Маестро Георги Атанасов посвещава операта “Косара” на жена си

Георги Атанасов е родоначалникът на българската опера, но от този текст няма да струи само музика, а и любов. Да, наистина “Сиромахкиня” е първото наше сценично-музикално произведение, създадено от Емануил Манолов, но Маестро Георги Атанасов поставя родината си на картата на музикалния свят с шест опери, в които вплита български народни мотиви със съвременния подход на Рихард Вагнер. Освен тях е създал детски оперети, песни и маршове.

Дори да не помните името му от училище, със сигурност сте се сетили кой е маестро Георги Атанасов, минавайки по улицата, наречена на него в столичния квартал „Драгалевци“. А ако пак имате път натам, си спомнете, че това е човекът отказал брак на състоятелна италианка, защото условието на богатата наследница било да останат в родината й и той да твори като тамошен композитор.

А той искал да пише българска музика в България.

Където среща карловката Ана, която му ражда три дъщери. Но да караме хронологично.

Маестро Георги Атанасов  е роден е на 6 май 1882 г. в Пловдив, в семейство, което едва е свързвало двата края, препитавайки се от малка бакалничка с кафене. Майка му е от с. Карабунар, Пазарджишко, но още на 2-годишна възраст се преселва с родителите си в града на тепетата. Баща му Атанас Георгиев,  родом от с. Куклен, Пловдивско, чиракувал при родителите на бъдещата си съпруга. От брака им се раждат Георги Атанасов и още две момичета. Когато режисьорът Георги Дюлгеров казва в интервю за БНР, че животът на композитора е готов сюжет на либрето за опера, изтъква как след като семейството се разорява, бащата изпада в отчаяние. Зарязва жена и ситни дечица и отива да търси щастието си в Беломорието. По онова време

Георги е на три годинки и не помни татко си.

Години по-късно, вече като военен капелмайстор, маестрото отива в Ксанти. Успява да издири адреса на родителя си, който отдавна си има друго семейство, но когато отива да го види, се оказва, че е починал предния ден.  Той присъства на погребението на баща си, но така и не го вижда жив. Покойният е оставил три невръстни момичета от втората си жена – гъркиня. Дълбоко развълнуван, офицерът-музикант дава всички пари, с които разполага, на бедните си незнайни сестричета. Това, ако го видите в опера на сцената, ще си кажете, че

либретистът е прекалил с въображението.

Не по-малко драматичен е животът на майката на Георги. Тя се опитва да изхрани невръстната си челяд като чисти по къщите. Какъвто и музикален инструмент да хване талантливият й син, мигом просвирва на него. Той я моли да му купи китара, но парите й стигат само за окарина, на която  композира първите си опити.  Когато е на 13 момчето губи и майка си, но музикалната му дарба не може да остане незабелязана. Едва седемгодишен пее в ръководения от диригентите Георги Байданов и Емануил Манолов катедрален хор към църквата „Св. Богородица“, като най-малкият хорист в него. Бие барабан в училищния оркестър. Докато децата играят по улиците, той тича след единствената военна музика в Пловдив. А чуе ли нежните звуци на пиано, които долитат от някой прозорец, сяда под него залисан. Учителят му по пеене го представя на Панайот Пипков, композиторът на химна “Върви народен възродени” по текст на Стоян Михайловски. Той току що се е върнал от Италия. Очарован от таланта му,

месеци наред на драго сърце му дава безплатни уроци

по хармония, пиано и теория на музиката. Приятно изненадан от уменията на своя ученик, Пипков настойчиво му препоръчва да продължи музикалното си образование в специализирано училище в Букурещ. След кончината на майката, грижата за Георги е поел вуйчо му, млад офицер, който цени дарованието на племенника си. Продава семейната къща и осигурява скромна сума, за да го изучи в Румъния. Там Георги Атанасов, само на петнадесет години, постъпва в музикално училище. Момчето не си дояжда, мръзне, но пък е отличен ученик. Затова училището му дава възможност да ползва безплатно един тромбон. Взел успешно всичките си изпити,  се явява на конкурс за оркестрант в Букурещката опера, който издържа успешно и тази му работа го осигурява материално, за да продължи своето образование. В продължение на 4 години и половина Георги Атанасов кара курс за тромбонисти и тъкмо, когато трябва да се дипломира, между България и Румъния избухва дипломатически конфликт, заради убийството на румънския министър председател Михаяну.

