Невидимият човек

Мартин е ХИВ-серопозитивен. Ако някой не е наясно – това не значи болен от СПИН. Значи просто, че е носител на ХИВ-вируса и тъй като прилежно си пие лекарствата, вероятно никога няма да се разболее и може дори да ни надживее всички нас, ХИВ-серонегативните. Той е хубав млад мъж, с фини и одухотворени черти, има убийствен хумор, омаен събеседник е и въобще е толкова готин, че когато научавам, че е хомосексуален, веднага се сещам за онова мрачно правило, че най-свестните мъже са или женени, или гейове, и искрено се вкисвам. Излъчва ведрост, спокойствие и някаква особена тиха смиреност – това, че за почти трите ни часа заедно успя да изпуши близо пакет цигари, е единственото, което дискретно намеква за огромното напрежение, с което му се налага да живее.

Истината е, че познавам Мартин отдавна – не се заблуждавайте, че ХИВ-позитивните се разкриват току-така пред случайни хора, напротив – настоящият разговор е плод на дълги месеци битка за доверието му. Ако очаквате поредния мелодраматичен материал, с който да си уплътните обедната почивка, докато тайно благодарите, че не се е случило на вас, ще ви разочаровам – в живота на Мартин няма драма, поне не в стандартния смисъл на думата. Всички онези кошмарни истории за дискриминация на ХИВ-позитивните – от изхвърляне от работа и страх да се здрависат с тях, та до отказ на медицинска помощ, на него никога не са му се случвали. Поради една проста причина:

никой не знае Тайната му

Дори личният му лекар. Дори родителите му. Никой. Вероятно много от вас са го срещали из града, пътували сте с него сутрин в маршрутката, пили сте кафе на съседната маса – без да подозирате за неговата Тайна. А той, разбира се, никога няма да ви я каже, защото знае, че онези кошмарни истории са съвсем реални и действително се случват на някои негови по-непредпазливи „събратя”, които са имали неблагоразумието да се разкрият. Знае, че имате предразсъдъци, че дори по-грамотните от вас, които са чували, че ХИВ не се предава по въздуха, ще избягват компанията му, а после дълго и трескаво ще си мият ръцете, размишлявайки дали не е добра идея да си изварят дрехите за всеки случай, току-виж някой заблуден вирус е полепнал по пуловера ви.

Всъщност Мартин не би ви упрекнал, напротив – ще ви разбере. Преди да се зарази, и той нищо не е знаел за ХИВ и СПИН – смятал е, че това е някаква екзотична гадост, която върлува някъде из широкия свят, и както всички нас е бил убеден, че точно на него никога няма да му се случи. Признава, че сексуалният му живот е бил доста безгрижен, а за презервативи почти не се е сещал. Направил си тест за ХИВ едва когато го съборило нещо подобно на грип, което не минавало от нищо, а той почнал видимо да линее. Извадил късмет със свястна лаборантка, която, след като му съобщила ужасяващата новина, веднага му казала, че съществува терапия и че

положителният ХИВ статус отдавна не е смъртна присъда

Започнал с бясно темпо да се образова по темата, което в началото било почти животоспасяващо за него – най-страшно е онова, което не познаваме. Днес Мартин е истински ХИВ-експерт и може да ви разкаже всичко по въпроса – от това какво е вирусен товар и СД4+ клетки, та до страничните ефекти на лекарствата и световните тенденции в лечението. Информацията намира основно в интернет, където постепенно открил и други ХИВ-позитивни хора, някои от които днес са сред малкото му приятели.

На пръв поглед Мартин няма някакви особени проблеми. Има си работа, дом, родители, няколко приятели, печели достатъчно, в относително добро здраве е. Единственото, което го измъчва, е паралелният живот, който е принуден да води – живот в Тайна. Освен ХИВ, той крие от света и сексуалната си ориентация – всъщност ХИВ и хомосексуалността му са така оплетени, че и той самият не е сигурен кое би шокирало повече близките му, ако някога разберат. Връзката между двете хем е клише, хем той самият е потвърждение на това клише – според него, ако разкрие ХИВ-статуса си, другото се подразбира. Сякаш двете са „залепнали” в един общ етикет като неделими части от едно и също клеймо.

В България митовете около ХИВ/СПИН се подсилват от още няколко обстоятелства. У нас официално регистрираните ХИВ-позитивни засега са по-малко от хиляда – твърде малобройна извадка, за да вземе човек риска на сериозно – в допълнение към

легендата, че това е „педалска” болест,

което задълбочава непредпазливостта на „нормалните”. Медицината напредва страшно бързо в изучаването и контрола над тази диагноза – само за двайсетина години от смъртоносна „чума на века” се превърна в обикновено хронично заболяване. В резултат повечето лекари нямат адекватни познания по въпроса, защото онова, което са учили преди 15 години, вече е остаряло, а те нямат мотив да си актуализират информацията, понеже вярват (или се надяват) никога да не им се наложи да я използват. Така към страха от отхвърляне се добавя и страхът от лекарска некомпетентност, което кара хора като Мартин да крият ХИВ статуса си дори от джипи-то си.

