Сватбата на Вазов

Сутринта на 15 октомври 1890 г. д-р Иван Шишманов по­лучи визитна картичка със след­ния текст: „Умолявате се да заповядате с госпожата днес по 4 часът у дома да идем в дома на Георгя Бо­лярски, дето ще стане обручението ми с г-жица Атина Болярска. 15 окт. Ваш предан Иван Вазов.“

Визитни картички със същата покана получиха и най-близките приятели на поета – Михалаки Георгиев, Атанас Илиев, Спас Вацов и д-р Георги Хаканов.

Мъничкият, грациозният, веселият Михалаки Георгиев бързо се справи с посетителите, които го бяха наобиколили в Министерст­вото на обществените сгради, зе­меделието и търговията, и просто връхлетя в дома си на ул. „Александър I“. Съпругата му го по­гледна слисана.

— Е, Магдалина, стягай се да кумуваме! Бялата булчинска рок­ля ще поръчаме от Виена. А сват­бата ще направим по-величайша от нашата.

Сватбата на Магдалина и Ми­халаки Георгиеви още се помне­ше от целия град. Станала между две големи събития – осем дни след провъзгласяването на София за столица и четири дни преди влизането в сила на Търновската конституция, – самата тя се бе превърнала в събитие. Шаферки бяха дъщерите на генерал Ми­хаил Домонтович, най-близкия помощник на генерал-губернато­ра княз Дондуков-Корсаков. Години по-късно една от шаферките – Александра Домонтович- Колонтай – щеше да бъде пър­вата жена народен комисар в правителството на Ленин.

…Атанас Илиев не повярва на очите си. „Обручението ми, демек, официален годеж!

Вазов, Ва­зов, колко годежа ще правиш тази година?

Ти обичаш да се смееш над себе си, като се наричаш докузфикарлия – човек с де­вет ума, непостоянен в решенията си. А си вече на четирийсет годи­ни!“ Стори му се, че вижда висо­кия, строен мъж с изряден сив костюм и ослепително бяла жи­летка, усмихнатите по детски си­ви очи под черните гъсти вежди, бухлатите мустаци и малко червеникавата брада.

Завеждащият Софийската ме­теорологична станция Спас Вацов затвори журнала за времето: „На годеж! Ох, поете!“

Д-р Георги Хаканов изпраща­ше до вратата поредния пациент, когато прислужницата му подаде малкото пликче. Той щеше да го захвърли на бюрото, но щом по­зна почерка на Вазов, нетърпели­во го разкъса. „Да е хаирлия, сватлъкът стана!“ – извика той, съблече бялата престилка и изхв­ръкна на улицата. Файтонджията дремеше на капрата.

– Карай у Вазови! Бързо!

Новата 1890 година започва на пръв поглед щастливо. На Вазовата работна маса, покрита със зелена чоха, до светилника от бял метал, лежи „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ с отпечатания роман „Под игото“. Палнал дългото си цигаре с папироса от силен тютюн, поетът разглежда със задоволство първия брой на списание „Денница“, на което той е редактор.

Изглежда, че баба Съба е решила да превърне 1890 година в година на сватбите в своето семейство. На 14 януари дъщеря й Вълка се омъжва в Пловдив. Всички са там и заедно с наздравиците за младоженците се чуват възгласи:

„Най-малката сестра изпревари батя си!“

Още със завръщането в София майката продължава изпълнение­то на своя „план“.

Това, че баба Съба е желаела да задоми първородния си син, е напълно естествено. Нима има родители, които да не чакат с не­търпение сватбата на децата си. Нека си спомним какви писма получаваха от Котел и Самоков Георги С. Раковски и Константин Фотинов. Влезли в съзнанието ни като титани на нашето Възраж­дане, натякванията на бащите им за бърза женитба ни карат да се усмихваме.

„Помня, брат ми се съветваше тайно с мама по този въпрос“ – съобщава Борис Вазов.

