Една фурия на 90. Г-жа Природно бедствие. Баба Гицка. Костанда. Фьокла. Това са само част от ролите и прозвищата – на сцената и в живота – на голямата българска актриса Стоянка Мутафова. Преди броени седмици тя навърши респектиращ юбилей: цели 90 години житейски път, над половин век от които тя с огромна любов отдава на Сатиричния театър. Сатирата щедро й се отблагодарява. Любимата й сцена, на която фурията Мутафова става в истинския смисъл на думата народна артистка – всенародно призната и любима на поколения българи. Там израства комедийният й талант. Там среща най-трайните си приятелства. Там заживява с най-знаковите си и любими роли. Юбилеят й съвпадна с издаването на увлекателната биографична книга “Стоянка Мутафова. Една фурия на 90” на Юрий Дачев (изд. “Слънце”), в която тя с размах сваля всички маски от себе си, за да разкаже, с незлоблива шега и интелигентна ирония, подробности от своя богат живот на сцената и извън нея. На 19 април е премиерата на новия й спектакъл “Столетие мое” от Мишел Лоранс, който ще се играе пак на нейната сцена.

Снимки: “Архив” на изд. “Слънце”

Г-жо Мутафова, всеки ден сте на репетиция на новия ви спектакъл “Столетие мое” или снимате телевизионния сериал “Софиянци в повече”. Откъде намирате сили за толкова интензивен живот?

Наистина нямам представа откъде намирам сили. И аз самата често си задавам този въпрос. Понякога се чувствам без сили, но най-често, когато започна да върша някаква работа, силите сами се връщат при мен. Тогава вече нищо не е в състояние да ме спре. И слава Богу, защото още ми се играе.

С какви мисли се будите?

Винаги се будя с много мрачни мисли. Аз съм мрачен човек, въпреки че съм комедийна актриса. Мога да бъда и много весела, но когато съм весела, съм крайно весела. При мен веселието е чак до болка… Добре, че поне не съм от онези хора, на които винаги всичко им е приповдигнато, всичко им харесва, всичко им е добре. От дете съм мислила, че нещо лошо ме чака зад ъгъла, винаги съм била фаталистка. Никога не съм си отпускала душата да се зарадвам за нещо, защото си казвам: ако много се радвам, ей-сега ще се случи нещо ужасно, за компенсация… Винаги ме е било страх, че ще платя много скъпо за всяка своя радост.

Възможно ли е тази крайна себекритичност да ви е тласкала напред в актьорското ви развитие?

Точно така е. Пък и аз не обичам хора, които се главозамайват при всеки свой успех. Човек трябва да търси, да гони… и никога да не е доволен от това, което е постигнал. Даже е малко болезнена тази критичност при мен, но със сигурност е по-добре, отколкото винаги да съм много самодоволна.

От 1956 година играете в Сатирата. Обичат ви няколко поколения български зрители. В новата ви книга “Една стихия на 90” обаче критикувате новата публика, която идва в театъра, за да търси евтин смях, вместо да се вълнува от критичния хумор.

Трябва да кажа, че ние така започнахме в Сатиричния театър и затова създадохме тази сцена – заради критичния смях. Сатиричните комедии на Аристофан например са сред най-бляскавите примери за такъв смях. Виж, в сериалите е съвсем друго. Например в “Софиянци в повече” държа линия на един прибран образ: играя сурова баба, минала времето си, но въпреки това с младежки дух. Този дух тя го носи по рождение, така че е баба извън клишетата. Стремя се да я надградя, макар че материалът не е достатъчен.

В сериала и извън него имате чудесна връзка с младата Виолета Марковска ( актрисата, която играе внучката).

Много обичам младите хора и открай време дружа предимно с младите артисти, които умеят да разсъждават с главите си.

Твърде малко са мислещите актьори у нас.

