Петя Кокудева: Да влезеш в живота на другия надминава всякакво въображение

“Колелото на Кинан” (изд. Жанет 45) е най-новата книга на Петя Кокудева, в която писателката ни среща с двайсетина “непридружени деца” от бежанските центрове на България.

Кинан, Рахма, Фарид, Ролин, Хамза, Артьом, Лана, Абдулазис са тръгнали сами по дългия път насам без родителите си или близък възрастен. Общото между тези момчета и момичета от Сирия, Афганистан, Ирак, Йемен, Иран, Украйна на възраст между 7 и 17 години е, че родните им места са подпалени от военни конфликти. Малките бежанци носят в сърцата си мечтата да се съберат с разпокъсаните си семейства, да прегърнат любимите си хора, да имат дом, безопасна среда и верни приятели. Героите от тази документална книга, която прилича на сборник с приказки благодарение на илюстрациите на Ина Кьорова, споделят с Петя Кокудева спомени и случки от детството, разказват за различния бит и обичаи в страните си, за семейните традиции и за своите лични привички, фантазират, рисуват и дори готвят заедно, докато се опознават.

Книгата е истинско културно пътешествие, в което преобладават цветните щрихи, “слънчевите зайчета” и усмивките, макар под тях да прозира понякога мракът на действителността. Децата тъгуват по дом и родина, но и са изпълнени с ведрина и оптимизъм, мечтаят, творят, кроят смели планове за бъдещето. Кратичките им истории, пресъздадени от Петя Кокудева, изненадват с удивителни детайли за непознати култури, с ароматите на местни ястия и с мъдростта на преждевременното съзряване. Това са светли разкази за копнежа по цялост и нуждата от приемане, за многообразието и другостта, за развенчаните предразсъдъци и разбиването на клишетата, сюжети едновременно на обикновеността и празничносттта.

Петя, ти си обичана детска писателка и пътешественик, автор на сборници за възрастни с истории на път. Как се роди последната ти книга “Колелото на Кинан”, която по своеобразен начин съчетава и двете – хем разказва на деца за деца, хем описва чужди, непознати култури?

Аз отдавна се вълнувам от случващото се с бежанците и, честно казано, когато получих покана от Каритас София да създам книга, го приех като палче от съдбата, своеобразно сбъдване. Отначало никой от нас не знаеше каква ще е точно концепцията – тя се оформи самичка в продължение на срещите ми с децата. Това последното е важно за мен, защото не сме заходили с предварително намислен план, по който да напасваме реалността, а обратното – точно както е в истинските пътешествия – впуснахме се, без да мислим какво ще излезе, исках просто да се опознаем и тогава да реша как да подходя към писането.

Твоите герои присъстват на страниците с имената си, описани са от теб с присъщия ти деликатен минимализъм, с топлина и емпатия, но без нахлуване в травматичния разказ за бягството от дома и свързаните с него опасности. Трудно ли ти беше да спечелиш доверието на децата и да намериш път към вътрешния им свят?

Да, трудно беше. По няколко причини, едната от които, разбира се, езиковата бариера. Те говореха на фарси, пущунски, арабски, кюрдски… – все непоняти за мен езици. Цялото ни общуване минаваше през преводач, който е и някакъв вид куратор на информация.

Другата причина е, че тези деца, по силата на обстоятелствата, са по-подозрителни, предпазливи. Например веднъж вадех от чантата си предмети за игра, а украинските деца подскочиха и се скриха, защото на един компас имаше нарисуван паяк. Те не знаеха какъв е точно предметът, не знаеха защо е тоя паяк и – без обяснения – ми стана ясно колко сериозна тревога таят спрямо всичко.

По-малките деца бързо се отпускаха, а по-големите, по принуда твърде зрели за възрастта си, бяха по-мълчаливи и сдържани. Но никога враждебни.

Как те промени общуването с малките бежанци – докоснала си се до тях не само на живо, но и разменяйки си писма с някои от децата?