Запазени са и други спомени: „Вазов се сгоди за дъщерята на поп Иван Бенчев от Сопот… Годежът стана на самото Възкресе­ние Христово. В сряда или чет­въртък след това Вазов дойде при стрина ми, майката на Спас (жи­вееше тя на ул. „Владайска“ № 69, сега ул. „Цар Асен“), и по­пита дали Спас е дома. Вацов беше в къщи. „Спасе – каза му Ва­зов шеговито в мое присъст­вие, – ще трябва да повикаме ку­ма Михалаки, да ме разгоди.“ Не добави нищо повече и се отдръпна настрана със Спаса. Стрина ми забеляза: „Ама, Иване, преди 2-3 дни се сгоди, пък сега…“ Той възрази: „Аз нося пръстена да го върнем.“ Пратиха мене да пови­кам Михалаки Георгиев и Атанас Илиев, които живееха наблизо; те дойдоха, поговориха нещо, после ми дадоха едно пакетче с пръсте­на да го занеса на годеницата.“ Макар Вазов да не скършва ха­търа на майка си, изглежда, че той е имал свои, малко по-други намерения. На 4 февруари пише писмо на д-р К. Кръстев в Казан­лък:

„Любезни Кръстев, (Интимно)

Имало в града Ви някоя госпо­жица,

която била свършила английска школа. Можете ли ми да някои сведения за нея? Ако Ви е възможно да ги получите там. Хвалят ми я, а Вие знаете, че аз съм още цветущ ерген. Явете ми всичко, каквото сещате, че е инте­ресно в такъв случай да се знае.

Вие виждате, че аз Ви натовар­вам с почтената мисия на донос­ник. По тоя повод много е въз­можно да се разходя до Розовата долина. Зависи това в значителна степен от отговора Ви.

С поздравления Ваш предан Иван Вазов.

П.П. Повтарям молбата си за абсо­лютен секрет!“

Литературният критик д-р К. Кръстев изпълнява вещо желанието на Вазов — всичко, което може да интересува един канди­дат за женитба, е проучено. Пък и д-р Кръстев съвсем наскоро е „минал по този път“. В личния му албум е запазена телеграмата на Вазов от 16 март 1889 г.: „Честитя сгодявката и да поже­лая както Вам, тъй и на младата Ви годеница всичкото щастие и безценните радости, които дават любовта и семейството.“ Казан­лъшката госпожица е огледана, преценена и тръпне в очакване. Вазов тръпне не по-малко.

Любимите рецепти на Иван Вазов

Пътуването до Казанлък е раз­гласено, че ще бъде до Сопот. Крайната цел се знае само от ба­ба Съба. Тя не иска да изпусне инициативата от ръцете си и да научава нещата от втора ръка. Затова във файтона се качват двама – майка и син. Баба Съба е мълчалива и строга. „Кой я знае тази госпожица, дето е свър­шила английска школа! Името й даже не знаем още.“

Трудно е да се гадае какви щя­ха да бъдат резултатите от пъту­ването през Розовата долина, ако не се беше случило нещо непред­видено. На половин час път от Сопот, на един завой, конете се подплашват, файтонът се обръща и пътниците се намират на земя­та – уплашени и ранени от острите камъни.

„10 юли. Ат. Илиев.

Както вече знаеш, нашата расодка сдоби твърде печален характер и вместо да върша онова, което ми беше целта, аз легнах болен и от един месец съм се заровил с мама в Сопот, като чакаме да оздравим и да се възвърнем назад в София. Моята авантюра наумява една подобна на Дон Кихота и аз сам бих й се смял, ако да би ми било смешно. Впрочем — всяко зло за добро.

Аз вярвам, че нашият (вазовският) господ не е арнаутин

и най-после ще се смили над нас многострадалните и ще ни пощади вече от нови испитания и наказания.“

Премеждието с файтона е достатъчна причина да се отложи сгледата в Казанлък. Но когато един човек е решил да се жени, и със синджири да го вържеш, то той пак ще мине под венчило.