Всички български студенти са депортирани.

 

Между тях е и Георги Атанасов. Който има образование, но няма диплома.

В родината си – известно време дава частни уроци, включва се в Пловдивското певческо дружество и в музикално трио, участва в концертни програми. Още в Букурещ, диригентът Валини, му препоръчва да учи оперна композиция в Италия, но за там трябват много пари. Вуйчо му, който е напуснал армията, продава останалите имоти на село и успява да му осигури необходимите средства поне за пътуването до родината на Верди и Росини.

Не го приемат в Миланската консерватория – превишил е с една година определената възраст. А и таксата е прекалено висока.

Букурещкият му преподавател Валини го препоръчва в музикалния лицей „Росини“ в Пезаро, където директор е прочутият италиански композитор и диригент Пиетро Маскани. Георги Атанасов учи при него свободна композиция и контрапункт.

Момчето отново живее в лишения, често спи па плажа под някоя лодка, няма пари дори за хляб, работи като хамалин. Прави постъпки в София за стипендия от Министерството на просвещението и получава категоричен отказ. Въпреки огромната бедност, Георги Атанасов завършва с отличие. Присъждат му званието „маестро ди музика“.

В този момент животът му е поставен на кръстопът.

Трябва да избира – или съдбата на беден музикант в родината си, или бляскавия музикален живот на италианските сцени. Талантът му е очаровал красива и богата аристократка, с която изпитва трепетите на първата любов. Въпреки съпротивата на семейството й, тя иска да минат под венчило. Но при едно условие – завинаги да остане в Италия. Дали чувствата му към нея не са били толкова силни, или е съзнавал, че на Ботуша винаги ще бъде чужденец, бъдещият голям композитор избира да се върне в България. Годината е 1903. Отбива военната си служба като тромбонист във военно-духовата музика на 9-ти пехотен Пловдивски полк с капелмайстор Спас Софиянлиев. Отличното му музикално образование и липсата на военни капелмайстори са причина да замине за Хасково, където създава духовия оркестър на 4-и резервен полк. Още в първите месеци на 1904 г. полкът е предислоциран в Карлово и получава името 28-ми пехотен Стремски полк. Заедно с него се мести и духовата музика. В Карлово Маестрото престоява само 4 години.

Те са знаменателни за личния му живот

Макар и кратко, неговото присъствие в подбалканския градец оставя колоритна диря в съзнанието на местните хора. Тук организира „Театрално-музикална дружина“, смесен, мъжки и черковен хор, струнен оркестър, с които, както казва самия той пред Христо Бръзицов, иска да „разруши турския дух в града“. Тук създава и първите си двадесет и пет детски песни и китки от народни песни за духов оркестър. В почивните дни Маестрото изкарва духовия оркестър на полка на площада и оглася ориенталските му сокаци с валсове и бойни маршове. Отначало местните еснафи и техните семейства посрещат с учудване тази инициатива, тъй като за първи път слушат духова музика, вместо гайди и кавали, но постепенно я харесат и тя станава истинска атракция за малкия град. Младите дами от по-първите семейства

припадат по напетия капелмайстор.

Комбинацията от униформа и музикален талант го правят неустоим. Той обаче се влюбва и жени за местната девойка Ана от стария карловски род Банялиеви, която му ражда три дъщери –  Мария, Веселина и Божана, и трите завършват музикално образование.

