„Смъртта на времето“. Или поетичният приказен свят на една актриса

Роза Николова е дама, изтъкана от изкуство, което прелива в творчеството й. Тя е талантлива актриса, писател и режисьор. Нейният свят е изпълнен с музика, книги, картини и театър. Изкуството не е свързано само с професионалните й ангажименти, в личния си живот е част от артистично творческо семейство. Неин съпруг е изтъкнатият преподавател в театралната академия – доцент доктор Мирослав Цветанов, а синът й е талантливият пианист и композитор Пламен Цветанов.

Снимки: Личен архив

Роза Николова е родена в София. Възпитаник е на НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“. За творческата си работа е носител на награди и отличия от международни театрални форуми на четири континента. Автор е на редица драматизации и пиеси за театър, на детски книги и стихове.

Изкуството от сцената, Роза пренася и в красивата литература, която създава. Най-новата й книга „Смъртта на времето“ докосва с това, че е истинска, поетична, различна. Авторката пише за себе си, но все едно разказва историята на всеки един от нас. Роза с лекота  създава мелодична поезия в проза, рисува с думи прекрасни картини, зад които сякаш звучи нежна класическа музика. Читателят се пренася в един друг свят – на приказното небе, където отиват след смъртта си поетите и мечтателите, както тя сама казва. Роза отрича линейното време и загатва за вечността и безсмъртието.

Книгата на талантливата актриса с неподправен почерк е написана в една несрещана досега форма, в която Роза Николова съчетава музика и текст в едно цяло. Роза отхвърля стереотипите и поднася съдържанието на книгата си в частите на френска сюита. Дори отделните фрагменти са с обозначена динамика на изпълнение.

„Смъртта на времето“ е продължение на нашумялата й книга „Когато времето беше безсмъртно“. Още с нея Роза ни потапя в търсенето на вечното и преходното, реалното и илюзорното, материалния свят и приказното небе.

Коричното оформление и илюстрациите и на двете книги на Роза Николова са на художника Диляна Николова. Двете заедно създават една съвършена картина на този приказен свят – едната с думи, а другата с образи. И в това няма нищо случайно, защото самите те са споделяли един общ свят – този на детството. Съчетанието на две дами, две сестри, две творчески личности се оказва доста успешно, защото читателят остава очарован от визия и съдържание.

Лесно ли се пишат книги? Разкажете ни за „Смъртта на времето“. Какво ви вдъхнови да я напишете?

И трудно, и не чак толкова трудно, ако това, което правиш го правиш от сърце и те зарежда, изразява. В моя случай дава отговори, или поне осветява пътя към възможните отговори. Винаги ме е вълнувало къде отива всичко съградено, открито. Знанието губи ли се или ако не – къде се пази. „Смъртта на времето“ всъщност утвърждава безсмъртието. Това, че нищо не се губи, не изчезва, само живее другаде и ние не го виждаме, не можем да се завърнем. Тъгата по изгубения Рай.

Казвате, че линейното време не съществува, а как бихте го описали с пет думи. Какво всъщност представлява времето за Роза Николова?

Времето е усещане, нега, свързаност, хармония, безвремие.

Защо избрахте да напишете книгата си „Смъртта на времето“ в частите на френска сюита?

Цялото ми детство е свързано с класическата музика. Всъщност през целия ми живот вкъщи винаги звучи класическа музика. Най-много обичам композиторите на предкласиката – Рамо, Пърсел, Люли, Бах, Телеман. Един ден, заслушвайки се в една френска сюита на Рамо, си помислих, че целият ми свят се събира в частите на френска сюита. Така реших да построя и книгата. Мисля, че никой досега не го е правил – тъй като съм актриса на първо място, а не писател, реших, че на мен е позволено.

„Смъртта на времето“ е продължение на първата ви книга „Когато времето беше безсмъртно“. Какви са приликите и разликите между двете?

И двете са автобиографични, но като се замисля – всяко творчество е автопортрет, независимо дали е картина, театрално представление или музикално произведение – във всяко едно се оглежда авторът.

Разликите ли? – казват, че втората е по-зряла. Шегувам се. Първата е построена в седемте части на театрално представление с две интермедии и епилог. Картините и в двете са на моята забележителна сестра – художника Диляна Николова.

Каква е тайната на озареността, която има във вашето творчество?

Ще се радвам, ако това е така. Ако я има – би трябвало да е свързана с озареността на хората и нещата, които обичам и описвам, искам да обезсмъртя, да не се забравят.

Каква е рецептата за съчетаването на успешна творческа кариера и стабилно семейство?

Единността. Ние с Миро сме състуденти от театралната академия, още от следването си създаваме заедно. Винаги сме заедно – и в творчеството, и в живота. И физически, и като мислене. Рядко сме на различни позиции.

Коя роля е по-лесна за вас – тази на актриса, на писател или на съпруга?

Всичко е лесно, ако обичаш. Аз обичам да играя на сцена, обичам и да пиша. Не зная кое повече.

Роза със съпруга си Мирослав Цветанов

Ролята на съпруга… Все пак това не е роля, а естествено състояние на заедност.

Лесно ли е на жена като вас да живее и работи сред толкова творци в семейството? Мъжът ви е изтъкнат театрал, а синът ви е талантлив пианист и композитор.

Дори е благодат. Както вече казах, с Миро (доц. д-р Мирослав Цветанов) работим заедно откакто се знаем. А синът ни Пламен е истински дар от Бога, всеки ден ставам с тази мисъл и благодарност.

Вие от дете сте част от творческо семейство – ваш брат е писателят Николай Вълчинов, а баща ви е писателят Цветан Николов. Как ви повлия това и беше ли предопределен творческият ви път?

Вероятно. Татко много искаше да пиша. Аз кандидатствах в една година и в университета и във ВИТИЗ ( НАТФИЗ, б.р. ) – на писмената работа дори имам шестица. Когато избрах ВИТИЗ, отидохме с актьора Румен Трайков, светла му памет, в Университета за оригиналната диплома, защото във ВИТИЗ кандидатствах с препис – изпитите тогава в началото на 80-те бяха по едно и също време, и от Университета не искаха да я дадат. Били само три пълни шестици, едната от които моята. Но аз избрах ВИТИЗ – беше ми голяма мечта, както и на 90 процента от момчетата и момичетата от моето поколение. Кандидатствахме за 200 места над 3000 души.

Приятели на татко и бате Николай, изтъкнати литератори, няколко пъти казват, че в творчеството ми сякаш ги продължавам. Надявам се поне малко от това да е вярно. Много пъти съм се замисляла какво ли биха казали те за моите книги, какво биха ме посъветвали. Не отговарят, няма ги вече от толкова много години – и татко, и майка, и бате Николай – само мълчаливо ми се усмихват в сънищата ми. И в книгите ми живеят.

Какво е пожеланието ви към момичетата и жените?

Да са здрави на първо място. Духовни. И обичани – няма грозна жена, която е обичана или обича. Любовта озарява.