В края на лятото (това ще рече след престоя в Сопот) Вазов заминава за баните в Костенец. Оттогава е едно стихотворение „А то бе близо“, за което поетът сам дава пояснение: „Пленителната и проста мома, за която си спомням тук, беше една девойка, с която се видях на Костенските бани. Но аз не се реших тогава да поискам ръката, ако и да ми харесваше и като човек. Тя се омъжи за един груб бакалин, а и аз в същата година стъпих в брак – лош спомен.“

Приятелите на Вазов следят дискретно, но с интерес вълненията му. Щом нито майката, нито синът успяват да стигнат до някакъв резултат, те решават да поемат всичко в свои ръце. Тога­ва се появява името на Атина Бо­лярска.

Кога Болярска се запознава с Вазов, има няколко версии, но ние ще вземем една от тях, тъй като ни се вижда най-правдоподобна. Още повече че е разказана от самата Атина Болярска в ин­тервю, дадено на Веселин Ханчев. Разговорът се провежда в до­ма й на ул. „Аспарух“ № 53 в на­вечерието иа двадесетата годиш­нина от смъртта на народния по­ет.

„Един ден идва една моя при­ятелка и ми каза: „Хайде да идем на разходка по Витошка улица. Ще видим Вазов.“ Съгласих се. Когато сме минавали покрай къ­щата на Вазов, той ме харесал. На другия ден идва у дома сегаш­ната г-жа Михалаки Георгиева и още от вратата ми вика: „Дошла съм да сватосвам!“ „Но аз не по­знавам Вазов!“ Виждала го бях случайно.

Как ще ми мине през ума, че мога да стана негова же­на.

Уредихме среща у Михалаки Георгиеви. Там се видяхме. А после — дойде сватбата.“

Разказаното от Атина е вярно, но то има някои подробности. Разходката по Витошка улица е предварително замислена и из­пълнена толкова артистично, че и самата Атина не е могла да се до­сети. Защото иначе може да се помисли — Вазов стои на про­зорците и гледа какви момичета минават, за да хареса някое от тях. (Наистина къщата, в която живеел, наричали „Фенера“ била остъклена от всички страни.)

Съпругата на Михалаки Геор­гиев и Атина Болярска се познават от Русе. Магдалина, по баща Царичина, е завършила в Русия институт за благородни девици и е една от преподавателките е в Русенското девическо училище. Атина е нейна ученичка. Твърде е възможно тя да е дала идея на Атина да продължи образованието си във Фундуклеевския лицей в Киев. Добрите чувства между учителка и ученичка продължили и в София, още повече че са били съседки.

„Атина Болярска живеете при един свой брат в една от къщите в началото на ул. „Ангел Кънчев“, от дясната страна по направление към ул. „Патриарх Евтимий“. На възраст госпожица Болярска изглеждаше 30-32-годишна. Тя правеше впечатление не само със своята външност –

хубава снага от среден ръст, привлекателен поглед на мечтателка,

правилни черти и гъста, дълга черна коса, — но и с въодушевената си природа. Тя можеше да се класира между поетичните на­тури, Беше влюбена тогава, слушах, в поезията изобщо, а сигур­но и в поезията на Вазов, от кого­то декламираше стихотворения.“

Това разказва синът иа Миха­лаки Георгиев Константин, а проф. Иван Шишманов допълня: „Атина помня и аз като мома. Живееше в съшия двор (сега ул. „Ангел Кънчев“), гдето беше квартирата на уйка ми, д-р Станчевич. Имаше репутация на доб­ро и извънредно, до маниачество чисто момиче (вече З0-годишно).“

Борис Вазов пише в спомените си: „Брат ми беше, тъй да се каже, оженен набързо от свои до­бри приятели (Михалаки Георгиев, Ат. Илиев), които му желае­ха очевидно доброто. Той не e имал възможност на опознае бъ­дещата си жена.“

Не ще и съмнение — сватосванeто е продиктувано от най-добри намерения. Качествата на Атина Болярска са безспорни: произхожда от известно семейст­во, бащата е устабашия в русен­ския еснаф, племенница е на мит­рополит Климент (Васил Дру­мев), получила е солидно обра­зование, има хубава външност, жизнерадостна и поетична нату­ра.

