Наум Шопов: “Театърът за мен е бог”

“Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът.”

из “Личен разговор. Бележки от един живот” от Наум Шопов

Изключително трудно е да се говори за Наум Шопов в минало време.

Най-малкото, защото той е един от актьорите, които вградиха сянката си в българския театър. Едва ли има български зрител, с изключение може би само на най-младото поколение, което да не го помни в някоя от знаменитите му роли, изиграни на сцената на Народния и Военния театър: Шекспировият Хамлет, Бекетовият Крап, Шилеровият Вурм, а също и първият му крал Лир…

Свръхенергичният Наум Шопов е работил с някои от най-големите и провокативни български режисьори: Леон Даниел, Крикор Азарян, Александър Морфов, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Явор Гърдев и много други. Школата, която минава с всеки от тях поотделно, на практика замества академичното образование, липсата на което е било негова болка години наред – малцина знаят, че той е станал актьор по силата на така наречения “член 9”, според който стажант-артисти без витизчийско образование могат да започнат редовна работа в някой от българските театри.

Така се е случило и с други любими и популярни български актьори като Георги Парцалев, Невена Коканова и прочие. Случаят с Наум Шопов обаче е малко по-различен – след като са го приели напълно редовно в челната тройка на ВИТИЗ, името му е било публично зачеркнато с две червени линии от изнесения на показ списък.

Причината е била в произхода му,

по-точно в семейството, от което произхожда. Тази рана е продължавала да кърви в свръхчувствителния Наум до последно, тъй като никой никога не е поел отговорност и не се е извинил за случилото се пред ставащия все по-добър с времето, все по-виртуозен актьор.

Безхитростните му, дълбоки превъплъщения са запазена негова марка. Затова едва ли има почитател на българския театър през последните 15 години, който да не си спомня сепващите му роли на сцената на Народния театър “Иван Вазов”: драматичният Лука в “На дъното” по Горки (спектакъл на Морфов от 1997 г.), Учителят в “Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат (последният спектакъл на корифея Леон Даниел, който прозвуча като критика-плесник на съвремието), примиреният Епиходов във “Вишнева градина” от Чехов (последният спектакъл на Крикор Азарян, с който той успя да разплаче публиката), жестокият, но объркан и гневен в безсилието си крал Лир в представлението на Явор Гърдев, което нямаше дълъг живот…

Сега всички

тези роли витаят като духове из сцената

на националния ни театър, спектаклите са разпилени спомени в избирателната памет на публиката, а сянката на Наум се прокрадва в думите на неговите колеги, които си спомнят жестовете и погледа на големия актьор. И всичко това – на сцената на театъра, който за над 100-годишната си история е успял да побере в позлатените си шепи стотици спомени за ярки образи и роли, от които само някои са били сеизмични – такива бяха персонажите, изиграни от Наум Шопов.

Той е от актьорите, които можеха без особени усилия да превърнат второстепенните роли в главни. А главните – в запомнящи се десетилетия наред. Така се получава с легендарния му Хамлет, под режисурата на Леон Даниел. Смелият спектакъл от 1965 година, в който Шекспир звучи в лиричния превод на Николай Лилиев и Гео Милев, а по сцената на тогавашния Театър на въоръжените сили (днешният ТБА) се разхождал един крал с подозрително нахлупен каскет, а на върховете на всички кралски тронове в залата били изрисувани петолъчки… Дръзката сценография е била на изключителния художник Младен Младенов. Монологът на Хамлет “да бъдеш или не” в прочита на Леон Даниел е кънтял като плесница, звучал с променено ударие, тоест като: “Въпросът е да бъдеш или не”. Вместо огърлица на принц, Наум Шопов е носил верига. По време на монолога той е свалил веригата от врата си и е започнал да удря по пода с нея, изразявайки с цялото си същество гнева към системата, към несправедливостта, към разглобения свят. Публиката се е задушавала от възторг.

Разбира се,

епохалният “Хамлет” на Леон Даниел

с Наум Шопов в главната роля е спрян почти веднага от хората, които разпознават своите петолъчки на сцената. Наказанията, интерниранията, заплахите също не закъсняват. Но рискът си е струвал напълно – днес се говори за този спектакъл на Леон и за тази роля на Наум като за крайъгълен камък в модерната история на българския театър през втората половина на XX век. А онези, които са имали щастието да го гледат, винаги ще си спомнят за него като за събитие, променило по някакъв начин живота им.

Въпреки огромната любов на Наум Шопов към театъра и многобройните му драматични роли, за него киното е била сферата, която му е дала по-голям шанс, за да покаже, че той е и комедиен актьор. Повече шанс, но и повече популярност. Незабравими са ролите му във “Вилна зона” на Едуард Захариев и “Топло” на Володя Янчев, както и сериозните му превъплъщения в “Цар и генерал” (където изгражда великолепен образ на цар Борис ІІІ) и “Крадецът на праскови”. В киното е играл и много злодеи.

“Какво по-просто от това да играеш злодей?” Наистина, какво по-лесно? Вместо в живота, да го играеш в киното…

Колкото и да е чудно, една от любимите роли на големия Наум Шопов е тази на последния му герой – миниатюрният, плах и покорен слуга Фирс от “Вишнева градина”: “Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк…”. Неслучайно нерадостната реплика на този второстепенен герой му е любима. Въпреки че на Наум му остана всичко – и горещата следа в паметта на българските зрители, и всеотдайните му саможертви пред олтара на театъра-Бог, и честните, безкористни отношения с колегите в храма. “Аз играя много болезнено последната си роля на Фирс във “Вишнева градина” на Чехов. Винаги излизам със страхопочитание на сцената. Защото това представление е празник за актьора. То се усеща в диханието на залата, която го посреща. И се случи така, че с излизането на премиерата Коко Азарян почина. Това беше последната му работа в театъра. Чувствам, че и за мен това е последната ми роля. Нямам енергия за други роли. Колко ли щеше да е хубаво,

ако смъртта приличаше на Джесика Ланг

от филма “Ах, този джаз” на Боб Фос! Всъщност кой знае…” обичаше да се шегува той (ето, че наруших обещанието си да не говоря за него в минало време!). И все пак. Той имаше шанса да играе до последно. А думите на неговия Фирс съхраниха квинтесенцията на ранимата, крехка, силно чуплива същност на актьора. Такива редки птици вече не се срещат в българския театър. С Наум Шопов си отиде една голяма епоха.