На 80-годишна възраст, френската певица с български произход Силви Вартан е една от най-красивите жени на сцената. Тази невероятна дама, разплаквала хиляди българи с изпълнението си на „Облаче ле бяло“ ще прекрати през януари своята музикална кариера. Силви Вартан се сбогува със сцената след 63-годишна кариера и над 40 милиона продадени плочи. Певицата подготвя отдавна своето оттегляне, казвайки, че е изпълнила всичките си мечти.
Тя вече изнесе два от последните си концерта през ноември в Dôme. А последните ще са от 24 до 26 януари в Palais des Congrès в Париж.
„Решението е неотменимо, чувствам се доста уморена. Живея върху вулкан, откакто започнах преди 63 години. Направих толкова много, че в един момент трябва да се успокоя малко, време е. Време е. Не мога да продължавам с това главоломно темпо, дори и да изпитвам същия ентусиазъм. Уморявам се. За момента все още пея добре, но е неизбежно един ден да спра“, казва певицата. И добавя, говорейки за турнетата „Чудовищните разлики във времето са поносими, но когато си на 20 години… Искам да предлагам правилните неща, в цвета, който ми харесва, и по начина, по който ми харесва. Преди всичко не искам да се влача по сцената!“
Пред АФП Вартан споделя: „Никога не съм мислила, че ще имам кариера. Когато започнах, дори не го възприемах като професия. Просто още от детството си знаех, че сцената ще бъде моят свят. Беше като откровение, като вълшебна пръчица, която се размахваше над главата ми.
Много съм благодарна на щастливите си звезди,
на всички, които ме обичаха и ми дадоха толкова много.“ И още: „Самата аз не мога да повярвам… Това е благодарение на тази великолепна публика, която израсна през годините и която, без да осъзнава, ми даде толкова много. Споделеното щастие е много обогатяващо за мен. Аз се развих, а също така израснах заедно с моята публика, която обхваща няколко поколения.“
Според певицата сбогуването ще е зрелищно: „Ще бъде като мюзикъл с вълшебните моменти от моята кариера, която беше доста романтична. Всичко, което споделих с публиката от 17-годишна възраст с песента „Panne d’essence“, дует с Франки Джордан. За това сбогуване работя с моя хореограф Реда Бентейфур, която някога беше една от моите танцьорки.“
Силви Вартан е родена в софийското село Искрец, но е израснала в Клиши-су-Боа, Франция. Тя става известна едва на 17 години, след записа на първата си плоча „Panne d’essence“, когато е още ученичка.
Българите я приемат я като символ на българския дух. Обичат я – и у нас, и зад граница, а изпълнението й на песента „Облаче ле бяло” превърна творбата в химн на българските емигранти. Прощалното й турне в България бе през 2018 година.
Силви Вартан, която напуска родината на 7-годишна възраст, е смятана за повече българка от повечето от нас. Тя е
певицата, способна да разплаче всеки
с начина, по който изпълнява български песни. Жената, която не се срамува да плаче, когато става въпрос за България.
„Пътувах по целия свят много пъти, пяла съм в много страни, но откакто напуснах България, където и да отида, се чувствам като имигрант. Но дълбоко в мен – душата ми и емоциите ми са български“, казва Вартан.
Световноизвестна певица, актриса, красива жена, майка, баба, благотворител. Всяка една от ролите й приляга като добре ушита дреха.
За себе си Силви Вартан признава, че като чуе българска реч, трудно успява да се контролира, защото както споделя при едно от предишните си гостувания у нас: “Кръвта вода не става. Обичам много Франция, тя сбъдна мечтите ми на артист, пораснах във Франция, имам моята публика във Франция. После бях в Америка, обожавам Америка, това е страната на модерността и свободата, където няма невъзможни неща за постигане. Но ако ме питат коя съм – аз съм българка”.
„Аз съм истински привързана към България, защото изживях първите седем години от живота си в нея. Родена съм в Искрец, малко планинско село в Балкана, и имам живи спомени от онези ранни години. До ден-днешен, когато се чувствам зле, се връщам назад във времето, за да уловя отново тези чудесни дни, в които бях заобиколена от любовта на моето семейство и в които времето беше спряло. Така че
България е огромна част от моето сърце.
Тези искрени сърдечни чувства вероятно ме свързват по някакъв автентичен начин с хората.“, споделя певицата.
Родената в с. Искрец през 1944 г. Силви се превръща в звезда в началото на 60-те във Франция. Тя е една от първите рок певици в Париж. Има 40 милиона продадени албума, 1300 песни, 2000 корици на списания, шест филма и хиляди разпродадени концерти.
Първият й брак е с Джони Холидей, от когото има син Дейвид. През последните повече от 25 години живее в Лос Анджелис заедно с втория си съпруг – известния продуцент и мениджър Тони Скоти, и дъщеря им Дарина, която двамата осиновяват в края на 90-те години в България.
Нееднократно е пяла в известната зала „Олимпия”. Била е на една сцена със световноизвестни музиканати – като легендартите Бийтълс. С бившия си съпруг Джони Холидей поставят рекорд през 70-те години. Двамата изнасят концерт пред 200 000 души.
И не на последно място – певицата основава фондация „Силви Вратан за България“, чрез която успява да помогне на хиляди български деца със своите лични дарения. Фондацията й се занимава с всякакви социални проекти, насочени предимно към децата и бедните хора в България.
Преди 10 години излезе изящният и автобиографичен роман „Дума по дума“. Ето малка част от тези думи:
Accordéon/Акордеон
Първият ми музикален спомен е особеният звук на дядовия акордеон – това беше инструментът на мъжете в рода ни, баща ми и брат ми също свиреха.