Магдалина Георгиева с въоду­шевление се заема с ролята на сватовница. Вазов не е виждал бъдещата си съпруга — нищо по- лесно от това. Приятелка ще по­кани Атина на разходка по Ви­тошка улица, Вазов ще я види „случайно“. При положителен „отговор“ Магдалина Георгиева си знае работата.

Резултатът идва твърде бързо. Подробности черпим от Константин Георгиев: ,,…У нас се състоя една вечеря и вечеринка, на която присъстваха Иван Вазов с майка си баба Съба, някои тех­ни близки, г-ца Болярска с брата си, у когото тя живееше, Спас Ванов със съпругата си Магдалина, една твърде симпатична и кул­турна хърватка, и две-три лица oт литературния кръжок… Както поетът, така и любимата от него госпожица сияеха от щастие. На­строението у всички присъстващи беше напълно подходящо за слу­чая. Правеше обаче впечатление на по-наблюдателни те, че баба Съба беше изобщо по-мълчалива oтколкото обикновено.“

На вечерята се свирят руски романси и виенски валсове, имало е танци и забавни игри. Атина Бо­лярска декламира стихове от Пушкин и стихотворението „Караджата“ на Вазов.

Официалният годеж се извършва на 15 октомври. Константин Георгиев словоо­хотливо разказва и за него.

„В жилището на г-ца Болярска и брата й беше приготвена една вечер голяма великолепна софра. Любезната и изпълнена с големи надежди за бъдещето г-ца Болярска беше си дала необикновено голям труд да организира и при­готви, с най-голямо внимание и с тънки подробности, като фина русенка, вечерята на нейния годеж с големия поет. Действител­но, всичко беше приготвено с осо­бен вкус. Както годените, така и гостите бяха в отлично настрое­ние. Едните, защото разбираха възвишения живот, който прежи­вяваха, а другите, защото се лю­буваха на прелестната гледка. Та­ка също и всеуважаваната майка на поета, баба Съба, правеше впечатление, че е доволна. Ведна­га след годежа започнаха приго­товленията за сватбата.“

Нищо не би хвърлило сянка на тези блажени дни, ако не бяха няколкото думи, запазени в споме­ните на д-р Иван Шишманов:

„Присъствах на армас (офиц. годеж). Бяха и Мих. Георгиев, д-р Хаканов, Илиев и Вацов. Атина беше много весела и цапната: Не ми хареса. Рецитира­ше, танцуваше. По едно време се повали и падна, като че беше пий­нала. Илиев седял до Вазов и нея. Още тогава го питала: Иванчо, колко получаваш? Той отговорил: 500-600 л.

Но нека не изпреварваме съби­тията.

„Венчавката на Иван Вазов и Атина Болярска стана в катедралата „Св. Неделя“. Мих. Геор­гиев и М. Мих. Георгиева бяха кумовете. Младоженците, които представляваха една много хуба­ва картина, бяха поздравени най-сърдечно от многочислените при­състващи в храма. Също и когато се покачваха вече във файтона, биваха поздравявани от голямо мнозинство весели и усмихнати дами и господа. Поетът беше не по-малко весел от своята елегант­на булка и благодареше засмян на поздравите.“

В неделя, 4 ноември 1890 г., към 16 часа, файтоните отнасят щастливите младоженци и сватбарите на ул. „Солунска“ № 47, където наскоро се е преместило да живее семейство Вазови.

Един от подкумовете, Спас Ва­цов, записал в журнала за времето на Софийската метеорологи­чна станция: „Благоприятен, ху­бав есенен ден. Ясно, сухо, срав­нително топло – сутр. – 10.6 градуса, обяд — 13 градуса, ве­черта – 10 градуса.“

Този метеорологичен бюлетин ще е последният неоспорим и то­чен факт от времето на Вазовата женитба. Отсега нататък всичко около неговия семеен живот, про­дължил петнайсет месеца, и бра­коразводното дело, проточило се десет години (без да се даде раз­вод), ще е свързано с догадки, предположения и недоказани не­ща.

Из документалната поредица „Сватбите на големите мъже“ от Георги Крастоянов и на базата на спомените на проф. Иван Шишманов.