Възпитаници на карловската Балетна школа от 70-те години още помнят дребничката, одухотворена фигура на една от неговите дъщери, Божана, която се жени и остава до края на живота си в Карлово. Тя дава уроци по пиано и свири на малките балерини в бившия Пионерски дом. Благодарение на нейните потомци, които все още пазят някои от по-късните ръкописи на клавирни пиеси и клавири на опери на Маестрото, стъпките му още отекват в града на Апостола и пазят скъпи спомени за неговото присъствие тук.

По-късно Георги Атанасов се мести със семейството си в Пловдив, където твори бойни маршове,  създава своите първи детски оперетки. Първото си голямо музикално-сценично произведение, операта “Борислав”, е написана по едноименната драма на народния поет Иван Вазов. Произведението вижда бял свят през 1911 г. Куриозното е, че още през 1907 г., когато е голямата битка за създаване на оперен театър в София, Иван Вазов отказва да подкрепи идеята с мотива, че още е рано и няма условия за „виреенето на българска опера“. Нещо повече, народният поет счита че „грижите ни трябва главно да бъдат насочвани към закрепяването на зараждащия се наш драматичен театър“ (в писмо от 4 септември, 1907 г.).

А първата българска историческа опера

е вдъхновена от неговата пиеса. Известно е, че маестро Атанасов специално се среща с Иван Вазов и го моли да преработи драмата в либрето, но получава отказ. Причините? Може да се предполага, че на Вазов е било неприятно да помага за създаване на опера, може пък непознатият музикант да  не му е вдъхнал  доверие, може да не е желаел толкова нашумялата му драма да се превърне в музикална творба.

Атанасов, пишейки своята опера, се явява при тогавашния военен министър. Желанието му е да разпише отпуска за подготовката и поставянето на „Борислав“. Министърът отказва. Така, докато работи в 21 Средногорски пехотен полк, той създава и първата си оперна творба.

„Малка, хубава и спретната къщичка, цяла в бяла премяна, кацнала в гънките на живописното „Сахат тепе“. На входната врата се показва фигурата на Маестрото, цяла заляна с усмивка… Направиха ми впечатление ниско остриганата коса и буйните мустаци. Той оприличи силно лицето на големия италиански композитор Леонкавало. Съпругата му ни посрещна много любезно.“, разказва тенорът Стефан Македонски.

„Маестрото беше цял в радост. Като сега си спомням с какъв жар разказваше за своето изкуство, за своите творби и за бъдещите си проекти: че почнал да пише и в скоро време ще довърши операта „Борислав“, с която възнамерява да посети София. Обещах му моето съдействие. Поднесе ми един малък албум от негови песни и се сбогувахме като добри приятели“, спомня си певецът, чието име днес носи оперетата в София.

Премиерата на „Борислав“ е на сцената на Оперната дружба и публиката я приема възторжено. През 1914 г. се поставя и в Народния театър с още по-силни аплодисменти. Маестро Георги Атанасов посреща този свой успех като дете. Отива зад сцената и просълзен казва на Стефан Македонски: „Успехът на моя скромен труд ме радва до сълзи…Тази вечер почувствах, че има защо да живея. Чувствам нови сили в себе си и ще работя с удвоена енергия“.

Странното е, че на сцената на Оперна дружба „Борислав“ се играе само три пъти, макар спектаклите да са били на пълен салон и с голям интерес. И са харесани от интелектуалци като Стоян Михайловски, проф. Иван Д. Шишманов, Стоян Заимов, Евгения Марс и др.

Но неговите колеги не му прощават успеха.

По време на Балканската и Междусъюзническата война Георги Атанасов написва само няколко марша и обработва народни песни. Докато е на военен лагер в Смолян, нотира родопски песни, които използва в следващите си опери – „Гергана“ и „Запустяллата воденица“. За втората не само не получава хонорар, а заплаща 40 000 лева от джоба си, за да бъде поставена на оперна сцена. Тя е по либрето на известния български композитор и офицер Александър Морфов, брат на оперната прима Христина Морфова.

