Мариус Куркински: Скептичен съм относно човека по рождение

Неповторимо сините му очи се озаряват, стават още по-магнетични и подкупващи с чистотата и безбрежната си дълбочина, когато говори за своето детство…

Театърът е неговият живот, призвание, всепоглъщаща любов. И в неговия случай в тези думи няма нищо преувеличено. Мариус наистина е посветен, напълно обрекъл се на това, което прави. Усетих го и му повярвах, докато го­ворехме в малката зала за репетиции на маса в Сатирата, където ме посрещ­на… Стори ми се и малко тъжен, и много мъдър, дълбоко екзистенциално са­мотен… Себеотдаването на сцената, подготовката за всяка нова постановка, режисьорската вглъбеност и предварителната работа, репетициите изпълват пространството и времето, в които съществува, давайки му всичко, което търси… И отнемайки му психологическата и чисто физическа възможност за спокойствие, за лично време, дори за среща с приятели. Но може би той няма нужда от това…

Каква е мотивацията, която провоки­ра всеки твой нов проект?

Мотивацията е една и съща от първия път, когато съм решил да стана актьор. Няма нова свръхмотивация, даже ако почна да я търся и да се замислям за нея, няма да я намеря в себе си сега, в сегашно време.

Защо, какво те кара да се чувстваш така?

Защото извън театъра нищо хубаво не мога да потърся и да открия в себе си. А мотивацията я откривам в детството. И във всяко следващо представление аз тръгвам оттам.

И този момент подхранва до днес творческата ти енергия?

Да, моментът, в който избрах да бъда ар­тист и видях смисъл да се прави театър – като знание, той стои там и оттам все още черпя желание да излизам на сцената и да се събирам с актьори, да режисирам. В съвремието нямам мотивация.

„Театърът е изкуство, което ще помог­не за спасението на цивилизацията“ – мисля, че те цитирам почти точно. От какво е болна цивилизацията ни, Мариус?

Ха… Много смели думи, как съм могъл да ги кажа?!

Каза ги рано сутринта, в сутрешен блок, навярно затова.

Аз ще се въздържа от обобщение за съвременната цивилизация, защото смя­там, че генералните й проблеми надали се различават от тези на човека от векове на­зад. За мен технологията и тези средства, които сега ние обвиняваме в ограбване на човешкото, не са виновни. Напротив. Даже мисля, че са ни дадени за някакво изпитание. Заболяването и греховността, и болестта са – според мен – от самото Създаване, много назад, и са заложени още от Сътворението и от грехопадението по някакъв начин…

Аз не бих обвинявал в нищо съвременността и съвременния човек, защото той панически се впуска в един начин на съществуване, който му го налагат от дете. Той бива въвлечен в една матрица, неслучайно филмът „Матрица­та“ се превърна в някакво пророчество за бъдещето. Нищо, че е толкова комерсиа­лен, това в случая е голямо качество. Съвременният човек… как да кажа – аз дори му се възхищавам, той много усилия влага, прекалено много е силно всичко, което го затрупва, и аз се чудя откъде на­мира сили да се отскубне за тези секунди, секунди човечност. Чудя се откъде ги на­мира тези секунди, мигове човечност! Аз не знам… Откъде намира сили да дойде в театъра, да потърси споделяне, да потър­си някаква информация извън тази лъжа, в която е въвлечен от ранна детска въз­раст, в която е заклещен…

Но не искам да раздавам присъди. Може би пък за чове­ка така трябва. Може би трябва този чатал на врата му да се слага от малък, защото не си представям какво ли ще се случи с него, ако бъде освободен – навярно още по-големи зверщини. Скептичен съм от­носно човека по рождение.

Как избираш актьорите, даваш ли им свобода, приемаш ли съвети и предложения, или си режисьор диктатор?

Не, абсолютно не. За да избера актьо­рите, съм ги гледал обикновено някъде и познавам всички, с които съм тръгнал. Естествено, има импровизиране в съз­даването на тялото на спектакъла. Но иначе се предлага една много конкретна идея, анализ, в който те са задължени да тръгнат. Представлението е доста пред­варително и сериозно програмирано. А тялото, мизансценът, превеждането на актьорския занаят – това е една от най- приятните работи: събираме се, говорим, измисляме. Да се виждам с актьорите, да знам, че отивам при тях – това ми е най- големият подарък.

Известно е, че избягваш светската суета… Саможив човек ли си? Каква е компанията, която предпочиташ?

Имам доста приятели, които наистина на­зовавам приятели – те са извън театъра. 3-4 компании в различни стилове. Така се получи просто, че помежду си не се познават почти, а пък с всеки от тях съм много близък. Но напоследък, особено сега като репетирам, всичко това изчезна и като че ли се изчерпват…

Изчерпват се приятелствата?

Мисля, че се изчерпват, да. Дори много близките…

Не е ли тъжно това…

Не, може би не е, защо? Може би, да ре­чем, всичко сте си казали и на моменти наистина има нужда от паузи и от нови неща… Де да знам, ако не се насилват при­ятелствата, те са по-добри!

След като бе оценен и аплодиран и в двата си творчески модуса, имаш ли за себе си отговор кое битие – на актьора или на режисьора, ти приляга повече?

Никога не съм стоял пред дилемата ак­тьор или режисьор, защото съм актьор- режисьор от дете! Това е моята професия, имало я е векове в театъра – на актьора и режисьора в едно. Много съжалявам, ако някой по някакъв начин изтръпва от това… Всъщност първо почнах да поста­вям, защото ме беше срам да играя. По- късно започнах с другото.

Каква беше първата ти постановка, роля?

Ааа, детски неща, приказки. Една от пър­вите ми успешни постановки беше „Патиланско царство“, където аз играех… Баба Цоцолана. Това беше (шегувам се!) истински бум в читалището в село Браничево. Наистина беше едно доста стройно представление с децата от театъра. За този ми период в детството и за театъра в селото трябва да направя филм. Един голям филм.

Очите ти се озаряват, като говориш за детството си…

Може би усещам, че в момента нещата в личен план са доста загубени… Но пак каз­вам – никакво оплакване! Върша си сега работата и гледам тя по някакъв начин да ме спаси, доколкото е възможно.

А музиката? Продължава ли да те интригува?

Роля, това беше една роля! Не съжалявам за нищо, с тази роля на поп певец при­влякох много хора в театъра да гледат моноспектаклите, тя свърши много работа.

Лесно ли е човек да носи толкова разнолики таланти в себе си?

Не, никакви разнолики таланти. Благода­ря, че го казваш, но светът е видял и мно­го по-талантливи, и много по-разнолики.

„Нямам съзнанието, че имам успех, защото няма друг вид успех освен световния. Бих искал, разбира се, да се измеря с останалия свят“ – казал си това преди години. Имаш ли още тази амбиция?

Театърът е регионално изкуство. Театрал­ното изкуство обслужва народа, града, сградата и конкретния човек, който е до­шъл в салона. В този смисъл е регионално. Театралните актьори се жертват в името на театъра за тази регионалност, защото те обслужват този „сленг“, това понятие за света, този информационен поток, който има народът им. Твоят народ, народът, пред който ти играеш.

В момента пътуващото изкуство е кино­изкуството, пътуващият актьор е киноактьорът – той може да играе и докато спи. Театърът трябва да върви обратно на тази посока – към затварянето си за конкрет­ния човек в конкретния град и в конкрет­ния салон. И поради езиковата бариера дори. Е, който иска, може да ходи и да играе спектакли на английски. Но това не значи, че театърът не е световно изкуство. Той е такова във всеки момент, в който за­почва спектакълът във всеки град.

А световна популярност се постига само чрез киното. Аз нямам такава. Може би съм изтървал момента. Прекалено се за­творих в театъра, а неговата световност е в това.

И театралните актьори нека знаят, ако искат популярност – да излизат от теа­търа. В театъра няма да я получат. В театъра ще дават много и ще получават малко. Малко пари ще вземат за много труд, мал­ко секунди щастие ще получават срещу много актьорска работа.

Значи ли това, че ти се отнасяш с безразличие към славата?

Може би по принуда, но много малко ми­сля вече за това, въобще не ме интересу­ва. Театърът е най-малко слава. Театърът е по-скоро помнене на минало, спомен за детето, за чистотата, изгубена завинаги, памет за предишни актьори, обитавали сцената. Театърът е в теб, той в никакъв случай не е надменното, гордото, бляс­кавото. Много грешно е това като посока. Театърът е вътрешно изкуство, самотно – дори когато е пред публика.

Няма ли място поне за малко суета?

Не, няма! Сред големите актьори няма суетен човек. Да речем, най-големите актьори сега в света са Мерил Стрийп и Антъни Хопкинс. За мен те са чудовища, най-грамадните актьори в момента. Няма други като тях, никой друг не предава като тях енергия. Те как се държат? Много чисти същества, навътре затворени. Мно­го искам младите актьори, с които работя, така да бягат от суетното и да режат.

„Любовта е по-хубава от мъдростта, по-прекрасна от всички богатства на света“ – изрича Рибарят в притчата на Оскар Уайлд от сцената на Театър 199 в твоята постановка „Рибарят и негова­та душа“. Вярваш ли в това, Мариус?

Разбира се. Но в никакъв случай любовта не бива да се бърка със сладострастието. Този цитат от Оскар Уайлд е свързан с Биб­лията. Любовта е една носталгия в бъде­ще – нещо, което човек усеща, че може да бъде, още не го е изпитал, но осъзнава, че ще му се случи. Точно носталгия в бъдеще време. Какво е любовта? Нямам право да говоря, защото, както казва Оскар Уайлд, животът не е тайна, а тайнство. Аз вярвам в любовта, защото имам театъра! Това не е малко.