25 години в ефир не са просто време – те са история, разказана с глас, вкус към музиката и дълбоко уважение към човека. Таня Иванова е сърцето на „Следобедни импровизации“ в Jazz FM – предаване, което вече четвърт век превръща джаза в преживяване.
В този разговор тя ни отвежда отвъд ефира – към срещите с легенди като Джордж Бенсън, Пат Матини, Маркъс Милър, към десетките текстове за музика, които е публикувала, и към сцените на големите джаз събития. Била е водеща на Bansko Jazz Festival заедно със Светослав Николов, както и на пътуващия общностен формат на радиото „Jazz в цялата страна“ – срещи, които излизат извън студиото и създават истинска връзка с публиката.
Говори за своята етика в разговора, за вниманието към личните истории зад артистите и за каузите, които подкрепя – включително работата с фондация Emprove. И още – за тишината като необходимост, за пътешествията и за малките радости, които я връщат към себе си.
Разговор за музиката като съдба, за доверието като изкуство и за живота… между нотите.
Таня, 25 години радио JAZZ FM e в ефир – това вече е повече от работа. Какво се случва между човека и радиото, когато връзката стане толкова дълга?
Тогава се появява усещането за дом, а с колегите ми сме като семейство. Давам си сметка, че нито гласът и идеите ми, нито темите и музиката, които подбирам, нямаше да звучат по същия начин, ако не бяха великолепните ми колеги. Те винаги са плътно зад мен и се грижат ефирното ми време да преминава с лекота и спокойствие.
Помните ли първия си ефир на „Следобедни импровизации“? Какво от онази Таня още е тук?
Първите три издания на предаването ми бяха на запис, след което без никакъв опит трябваше да се озова пред пулта на живо пред аудиторията на Jazz FM. Правя уточнението, че от самото начало на радиостанцията работим във формат one man show. Няма да забравя усещането за хаос на работното ми място и постоянното надбягване с времето. Хаосът идваше от всичките дискове, които пусках от плейърите и после се озовавах затрупана с разхвърляни кутии и обложки, така че освен всичко друго трябваше да се науча да поддържам и ред около себе си. От онези първи стъпки никога не са ме напускали устремът и страстта към това, което правя.
Как се остава толкова дълго на едно място, без да изгубиш свежест и любопитство?
Мисля, че ако има някаква тайна за това дълголетие, то тя е свързана със самото естество на работата ми. В своята същност джазът е жанр, който не търпи застой. Той непрекъснато се развива и обновява, така че скуката е невъзможна. Постоянно се отварят пространства за открития и се появяват нови неща за научаване, което е естествена предпоставка за проява на любопитство, а това от своя страна изисква винаги да си свеж и в добра форма.
Джазът е свобода, но и дисциплина. Кое от двете Ви води повече – в ефира и в живота?
При мен свободата и дисциплината съжителстват в пълно съзвучие. Аз съм свободолюбив човек, който още като дете разполагаше със свободата да решава и беше възпитаван да носи отговорност за решенията си. През последните години покрай нарастващите ми ангажименти дисциплината има все по-голямо значение. Отдавна не гледам на нея по онзи дидактичен начин, по който ни я представяха в училище с елементи на послушание. Дисциплината за мен е гаранция, че ще бъда подготвена и ще си свърша работата в срокове. Наясно съм с усилието, но и резултатите са налице.
Как се промениха слушателите през тези 25 години? А как се променихте вие?
Някои от слушателите ни вече пораснаха. През последните години в предаването ми се е случвало да гостуват събеседници, които ми споделят, че като деца са закърмени с нашите гласове и музиката на Jazz FM, което първоначално ме е карало да се чувствам като някаква архаична фигура, в кръга на шегата, разбира се. Истината е, че всички растем с джаза като по-дълбоки и осъзнати личности. Надявам се, че тази музика успява да ни направи и по-добри хора.
Има ли момент, в който ефирът ви е спасявал – буквално или емоционално?
Jazz FM е спасителен остров не само за слушателите. Имам много спомени в тази посока, но една конкретна случка излиза на преден план. Преди много години точно преди ефир разговарях по телефона със сестра ми и се разплаках заради любовно разочарование. Тя много се беше притеснила как ще водя предаването толкова разстроена и специално си пуснала радиото, за да чуе как звуча. С облекчение беше установила, че от разплаканото момиче няма и следа. Истината е, че едно от предизвикателствата в работата ни е да се научиш да оставяш драмите и лошото настроение зад гърба си, но когато си част от музикална радиостанция няма как да не си подвластен и на лечебната сила на музиката.
Какво е да бъдеш гласът на следобеда, когато усещаме онзи преходен момент между деня и вечерта?
Неслучайно Георги Господинов има едно стихотворение, наречено „Изкуството на следобеда“, а американският вокалист и китарист Раул Мидон е автор на песен със заглавие I Love the Afternoon. Той прекрасно описва следобедите като време, в което можем да си позволим да заглушим вътрешния си диалог, за да се вслушаме във Вселената. Правя го всеки делничен ден в „Следобедни импровизации“.
Има ли артист, който никога не Ви омръзва и защо точно той/тя остават в съзнанието Ви?
Обожавам китариста Пат Матини заради лиризма и дълбочината в музиката му, заради човечността и светлината, които изграждат тъканта ѝ. В една своя реч Матини казва, че съществува X фактор, който всъщност е най-истинската и дълбока ценност, с която боравят музикантите. Той има предвид човешката душа – неясен и труден за квалифициране елемент, но според Матини – централен компонент в това, което прави от музиката музика.
Има ли разговор с артист, който дълго ще помните и защо?
Имам няколко незабравими срещи, които са се превърнали в големи уроци за мен. От интервю по време на пандемията с пианиста Джейсън Моран си спомням един на пръв поглед обикновен въпрос от моя страна, който отключи много емоционален отговор. Ние често се опитваме да търсим оригинални подходи към събеседниците си, но тогава се затвърди впечатлението ми, че в простите въпроси има сила, която не е за подценяване. От други интервюта, които неочаквано за мен са се превръщали в изповеди, се убедих, че човек трябва да следва интуицията си и да пита смело, но да не изневерява на доброто възпитание. Сравнително в началото на професионалния ми път в студиото на Jazz FM дойде супер звездата на баса Маркъс Милър. Мениджърът му ни беше отпуснал само 10 минути, които ми се струваха крайно недостатъчни. Когато Маркъс се настани на микрофона срещу мен, леко притеснена го попитах с колко време разполагаме, а той ми отвърна: „С колкото е нужно!“ Тези негови думи ми подействаха много предразполагащо. В следващите минути с Маркъс направих първото си интервю, от което бях наистина доволна и което ще помня за цял живот. То ме окрили и ми вдъхна увереност, че се справям добре с работата си.
В свят на бързо съдържание и алгоритми, как се пази интимността на радиото?
Мисля, че интимността е заложена в самото радио като медия. Винаги говорим за диалог с човека срещу теб, макар и той да е невидим. На фона на колективните ни кризи и визуално-агресивния свят, който обитаваме, радиото продължава да бъде провокация за въображението на слушателя и антидот на самотата, какъвто впрочем е и самият джаз.
Ако трябва да опишете „Следобедни импровизации“ като човек – какъв би бил той?
Много спонтанен и любопитен човек, който не познава скуката, не тъпче на едно място и непрекъснато търси нови пътища, като не се страхува да импровизира. Ако предаването ми беше човек, със сигурност бихме го нарекли поклонник на красотата.
Какво бихте казали на млад човек, който днес иска да влезе в радиото? Има ли още място за дълги истории като вашата?
Вярвам, че всеки сам пише своите истории и е наистина чудесно, че някой друг ще напише историята си по различен начин от моя. Това, което мога да гарантирам на младите хора, чийто пътища ще се пресекат професионално с радиото, е, че това преживяване ще остане любов за цял живот.
0 Коментара