На Балканите преобладават интуитивните актьори. Напоследък наблюдавам турците. Много са им добри актьорите, защото играят много истински. Не коментирам сценария, а само актьорската игра. Възхищавам се на тази тяхна непретенциозна, но честна и много здрава игра. Това е типично за балканския човек. С турците си приличаме по много неща. Жалко само, че моралът и ценностната система у нас куцат, а при тях са на висота. Моят баща Петър Мутафчиев написа разказа “Алтън Баба”. В него става дума за богат турчин, при когото отива българин да му иска пари назаем. Българинът му дава разписка, но турчинът не я ще – сакън! – по-важно му е приятелството. Дал парите. А оня никога не му ги върнал. И Алтън Баба умира… от мъка. Скръбта, че приятелят му може да постъпи така, седи в душата на турчина. Това е нравът, който липсва на българина. Според мен малко си падаме тарикати.

Да, но точно българите са спасили евреите си по време на холокоста.

Права сте. Така беше. Всички българи пазихме евреите. Една вечер през 1942 година с моята приятелка Виолета Файонова бяхме на гости на Мара Алексиева и окъсняхме. Виолета беше дъщеря на Менахем Файонов, семейството им беше много богато, те живееха на булевард “Руски” в много представителна кооперация, където непрекъснато сновяха полицаи. Като всички евреи и те по онова време задължително носеха жълти звезди от лявата страна на дрехата си. Но неусетно стана девет часа, т.е. настъпи полицейският час. Виолета много се уплаши и аз й казах: “Спокойно, хващаме се под ръка двете и аз с рамото ти закривам жълтата ти значка”. Речено-сторено. Тръгнахме под ръка, умирайки от прекалено весел смях, покрай нас минаваха полицаи и не допуснаха нищо подозрително – бяхме просто две млади момичета, които си шушукат нещо любовно през нощта, хванати под ръка.

А веднъж в клас беше дошла една легионерка да ни научи да пеем хитлеристкия марш „Бомби над Англия”. Току-що немците бяха изравнили Ковънтри със земята. И имахме лаф: Внимавай да не те ковънтрирам! Та легионерката искаше, когато в стаята влезе министърът на просветата на Германия Ханс Вурст, ние да запеем. Той обаче влезе и изкрещя: “Хайл!”. Ние му отговорихме с “Guten Tag” и млъкнахме. Никоя от нас не запя военния марш. Вярвайте, не бяхме се уговорили.

Аз винаги много съм обичала евреите, защото са умни и надарени хора. Първият ми съпруг беше чешкият евреин Роберт Роснер. Той беше изключителен човек. С лекота усвои цялата българска литература. Преведе Ботев на немски.

Но с големия режисьор Боян Дановски сте се разминали “като два кораба в морето”.

А, да! Веднъж се засякохме в Чешкото посолство на един коктейл. Той взе огромна чаша, пълна догоре с вода, както си мислех тогава, и ми каза: “Можеш ли да изпиеш на екс тази чаша?”. Веднага се съгласих и обърнах чашата в устата си. Изпих я и паднах на стола. Аз изобщо не пиех… А той ужасно се уплаши – едва ме свестиха. Пустият му Боян… а той пък бил влюбен в мен. След години се срещаме в някакъв театър и той ми припомни как е щял да ме отрови. Изповяда се как страдал по мен, та ми описа и роклята, с която съм била тогава… “Ние с вас сме се разминали, като два кораба в морето, другарю Дановски. Когато вие се върнахте от Египет, аз пък се влюбих във вас. Но като видях, че жена ви е бременна, отидох при другия евреин…”. (смее се)

Говорите за големия комедиен актьор Лео Конфорти?

