Снимките на Никола Михов от новата му книга-албум Forget your past (изд.“Жанет 45”) са впечатляващи с историите, големи и малки, които разказват. Никола е роден през 1982-а, а в книгата си представя 34 черно-бели фотографии на най-големите паметници от времето на комунизма, придружени с подробно описание на идеите, вложени в тях, както и на действителното състояние, в което са в момента. Промените го заварват едва 7-годишен. Вероятно заради това погледът на младия фотограф е по-обективен в сравнение с опитите на по-възрастните му колеги да портретират епохата, чиито продукти са. Още повече че Михов не е снимал само паметниците, свързани със съветската армия, но и онези, които са посветени на Априлското въстание и Сръбско-българската война. Днес тяхната съдба е една и съща – “да бъдат безмълвен символ на забравеното минало”.

Снимки Галя Йотова 

Но понякога и безмълвните символи се пробуждат. Това лято БСП реши любезно да предложи на НАСА да използва паметника на Бузлуджа, който и без друго прилича на катастрофирала летяща чиния, за американски космически цели. Що се отнася до останалите неръкотворни творения на комунизма, засега не се знае още какво ще стане с този и други като него безславно угаснали “вечни” огньове. Именно затова е толкова важна книгата на Никола Михов, който е и съавтор на проекта СОЦМУЗ – виртуален музей на графичния дизайн от времето на социализма (www.socmus.com). Forget your past отваря нови ниши за дискусия по повод консумацията на миналото, преди и сега. Разговорът с 30-годишния Михов представляваше безхитростен опит да се съединят нишките на две разпокъсани във времето и пространството времена – на недалечния социализъм и на демокрацията.

Най-ценното качество на снимките ти е способността да отразяват артистично архитектурата, съчетавайки голямата и малката история. Доколко търсен е автобиографичният момент?

Интересът ми към темата е продиктуван от спомена ми за този период, макар и твърде откъслечен, тъй като съм бил едва на 7 години. Времето на социализма по някакъв начин е част от мен, така че и аз чувствам живота си разделен на “преди” и “след”. След10 ноември много неща си остават постарому още 2-3 години и може би това оставя в мен едно измамно чувство, че си спомням доста от този период. Все пак, съм чавдарче, имах час по “трудово обучение” в училище, събирахме хартия и т.н. Носех връзка малко насила, понеже бях от ЦСКА – всеки ден си я развързвах, те ми я връзваха отново, а аз с нетърпение чаках да я сменя с червена… Що се отнася до паметниците, имал съм досег с паметника “Знаме на мира”, където ходех да пускам хвърчило, а край паметника до НДК често си играехме с децата във фонтаните.

Как тръгна проектът? Какви бяха трудностите, с които се сблъска?

Всичко започна с проекта СЛЕДА. В основата му бяха български архитекти и артисти, живеещи във Франция. Това беше първият опит за по-сериозно поставяне на паметниците, извън чисто политическия контекст и въпроса за тяхното евентуално събаряне. Важно е да се каже, че когато се заговори за собствеността на даден паметник и за съдбата му в перспектива, по-често е свързана с разрушаване.

Защо става така според теб? Защо нямаме памет за паметниците?

Съдбата на паметниците е тясно свързана с държавата, а държавата е тотално абдикирала от функциите си. Тя нито казва: тези паметници не са паметници, нито пък ги стопанисва. Тогава? Оттук тръгва целият проблем. При трансформирането на еднопартийна система в “демократично” многопартийно държавно управление, се получава казусът, че тези обекти трябва да бъдат „припознати” от общините, а някои дори от Министерството на културата. Все пак трябва някой да ги стопанисва, но това не се случва. В същото време няма нито един паметник, за който държавата да потвърди, че го е изоставила. Например Братската могила в Пловдив е била към Музея на революционното движение, който е закрит. Покрай проекта ми се наложи да го посещавам редовно през последните две години и мога да потвърдя, че паметникът е занемарен, стените му са надраскани с графити, вратите са заключени с вериги и не може да се влезе. Разбира се, човекът не е виновен, че не са му осигурени условия да работи и няма дори една будка да стои на завет, а вместо това се крие в мола и ако някой му звънне по телефона, отива да отключи. Тоест паметникът по същество не функционира. Затворен е, липсват седем от фигурите, а там се намират някои от най-интересните скулптурни творби на Любомир Далчев, свързани не само с комунизма, но и с освободителните борби, там са и образите на Васил Левски, Райна Княгиня, сцени от битката при Шипка, Освобождението и пр. Все пак идеята на проекта съвсем не е да се впускам в подобни детайли от „кухнята”, а по-скоро да проследя съдбата на паметниците, такава, каквато е.

 

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес”

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара