!“

Питаш ме дали съм му простила, питаш ме какво бих му казала, ако сега влезе в стаята. Отдавна съм му простила за всичко. Сигурна съм, че ако беше жив и се върнеше в България, първо би дошъл в Драгалевци, много е оставил тук – и добро, и лошо, тук си му беше „кьошето“. Мисля си, в мизерия напусна, ще се върне в още по-голяма мизерия. Ще влезе, ще повдигне капака на тенджерата, аз ще му направя кафе. Ще му се зарадвам, а той ще каже, че е бил прав, че нещата са се променили и имаме бъдеще.“

По-рано отбягвана от всички, сега забравена от всички, Здравка си живее в своята „кула“ в Драгалевци. Същото това общество, което по-рано я извхърли като прокажена, сега е решило да я осъди на забвение. Приютена от милостта на художничката Мария Недкова, купила вилата преди петнадесетина години, тя вижда и чува как Анабел обира лаврите и отдавна се е примирила. Примиряваме се и ние, съзнавайки че времето на страх сега се трансформира във време на нищета – и материална, и духовна.