Маргарита Петкова е една от най-обичаните български поетеси. Тя пише за любовта както никой друг, а в стиховете й хиляди българи припознават собствените си чувства. Автор е на редица стихосбирки, както и носител на множество награди. С най-новата си книга „Шест етажа без асансьор: Пълната версия“ (издание на „Персей“), кралицата на българската любовна поезия ще ви въвлече в цял вихър от емоции, по начин, по който само тя умее – с уникални рими, интелектуална енергия и истински чувства.
Снимка: Studio Radina Photography
Самата Маргарита споделя: „Това са моите „Шест етажа без асансьор“, за пръв път в пълната им версия. Много ги обичам, защото съм ги изкачвала (и продължавам) стъпало по стъпало, с почивки, с устрем, летейки нагоре, без да докосвам перилата, с бавно слизане и томителни въздишки. Изкачването на тези етажи ми бе изпратено сякаш свише по време на затворен, враждебен, застинал в ням ужас свят. И разбрах, усетих с кожата и ума си колко е хубаво да си Малката.
Така животът ми стана цял и пълен, изживян дотук без никакви пропуски. Позволих си да бъда слаба. Слаба до силния. И достатъчно силна да понеса слабостта му към мен. Жената е жена, само когато мъжът до нея е на мястото си и не се налага тя да доказва как може да му изземе функциите.
За любов става дума, за доверие, за грижа и загриженост, за споделено всекидневие и живот. Имайте си високите етажи, дори на партера на битието. Имайте си любов – каквато и да е и към когото и да е! Без нея за какво ви е всичко останало?“.
Книгата има любопитна история. Преди няколко години, във време на пандемия и един затворен свят, излезе направено набързо издание, представящо книгата в незавършен вид, което не успя да стигне до повече хора поради ситуацията тогава, независеща нито от автор, нито от издатели. Цялата книга в пълния й вид остана в архива на поетесата и сега, години по-късно, излиза с една трета по-голям обем от предишното издание. Така ще бъде задоволен и интересът на много почитатели на поезията на Маргарита Петкова, които продължават да търсят нейните „Шест етажа без асансьор“.
По повод пълната версия на книгата „Шест етажа без асансьор“, в медиите се появиха заглавия от типа: „Маргарита Петкова ни припомня как да обичаме“. Нуждае ли се любовта от припомняне?
Не, не мисля, че любовта по принцип като целокупно чувство и състояние се нуждае от припомняне. Всеки от нас я носи в себе си, дори най-човеконенавистния индивидуум обича някого – майка си, брат си, идея, книга, място в природата, домашен любимец или играчка от детството си. И всеки път като си помислиш за тези неща, си припомняш как се обича, ако евентуално си затрупал под ежедневието тази си способност.
Относно книгата ми – откакто съм я написала, исках тя да види бял свят в пълния си вариант, защото състоянието, в което пишех тези стихове, ми е особено скъпо. Точно по този начин изразено, в този отрязък от време. Това не е хербаризиране на чувството, а етапът от неговото възникване и развитие. Класическият стих ми даде тласък да премина по-нататък към свободния, без изобщо да съм подозирала това развитие, камо ли да съм се стремила по някакъв начин към него. Просто поезията ми порасна заедно с моите чувства. Позволявам си да обяснявам, защото има читатели, на които творческите процеси не са съвсем ясни (а и не е необходимо), та проявяват учудване къде ми отидоха римите от „Шест етажа без асансьор“. Останаха на по-долния етаж, а аз продължих нататък. В този контекст, припомням как се обича с тази поетика. Иначе любовта не зависи от поетиката, носим си я. Не помня кой от Големите беше казал „Посочете ми един миг от човешкия живот, в който няма любов или спомен от любов“, май никой не може да посочи, нали?
„Шест етажа без асансьор“. Защо точно шест? И имате ли си любим етаж?
Не мога да избягам от конкретиката, нямам въображение, за да населявам стиховете си с метафори и финтифлюшки, щом съм се качвала по стълбите точно към шестия етаж, няма как да го променя, умът ми не го позволява, все пак той ръководи мисълта ми. Та шестият етаж не е метафора, конкретика е. Обичам всички стъпала към него и всичко зад стените му. Написала съм го подробно, даже може би по-подробно, отколкото е прилично.
Казвате, че изкачването на тези етажи Ви е изпратено „сякаш свише по време на затворен, враждебен, застинал в ням ужас свят“, както и колко е хубаво да си Малката? Защо е важно да си Малката?
Да, така е, пак съвсем конкретно. Обяснила съм го в книгата, лична трагедия, световна пандемия и светъл лъч, който да ме изведе отново на Горната земя. Майка ми цял живот ме е упреквала, че все бързам да изпреварвам годините си и това беше така. Вдигах рамо пред хора и обстоятелства, исках да бъда равнопоставена на по-големите, не по възраст, по значимост и постижения, исках да отстоявам себе си, да съм достойна за всичко, което животът ми подарява и съответно да надделявам над събития, които целяха да ме съборят по някакъв начин.
Защото съм голямо момиче и не цивря за кукли и парцалки.
Така че ситуацията в случая ми се усмихна присмехулно, чукна ме по нослето и ме накара да погледна в огледалото колко ми отива корделата, цъфнала като корона на главата ми. Трябваше да изживея това, да съм малкото момиче, което не се бори със света, а оставя това в ръцете, които са го прегърнали и в тази прегръдка му е уютно. Не удобно – уютно! И слабостта не е примирение, а любов. Когато имаш правилния човек до себе си, тогава е хубаво.
Снимка: Стефан Тотев
Как би изглеждало това изкачване, ако имаше асансьор?
Ами реално нямаше, оттам започна всичко, казах, че не мога да измислям неща, такива са, каквито се случват. Затова изглеждат така и по никакъв друг начин. Диванът е диван, книгите ми на пода са книги на пода, шаловете ми наоколо са шалове наоколо и абсолютно всичко – жестове, предмети, думи са точно такива. Е, подредени в стихове, ама аз само така умея. Това е моят начин на обичане и го споделям така.
Колко е важно да си позволим да бъдем слаби до силния и силни до слабостите на човека до нас?
За мен е много важно. Поне така се оказа. За да си слаб, задължително е до теб да има силен човек, който да поеме слабостта ги, а съответно ти да прегърнеш неговата проява на слабост да обича точно теб между всичките милиони жени на планетата. И да сте си единствени.
Казвате „Имайте си високите етажи, дори на партера на битието“. Възможно ли е?
Ако не е възможно, не бих го казала. Това е метафорика, разбира се, но основана на конкретика. Знаем поговорката, че с милия и в колибка е рай, тоест етажната собственост като такава не е от значение. Високите чувства, високите вибрации, високочестотната взаимност между двама души, прегърнали се във входа на някоя средностатистическа сграда, са на по-висок етаж от уморените един от друг съжителци в джакузито върху покрива на небостъргача. Леле, добре, че това в стихове е абсурд да го кажа, малко префърцунено иде, ама като ме карате да се обяснявам…
Ако направим препратка към друга стихосбирка, написана заедно с Добромир Банев, как минавате през тези абсурдни времена?
Знаете ли, не обичам да правя препратки, още повече базирани на вече осъществени проекти. Минавам по същия начин, както съм минавала цял живот, защото няма неабсурдно време. Просто сега съм добре придружена. Апропо – живея на шестия етаж, така че абсурдът си е безподобен!
ШЕСТ ЕТАЖА БЕЗ АСАНСЬОР
Първи етаж. Още е на шега.
Просто ще слушаме музика,
ще си говорим за Марк Шагал,
за Майкъл Чехов и Фрунзик.
Втори етаж. Като в коледен филм
галантно придържаш лакътя ми.
Трети етаж. Разум, марш! Густав Климт.
„Целувката“. И тъй нататък.
Лампите вече не светят, Реле.
Опипом до четвъртия.
Сто пеперудени луди криле
в мекия мрак пърхат.
Петия просто превземаме с щурм
и нямам дъх да ти кажа,
че все пак си имах едно наум,
но то вече не е важно.
Шестият. Божичко, не стъпала –
шест Рубикона преминахме.
Ти ме пренасяш през прага: „Ела…“
И ми събличаш годините.
А НА СУТРИНТА СЕ СЪБУДИХА
Понякога спи до късно
(работи вечер, актьор е,
за дамските погледи – лъскав,
за мъжките – безотговорен,
за публиката – разтърсващ,
в компания – обаятелен,
колкото и да бърза,
все закъснява с приятели…)
Понякога съм заспала,
преди да ми звънне, че идва
(поглеждам се в огледалото
и ставам красива видимо,
и ставам да му отворя –
все си забравя ключа,
на „какво ще си кажат хората“
така и не се научих…)
Взима в леглото виното
и ми разказва – времето му
как и с кого е минало,
докато мислел за мене,
косата ми свети под пръстите му,
лудост ли е, или чудо,
но утре ще спим до късно…
Абсурд е да ни събудите!
9:00 АМ
Той тръгва в девет за репетиция
и тихо заключва вратата.
И днес не му изпържих мекици
със сирене и със сладко.
И днес пак той е направил кафето,
оставил го е в микровълновата,
за да мога към десет и десет
да превърна в принцеса сънлата.
И днес на огледалото в банята
е написал „Обичам те, Малката“
и пътем е подредил водоравно
по цветове червилата и лаковете ми.
И днес, загърната във хавлията му
(защото ухае на кожата му),
не се срамувам да съм щастлива.
Благодаря ти, Боже,
че ми го случи такъв – сбъднат,
почти като принц по принцип,
който обича до мен да се буди.
И не обича мекици.
ТОЙ…
Той е просто съвсем различен.
Различен от всички други.
Не ми мотоляви, че ме обича.
Не си приписва заслуги.
Не ми се жалва, че му е тежко
от времето и от работата.
Не ме товари с проблеми и грешки,
с какво трябвало и какво не трябвало.
Не споменава, че преди мене
е имал намколко връзки.
Не ми говори за намеренията си,
докато сутрин се бръсне.
Не пита „Искаш ли да сме заедно“ –
казва своя адрес на шофьора
и ми шепне в ухото „Открадвам те…“,
а аз не му го оспорвам.
Сладко-горчиво, горчиво-сладко
нощ подир нощ ме разлиства.
Обажда ми се кратко в антрактите
само с „Ей, малката, мисля те!“
И аз го мисля. Нито съм вчерашна,
нито за първи път влюбена!
Той не ми казва „Ще се намерим.“
И затова не ме губи.
0 Коментара