По либрето на Стоян Миленков създава и първата българска оперета за възрастни „Моралисти“.

През 1913 г. е назначен за капелмайстор на гвардейския оркестър в София. За това допринася Иван Вулпе. Преди това преминава през изпит и се представя блестящо.
Той е първият български симфоничен диригент, който подготвя и представя в България 97 редовни популярни концерта. Някои от тях са във Военния клуб, други – в градинката на манежа, където днес е Народната библиотека. Ниската цена на входните билети помага на много хора да се докоснат до симфоничното творчество на Бетовен, Вебер, Моцарт, Бах, Чайковски, Глинка.

Маестро Георги Атанасов става любимец на софийската публика.

Другите му две опери отново са с исторически сюжет – „Косара“  по либрето на Боян Дановски и „Алцек“ (1930) по текст на Петър Карапетров. И двете са написани със значително по-сложна композиционна техника и сравнително по-трудно са били приети от широката публика.

Докато маестро Атанасов пише своите музикални произведения, командирът на гвардейския полк, където служи, безпричинно и системно го огорчава. Следват обида след обида и атмосферата е нажежена. Вероятно заради това, но и заради безкрайната си любов към своята съпруга, върху партитурата на операта „Косара“ композиторът собственоръчно е написал: „У нас творецът, вместо да бъде почитан и уважаван, е гонен и унижаван. Обаче аз съм щастлив, че имам в живота си един приятел, който ме почиташе, уважаваше и окуражаваше, даваше ми импулс за творчество, и то в най-лошите минути на моя живот. Това е скъпата ми жена, която стана причина да имам днес написани няколко опери. Тази опера посвещавам неи

в знак на благодарност за вечни времена“.

 

Композиторът представя своята „Косара“ първо в театър „Роял“, а през сезона 1929-1930 г. и в Народния театър. Много от критиците му го упрекват, че създава творбите си „като потпури“ на народни песни. „Всички мои опери наричат опити, за да подценят скромните ми трудове, които съм работил по цели нощи и най-важното – старал съм се да създам българска опера, каквито са „Гергана“ и „Цвета“, смятайки, че за всеки наш  композитор туй е главното предназначение. Дали съм бил прав, туй бъдещето ще покаже. Огорчен от тези думи на моите колеги, поставих си за цел да напиша опера без наши народни мотиви…“

През периода 1922-1923 г. работи като диригент на оркестъра на Софийската опера. След деветоюнския преврат през 1923 г. Маестрото е уволнен като диригент на операта, под предлог, че е симпатизант на БЗНС. Непрекъснатите интриги, които плетат около него зложелателите му, го принуждават да се затвори в себе си.

През 1924 г. той завършва четвъртата си опера „Цвета“, а малко по-късно написва своята великолепна „Македонска кървава сватба“ по текст на Войдан Чернодрински. Поставена на сцената на Кооперативен театър, тази творба е посветена на борбата на бъл­гарите в Македония против турското робство и има блестящ успех. Инте­ресна е историята на написването на й. Тъй като нямал пред­става за българския фолклор в Македония, Маестрото се оплаква на автора на текста и само след няколко дни дейци на ВМРО го прехвърлят ин­когнито през държавната граница, за да присъства

на автентична македонска сватба,

спомен от която му остават шарени чорапи, да­рени му от булката.

Към края на 1930 г. Атанасов навършва трудовия си стаж за военна пенсия. На 21 януари 1931 г. му  организират юбилей. Присъстват хора от музикалните среди. Маестрото получава много писма и телеграми. Между тях са и поздравленията на някогашния му учител Пиетро Маскани.

Военният министър Никола Бакърджиев забранява композиторът да бъде поздравен от военни лица и те да присъстват на тържеството. Считал, че Георги Атанасов няма заслуги към войската.