Да, децата от бежанския лагер в Харманли ми изпратиха писма, и то изрисувани с детайли… А как ме промени? Може би по-ясно си дадох сметка за нещо, което преди само смътно бях усещала. Обикновено ние живеем с идеята, че въображението ни е полет, свобода, неограниченост, но всъщност е обратното. Нашето въображение е доста ограничено – социално, културно, всякак: да, то сглобява нови неща, но само от познати “кубчета”. В този смисъл ние не можем да си представим живота някъде другаде – не може понякога даже да ни хрумне! Голямото разширяване на хоризонта идва със сложността и съпротивлението на чуждата реалност, а не с нашето въображение. Да влезеш в живота на другия надминава всякакво въображение.

С какво ти беше полезен опитът и наблюдателното око на пътешественик, докато се срещаше с децата, със семействата на някои от тях, а и с по-възрастните бежанци, които ти помагаха при превода и общуването?

Много ми беше полезен и всъщност това е най-полезното емпирично знание, което изобщо имам. Например знаех (и не се страхувах), че ще се случи да задам неадекватен за тях въпрос, защото не познавам добре културата им. За някои от децата идеята за “късмет” например беше чужда и неразбираема – за какво ти е късмет, като твоят бог неотлъчно те пази? Или пък, аз се дивях, че имат скорпиони по къщите в Афганистан – те реагираха невъзмутимо.

Въпреки това питах за всичко, без значение дали изглеждах нелепо в очите им – това ги разсмиваше и по-лесно се сближавахме. От общуването на път знам да не се боя да изглеждам неука и нелепа – това всъщност помага, не пречи.

Едно от ненатрапчивите послания на книгата ти е призивът “хайде да се запознаем”, примерът как българчета и чудоземчета могат да се опознаят, осмисляйки приликите и разликите в съществуващите нрави в страните си. Защо това не винаги е лесно?

Подозирам, защото бежанците сега са предимно от страни, за които имаме трайни негативни стереотипи. Ако споменеш у нас Япония или Финландия, всички са в прекомерен захлас. Но идват ли от страна като Йемен, за която нямаме образ в главите си, или са с по-тъмна кожа – тогава е проблем. Все са чужденци, но едните са по-чужди.

Как да научим “езика на сърцето”, за който говориш – имаш ли своя рецепта за това, която използваш, докато възпитаваш дъщеря си Яна? Това ли е най-трудният език?

Не знам дали е рецепта, но я уча на две неща. Едното съм попила от майка си, която не умее да се преструва на друга, непринудена е, даже не може да излъже като хората – веднага й личи.

Другото иде от родопската ми жилка. Аз съм пораснала край баба ми и съседките й, възрастни родопчанки. Когато някой непознат се зададеше по пътя в далечината, забелязвах как рамките на прозорци и балкони се изпълват с любопитни глави. После бабите чевръсто наизлизаха и със светнал поглед захващаха: “Ти чий си, син?” или “Тие чие дяте си, баба?” Непознатият присядаше до тях и се почваха лакърдии. Общността, в която пораснах, бе по един комичен начин неудържимо любопитна към непознатите: леко клюкарски, разбира се, но повече наивно и радушно. Намирам, че този неподправен интерес към другите те държи свързан, жив и буден, имащ винаги за какво да размишлява.

Какво те накара да припознаеш каузата на доброволчеството?

Навярно точно уклонът ми да питам и да общувам. Общуването е дар и за двете страни. Възможно е тези деца да са помогнали на мен повече, отколкото аз на тях.

“Планините не се срещат, но хората се срещат”, казва един от героите ти, 10-годишният Ехсан. Къде ще те отведат по-нататък срещите по пътя, които ти предстоят?

Надявам се книгата да ме запознае и с още бежанци. Ще се радвам да знаят, че в България действително има хора, които се вълнуват от техните истории, земи и култури. А още повече се надявам един скорошен ден да мога да отида в мирни Афганистан, Йемен или Украйна.