Мартин пие два вида лекарства по определена схема и те са центърът, около който се върти животът му. Признавам, че досега не си бях давала сметка колко заробващи могат да бъдат едни нищо и никакви лекарства. Той вече дори не излиза с приятели по кръчми, за да не се налага да се крие в тоалетната да си изпие хапчетата. Не смее да тръгне на дълъг път, защото един от медикаментите не бива да престоява дълго извън хладилник. Вкъщи лъже родителите си, че взима някакви витамини, като разбира се, винаги пресипва хапчетата в друга опаковка.

Колкото и абсурдно да звучи, според Мартин ХИВ си има и някои „полезни” ефекти – помъдрял и узрял е, тотално е преподредил приоритетите си и е погледнал на живота си от съвършено нов ъгъл. В известен смисъл ХИВ дори му служи като своеобразен лакмус, чрез който отсява хората, на които може да има доверие и да допусне до себе си. Категоричен е обаче, че той самият е бил вътрешно готов за тази промяна, а ХИВ е изиграл по-скоро ролята на катализатор – според него има хора, които нищо не може да промени, така че на подобни разтърсващи събития не бива да се гледа като на универсални житейски учители.

Понякога се обвинява за някогашния си бохемски живот – най-много го ужасява мисълта, че може неволно да е заразил някого през годините, докато вирусът е „спял” без никакъв знак, че се е заселил в тялото му. Едва сега осъзнава, че „прелитайки от цвят на цвят” всъщност е търсел любов. Убеден е, че

сега би избрал да прекара живота си само с един човек,

стига да открие някой, който го обича и приема изцяло. Но не смее дори да си мечтае за това. Докато го казва, пали нова цигара.

Разпитвам го за дискриминацията. Говорим си за легендите, че ХИВ лови само проститутки, наркомани и „педали” и че хората изглежда се плашат не толкова от медицинската диагноза, дори не и от смъртта, колкото от позорното клеймо. „Ако погледнеш как повечето хора пресичат улицата на червено, ще видиш, че инстинктът им за самосъхранение почти не работи”, многозначително отбелязва Мартин в подкрепа на тезата си. Признава, че преди той самият също е смятал, че СПИН е просто етикет, с който се обозначава някаква развратна каста на покварените, от която порядъчните хора панически бягат от страх клеймото да не ги застигне. Съгласна съм с него. Всъщност ХИВ е много повече емоционален, отколкото медицински проблем. Ако не ми вярвате, признайте си съвсем честно от кое изтръпвате повече – като чуете за ХИВ/СПИН, или за някои видове хепатит, да речем. Обзалагам се, че от първото, въпреки че всъщност второто е доста по-заразно и опасно за живота ви. Изглежда, че страхът от изолацията, до която води заклеймяването, е по-могъщ дори от страха от смъртта. А социалната смърт, до която води ХИВ, е по-страшна от физическата – и по-реална.

Затова Мартин никога няма да ви каже, че е ХИВ-позитивен. Няма да ви каже, че целият се сгърчва при мисълта как ще отдръпнете ръката си, ако се досетите. Няма да ви каже, че се бои да не би шефът му да го уволни, ако разбере.

Няма да ви каже колко трудно си намери зъболекар,

който да го приеме. Няма да ви каже, че има нужда от компанията и близостта ви, че иска да излезете заедно на кръчма, където да може свободно да си извади „бонбонките” и да ги изпие пред вас. Няма да ви каже, че е гей и всъщност изобщо не са му е интересно да говори за футбол и жени. Няма да ви каже колко гадни странични ефекти имат лекарствата и какво му коства тази ежедневна борба за физическото му оцеляване. Няма да ви каже колко се страхува. Затова аз ви го казвам вместо него.

В крайна сметка на Мартин му се налага непрекъснато да се преструва на нещо, което не е. Да бъде невидим. Опитвам се да си представя колко изтощително и мъчително е това за него… Сам се изолира от страх да не бъде изолиран – омагьосан кръг. Дори не е сигурен всички тези хора, които уж го обичат – родители, колеги, неколцина приятели – обичат ли го наистина, след като не знаят най-важното за него? Биха ли продължили да го обичат, ако разберат? Биха ли го приели? Вие например бихте ли могли?

Мартин си тръгва. Заедно с поредния пакет цигари прибира и своята Тайна, за да я нахлузи като шапка-невидимка. Спокоен е. Знае, че няма да се преместите на съседната седалка в маршрутката, защото никога няма да разберете за невидимия вирус в тялото му. Знае, че аз така ще го опиша в текста си, че никой да не го познае. Вярва, че хората са по природа добри – въпреки всичко, което е преживял. Той разбира страховете ви и не ви се сърди за тях. Тъкмо затова така грижливо пази Тайната си – така пази и вас, и себе си. На вратата го прегръщам силно и едва сега разбирам, че току-що прекарах три часа с най-самотния човек на света.