Истината е, че през целия си живот Атанасов организира военни музики, композира военни маршове, които се пеят от цялата българска армия, изнася много концерти с военния гвардейски оркестър. Десет години служи безплатно като инспектор на военните музики в България. Въпреки забраната на министър Бакърджиев колегите му от военното училище му изпращат своите поздравления.

През живота си маестро Георги Атанасов преживява много оскърбления и обиди от хората, понася завист и злобни критики, но оставя на българската култура шест опери – сериозно начинание за кратките му земни дни. Последната от тях е „Алцек“ с исторически сюжет от епохата на приемане на христянството от българския народ през IX век при княз Борис I.

Премиерата не завършва с бурни ръкопляскания, но това не сразява желанието за творчество на композитора. Убива го всеотдайната му работа в делник и празник, нередовното му хранене, цигарите, кафето, което пие без мяра. Туберкулозата и диабетът. В България медицината по онова време не може да помогне. Наложило се маестро Атанасов да замине извън граница. При толкова много усилия и работа в музикалната нива на България, той няма и петак в джоба си.

Държавните институции му обръщат гръб. Директорът на италианския институт „Про Ориенте“ намира изход от ситуацията и средства. Композиторът все пак е италиански възпитаник и това допринася за възможността той да замине веднага на лечение във вила “Делла Роза-Фазано” край езерото Гарда.

Три дни преди смъртта да отнесе душата му той пише до съпругата си: „Анке, получих ти скъпото писмо, което чаках всеки ден с отворени очи. Никой не ми иде в стаята. Сам съм ден и нощ, а и не мога да спя ноще. Иначе съм спокоен, само да не е скуката. Ето защо искам писма, и то често. Твоето писмо го четох десет пъти и още ще го чета, още… Защо тъй рядко се играят български опери? За 20 дни само една! Чудно ми е. „Алцек“ ще играят ли? Искам всяка неделя да се представя по една българска опера. Да отидеш на „Шванда-гайдарят“ и на „Крали Марко“, и на юбилея на Антон Страшимиров. Дай там 50 лева за него…Ех, защо не сме богати, че да си тук до мен, щеше съвсем друго да бъде. Ти като си до мене, чувствам се съвсем друго. Аз мисля, че в края на краищата, като си дойда у дома, пак ти ще ме изцериш… Ний през лятото ще можем да отидем в Юндола. Нищо друго не ща….

Никой не ми пише, поне ти веднага ми пиши… На всички хиляди поздрави, а вас всички ви целувам – Георги“. В послеслов маестро Атанасов е добавил: „Вярвам, че скоро ще се видим, както върви“. Но те повече никога не се виждат.

“Маестро Атанасов беше народен човек”,

пише проф. Асен Златаров.  –  „Сърдечен и безхитростен той не внасяше в разговорите нито хула, нито клюка дори когато се пооплакваше за несгодите, пречките и злата воля, които срещаше нерядко той го правеше с меки думи, в които има болка, а не омраза или закана”.

Журналистът Христо Бръзицов го описва: “Той си беше на диригентския пулт хвърковат, а в живота  –  свит с еднички страсти цигарата и кафето и най-верни приятели кучето и котката, които беше дресирал да живеят хармонично”.

Умира на 17 ноември 1931 година в санаториума на езерото Гарда, малко преди да навърши 50.

Той е вечният капелмайстор на българската войска и ненапразно пет години след кончината му военните музиканти организират концерти и така събират пари да пренесат  балсамираните му останки.  През февруари 1937 г. корабът “Албан” ги пренася у нас.  Дlе години по– късно  е открит негов бюст в Борисовата градина, близо до този на Иван Вазов.

Целият живот на маестро Георги Атанасов е ярка илюстрация на думите на неговия приятел Елин Пелин, че ако в България се роди гений, това ще е геният на завистта, но и на старата максима, че зад всеки велик мъж стои една по– велика жена. Ана!