Именно! С него имахме много хубава любов… Лео беше изключителен човек. Скромен, без да скромничи. Великолепен талант, много верен артист беше. Трябваше да го ползват повече в киното. После, той така се смееше със смешното у евреите – често разказваше еврейски вицове и се смееше заедно с нас… Много интелигентен, много истински, широко скроен човек. Току-що се бях разделила с втория си мъж и всички мислеха, че страдам за него, а аз пък не съм се и сещала… Мислеха, че съм се утешавала с Леон. Нищо подобно. Аз бях по-влюбена в него. Даже той повече мислеше за Радка (жената, която го остави) и аз усещах това нещо и ме болеше. Когато той се върна от Израел и ме обсипа с подаръци, но не донесе подарък на детето ми, нещо ме сряза. Разбрах, че той не ме обича достатъчно. И тогава му казах довиждане. Но палачинката се обърна. Тогава пък той пощуря по мен. Висеше под прозорците ми, горкият, иска да се женим… Казах му: “Много е късно, Леоне”.

Въпреки всичко сте имали много верни и стойностни приятелства в театъра – с Невена Коканова, с Георги Парцалев, с Калоянчев…

Честността и верността са най-важни за мен. Обичам много всичките си приятели и особено тези, за които говорите. С Калоянчев сме близки вече над половин век, та до сега. Но към Невена Коканова имам по-специално отношение. Тя беше много сложен човек, който хората не познаваха. Всички си мислеха, че вратите й се отварят, само защото е красива. И това много я болеше. Невена не се радваше на огромния си успех в киното. Беше характерна актриса и много държеше на ролите си в театъра. Можеше да бъде и трагична, и комедийна, а режисьорите не желаеха да развиват тези й качества. Голяма грешка! Имаше голямо чувство за хумор. Бяхме една кръвна група.

В паметта на хората си оставате като безумно смешната баба Гицка от “Големанов” на Ст. Л. Костов. Срещали сте се с много големи роли, а с някои сте се разминавали. Защо толкова сте искали да изиграете Пулхерия Ивановна, героиня на Гогол?

Пулхерия е безподобен образ от “Старовремски помешчици” на Гогол. Мъжът й Афанасий Афанасиевич някога я е крал с голям впряг шейни с коне през тежката руска зима. Когато остаряват, много се обичат, голяма романтика. Тя ще му каже: “Афанасий Афанасиевич, ще си хапнете ли нещо сладичко?” – “Разбира се, Пулхерия Ивановна, с голямо удоволствие”. Едни учтиви и обичливи, мед да ти капе от душата… Първо умира тя, а той от мъка бърза да я последва. Ето това е една история за дребните радости, които всъщност са истинските неща в живота. Методи Андонов много искаше да прави тази постановка в телевизията и аз си мечтаех, но… не се получи.

В театъра имате всякакви прозвища. Известна сте като Госпожа Природно бедствие. А родителите са ви наричали “сокак сюпюргюсу” (в превод от турски “улична метла”). Защо?

Защото много скиторех. Стражарите ме намираха посред нощ в Борисовата градина и ме прибираха насила вкъщи, още от най-невръстна възраст, преди да съм тръгнала на училище. Тогава София беше малък град, но много по-хубав и по-уютен, отколкото е сега. Аз обичам движението. И сега го правя, само че повече мислено.

Често ли се будите нощем? От какви мисли?

Почти непрекъснато съм будна. Не толкова от грижи, колкото от любопитство. Интересно ми е как ще се развие светът и животът оттук нататък, след като мен вече няма да ме има. Няма да съм свидетел на новите промени, за което ми е много мъчно. Винаги съм гадаела бъдещето. От дете се лутам – има ли Бог, няма ли Бог…

Вярваща ли сте?

Иска ми се да бъда, но не успявам винаги. Ту вярвам, ту не вярвам. Лутам се… Не вярвам винаги, защото много искам да видя мъжа си пак. Искам да го видя. А понякога си казвам: “Боже, дали ще ми обърне внимание? Толкова млад си отиде, пък аз вече съм дърта”… (смее се) Но вярвам в бъдещето на тая страна, щом досега е оцеляла, ще я има винаги и ще пребъде.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара