Бях на 14 или 15. Възраст, в която срещите ни с изкуството са много важни. Именно на тези години ваем в ума си музите и идолите. Фантазираме си какви искаме да бъдем и започваме да решаваме на кого и какво да (не) се подчиняваме. И защо. Всичко има смисъл. Всяка постъпка е белязана от някакво малко пламъче и води до вселенска драма. Едно момче ми пишеше есемеси. Колко ретро.
„Какво правиш?“ – попита ме. „Гледам филм по телевизията“ – отвърнах. „Отчаяни съпруги ли?“ – попита на свой ред момчето. „Сид и Нанси“ – отговорих. Мисля, че се заядох с него след няколко съобщения. Не помня. Тогава нямаше как да знам, че това е вечерта, в която ще изгледам един от най-важните филми в живота си.
Предстоеше да се влюбя безвъзвратно в Гари Олдман,
да обикна завинаги лудите деца Сид и Нанси и да ми предстои цял един живот, в който на всичките си познати и непознати ще разказвам колко велик момент от киното е мигът, в който Сид и Нанси се подпират на стената до един контейнер. Целуват се и около тях летят боклуци. Красивата и чиста поезия на мръсните градове, в които се обичаме. И пънк, пънк, пънк…
„Нанси: Ако те помоля да ме убиеш, ще го направиш ли?
Сид: Не знам. Как бих могъл? Не мога да живея без теб.“ (откъс от филма „Сид и Нанси“, 1986 г.)
Приказката на Нанси Спънджън не започва с „Имало едно време една принцеса…“. Нанси никога не успява да влезе в тясна принцеска рокля. Не е от красивите дългокраки мадами на 70-те години. Не носи секси прилепнали дънки, не е мокър сън за музикантите. Нанси е ниска, груба, с мазна коса, прекалено гримирана. Понякога твърде агресивна. Друг път в повече цинична. Но винаги страстна и горяща. От онези хора, на които животът им е тесен. От онези хора, които искат музиката да е по-силна, бирата да е по-студена, хората да са по-шумни и изобщо животът да е по.
Още като малка Нанси решава, че светът, в който живее, е твърде скучен и еднообразен и се посвещава на това да дразни и побърква околните, да преобръща къщите с покрива надолу и да не слуша никога никого. „Беше само на седем години, но цялото семейство се въртеше около нея – разказва в книгата си Дебора Спънджън. – Когато искаше нещо, независимо дали беше голямо или дребно, тя започваше да вика и да крещи, притискаше ни в ъгъла, докато не станеше нейното. Винаги й давахме всичко. Защо ли? Защото в къщата не можеше да има и миг покой, докато тя не получеше онова, което желаеше“.
Непокорната Нанси израства буйна и ще остане такава и до смъртта си. Съумява да пренареди картите си винаги, когато светът не й пасва. Успява да намери любовниците, които желае, първоначално пренебрегната от пънк средите, тя знае какво иска и се превръща в
едно от най-популярните групита на 70-те години.
Поглеждайки отново към детството на малката щурачка, откриваме смущаващи истории, включващи нападение с чук над майка й, както и развяване на ножица пред лицето на сестра й. В един момент настъпва мрачният миг, в който близките на Нанси започват да се тревожат за нея. Въпреки агресивните си пристъпи, тя се учи добре и получава отлични оценки. Нравът й обаче попречва на уроците и на 11 г. е изключена от училище. Заминава в специално заведение за проблемни деца, където след няколко години момиченцето получава диагнозата „шизофрения“. Изглежда обаче когато Нанси реши да бъде добро и стриктно момиче, нещата й се получават. Дали пък не е имала шанса да изживее мечтата на всяка девойка, а именно да се превърне в образована и умна жена с добро семейство, много деца, перфектна кухня и вкусни ястия на вечеря? За момент изглежда, че животът й поема в правилна посока. Приета е с отличие в университет в Колорадо, но след няколко месеца всичко рухва, тъй като полицай под прикритие хваща опърничевата, докато си купува марихуана.
Нанси решава, че ще се прехранва, крадейки от родителите си, запознава се отблизо с наркотиците, които взима и продава, за да изкара малко джобни. На 17 години – с противоречиво минало и буен нрав – Нанси се озовава в Ню Йорк, където й предстои да се превърне в
емблема на пънка и да изживее най-голямата си любов
Близо десетилетие Нанси обикаля пънкарските банди. Опитва се да се превърне в емблематично групи и успява. Не пърха с мигли и не е класическа рок сладурана, но у нея има нещо. Тя е счупена бутилка от бира, димящ фас в пепелника. Тя е дозата, която е свръх. Характерът й обаче кара доста хора да я отбягват. Докато един ден в грубоватия и лишен от приказност свят на Нанси не се появява един колеблив, кльощав Ромео с пънкарска прическа и готовност да отдаде сърцето си на нея. „Ако Джони Ротън е гласът на пънка, то Сид Вишъс беше отношението му към света“ – казва мениджърът на Sex Pistols Малкълм Макларън. Сид се отличава в отношението си към Нанси. Докато всички я мразят, той я обича. Изпитва чиста и неподправена симпатия и топла любов към непокорната бунтарка. Двамата свързват буйните си характери и крачат по света, клатушкайки се. Опирайки се един на друг.
След разпада на емблематичните Sex Pistols Сид прави опит за солова кариера. Мениджър, разбира се, намира в лицето на Нанси. В това време всички я наричат „Гнусната Нанси“ заради честите й агресивни прояви, но какво значение има това за двамата влюбени? Не. Няма. Сид успява да види цветето под тежкия грим и рошавата коса. Понякога, когато две объркани и разбити души се срещнат, магията просто се случва. Нещата сработват.
Актьорът и сценарист Виктор Количио пази скъп спомен за Нанси: „Беше много интелигентна и с остър ум. Можеше от цяла миля да надуши кога някой се опитва да я изпързаля. Имаше много силни инстинкти за хората и разпознаваше онези, които се представяха за каквито не бяха, използвачите и лъжците. Демонстрираше диво и лудо поведение, но това не беше цялата й същност. Ставал съм свидетел на сцени, когато разни хора я подминаваха сякаш не съществуваше и се обръщаха само към Сид. Мисля, че голяма част от огорчението и гневните й изблици се дължаха на това. Една вечер бях в клуба и някакво момиче предложи на Сид да му даде номера си. Нанси каза: „Бутни я по стълбите“, и той го направи.
Беше нейният рицар в ръждясала броня.“
Както ставя ясно, в тази приказка няма принцеса със златни къдрици и красив и снажен принц. Затова и финалът не е розов. Нанси умира на 12 октомври 1978. Рано сутринта лежи на пода на хотел „Челси“ с прободна рана в стомаха. И до днес никой не знае какво се е случило в тази стая. Сама ли е сложила край на всичко? Сид ли е бил виновен? Паднала ли е върху ножа? Възможно е самите те да не са знаели какво се случва. Съзнанията им са били помрачени от наркотици. От наркотици и любов. Четири месеца след смъртта на Нанси Сид взема свръхдоза и излита към вечността. Там, където е и неговата любима. И в тази нощ пънкът сякаш умира. Двете емблеми ги няма. И никога нищо повече няма да бъде същото…
В джоба на якето на Сид е открита бележка, която гласи: „Имахме споразумение в случай, че умрем, и аз трябваше да спазя своята част от сделката. Моля ви, погребете ме до моята любима с коженото ми яке, джинсите и мотористките ми ботуши. Довиждане.“
Сид не може да бъде погребан до Нанси, тъй като тялото й е положено в еврейските гробища във Филаделфия, но прахът му е разпръснат над гроба й.
Тийнейджърската ми версия обича тази история. Сегашната също. Когато остарея, ще седя в удобно кресло и ще гледам Гари Олдмън като Сид Вишъс. Има нещо трогателно в разбити истории като тази. И колкото и да няма розов финал на историята, то изводът е със захар. Изводът е, че любовта, любовта и пак любовта спасява винаги. Спасява от живота. Спасява от смъртта. Спасява от наркотиците. Спасява от трезвеността. Спасява от глупаците. Спасява от посредствеността.
0 Коментара