Всеки път, когато нашите канеха приятели, баща ми пееше и свиреше на акордеона. Затова ставам много сантиментална, когато чуя акордеон.
Aimer/Да обичаш
Разбира се, в мисълта на всеки първата дума е глаголът „обичам“, който свързваме със страстта, с нежността, с всички чувства. Да обичаш е огнено, силно, кръвно, но се отнася и до дълговечността и дълбочината на чувствата. Наистина любовта трябва да бъде поддържана, но не бива това да се превръща в тегоба! Ако са необходими усилия, нищо не се получава.
Противоположните темпераменти могат да си въздействат, да се привличат, но същинска любов изпитваме единствено ако сме от едно тесто.
Alpha Romeo/Алфа ромео
Първата ми кола беше много сладичка, зеленичка, остин купър, една от първите, страшно си я харесвах, но колата, за която съжалявам и която бих запазила сред всичките, които съм имала, беше една алфа ромео джулиета с гюрук, красиво яркочервена, имаше спици на колелата – да си припаднеш!
Ambassade/Посолство
Френското посолство в София… понякога ходех там – по коледните празници, на рождените дни на дъщерята на посланика, Франсин. Според моите представи тя си имаше всичко, играчки-мечта, живееше в разкошна къща, смятах, че е нейна. Бях канена на рождените й дни – все вълшебни празници, имаше непознати плодове, близалки, клоуни, истински представления в градините на посолството. По Коледа в гостната слагаха грамадна елха, там за пръв път рецитирах стихотворение пред публика. Бях се качила на внушително махагоново стълбище срещу насядалите гости, на височина, почти равна с елхата. Бях шестгодишна и издекламирах „Отде, пастирчице, дойде“…
„Отде, пастирчице, дойде,
отде пристигаш ти?“
„От Витлеем пристигам аз,
в един обор там бях
и чудо истинско видях,
а то ме порази.“
„Какво, пастирчице, видя,
какво видя там ти?“
„Видях във яслите дете,
новородено бе
и чух, как вместо да заспи,
слова безспир мълви.“…
Помня как ми беше мъчно, задето не играя в истинска пиеска като някои други деца. Чувствах се оскърбена, повтарях си, че това не е толкова интересно, че няма значение, обаче – каква изненада! За пръв път ми ръкопляскаха. Споменът е неизличим в съзнанието ми. Стълбището, стъпалата и декламирането – същински сбъднат блян.
Когато през 1990 година се върнах в България, естествено, ми се прииска да видя отново това посолство, което толкова ми беше легнало на сърцето.
Animaux/Животни
В моето съществуване животните винаги са заемали важно място. Имала съм много! Канарче, менат, заек, рибка, костенурка, котки и кучета. Винаги съм гледала на тях като на членове на семейството и съм страстна защитница на техните права. Първата ми любов беше един заек – аз бях тригодишна, той беше бял, с розови очи, обожавах кадифените му ушички. Целият беше възхитителен, беше ми като кукла, разхождах го в кукленската ми бебешка количка с часове. В деня, когато изчезна, за беда се оказа, че за обяд имаме заешко… (Доста тъпа идея!) Едва ли е нужно да обяснявам, че оттогава такова не ям. Имала съм много котки: Грисби, Дизи, Крикри, съвсем различни една от друга, всичките великолепни… Имала съм кучета вълча порода, помияри, йоркширски териер, а в последните години – малтийски болонки. В тях ми харесва, че все си изглеждат като кучета бебета, имат младежки дух, весели са, дори палави… Остават си вечни бебета, живеят за вас и чрез вас. Кучетата ми винаги са били като мои сенки, изпитвам потребност да са винаги до мен.
Първата ми малтийска болонка се казваше Сниф – сладък мамин. Знаеше програмата ми от изпълнения на „лапички“, известно му беше, че не бива да мърда през антракта, че още не съм свършила. После дойде Тупи – нежен и мил, все покрай мене. Загина трагично, удави се в басейна. Търсихме го часове наред, беше същински кошмар и най-важното, че тъкмо аз го открих под водата. Винаги е трудно човек да замени скъпо животинче, което толкова е обичал – имаш чувството, че му изневеряваш, обаче трябва да се насилиш, да предприемеш ново приключение, защото всичките са съвсем различни по нрав.
Елвис, синът на Тупи, сегашното ми куче, е невероятен като баща си, знае и разбира всичко. Дори умее малко да пее! (Ами с такова име…) Често си седим сами заедно, споделяме си какво ли не. Той е значим партньор в творческия ми живот. Впрочем семейството ни стана по-многобройно с Мъфин, една мъничка красива новодошла.
Apprendre/Да научаваш
Във всеки един ден от живота ми „да научавам“ е било радост, защото в научаването присъства представата за препредаване: научаваш за себе си и за да предадеш. Обичам да препредавам. Давам си сметка колко много са ми предали моите родители, какви великолепни дарове са ми оставили. Никога не съм имала конфликти с тях, юношеството ми не беше бунтарско. Днес покрай моята дъщеря научавам какво нещо е юношеството! Моето лично юношество беше чувствително и идеалистично, без кризи. Днешните девойки са като чистокръвни коне, човек се пита как да ги закриля и да ги учи да плуват из този свят, в който всичко се мени така бързо.
Моите родители ми внушаваха уважението и смелостта, без да се забравя щедростта. Това е, което и аз съм се стремила да предам на децата си.
0 Коментара