Красимира Белев е българска актриса, писател и продуцент, която живее в Лос Анджелис и София. Завършила е актьорско майсторство по „Метода“ (The Method) в The Lee Strasberg Theatre & Film Institute в Лос Анджелис и има бакалавърска степен по театър и пърформънс от University of Hull, Англия. Разговаряме за пътя й в киното и новите й проекти.
Красимира, родена си в Благоевград, израснала си между Русия и България, учила си в Обединеното кралство, а днес живееш между Лос Анджелис и София. Как изглежда този път, когато се обърнеш назад?
Криволичещ. Мисля че местата, на които съм живяла са всъщност етапи на търсене. Често съм се чувствала сякаш не принадлежа на определено място и затова винаги съм искала да пътувам и откривам нови места и култури. В ретроспекция мисля, че просто съм търсила път към себе си. И все още продължавам. Мисля, че външния ни свят е като огледало на вътрешното ни състояние и самият факт, че откривам себе си на толкова различни места ми позволява да откривам нови страни на себе си, своя характер и да отворя кръгозора си за непознатото.
Кога осъзна, че киното ще бъде твоята посока – актьорството, писането, продуцирането?
За пръв път се снимах в университетски късометражен филм, когато бях на 19. Снимахме една сцена в малкото градче Скарбъроу, в северна Англия, където беше кампусът на моя университет. Беше краят на ноември месец и ако сте били в тази част на света, знаете за какви студени ветрове говорим. Бяхме с моята колежка на градската гара в 9 часа вечерта по едни тънки и къси нощници. Боси. (Снимахме психо трилър). Беше адски студ. В същия момент спря влак и покрай нас минаха едни жени, завити в шалове и шапки и ни гледаха ужасени. Казахме, че снимаме филм. Тогава една от жените отвърна: „Трябва да ви плащат много добре, за да си причинявате това!“. . . Разбира се, избухнахме в смях. Те даже не знаеха, че преди това влизахме в леденото море и тичахме по нощници из целия град да снимаме в тъмни тунели и мрачни улици, без даже да мислим за каквото и да било възнаграждение. Мисля че в такива моменти осъзнаваш, че има нещо, което не можеш да обясниш, но то е това, което те води по пътя. Не е желание, а нужда. Писането и продуцирането дойдоха на по-късен етап, но отново бяха породени от вътрешно вдъхновение.
Наскоро завърши актьорско майсторство в легендарния Lee Strasberg Theatre & Film Institute – какво ти даде този опит и как се промени усещането ти за професията?
Обучението в Lee Strasberg Theatre & Film Institute ми помогна да се гмурна в много по-дълбоки води, отколкото бях докосвала до този момент. Научи ме на изключително много, но най-вече на това да се фокусирам върху процеса, а не върху резултата. Особено за някой, като мен, който се мотивира от резултата, да се науча да обичам процеса беше предизвикателство. Това, което обърна везната за мен беше, че едва когато се отдадеш напълно на процеса, се появяват нови и неочаквани преживявания, които съзнанието не би могло да измисли насила. Врати, за които не си и подозирал. Страхотно е.
Как се живее и работи в Лос Анджелис – града, в който хиляди хора преследват една и съща мечта?
Мисля, че най-големият плюс на Лос Анджелис е, че дава възможност за създаване на професионални взаимоотношения с хора, с които се разбирате напълно и имате подобен мироглед. Има хора, които са много дейни и виждат възможностите, вместо препятствията. Има и много по-изградена система и начин, по който се движат нещата. Това го прави както по-лесно, така и по-трудно. Както има и много сериозни хора, така има и хора, които предпочитат да говорят, отколкото да действат. Но, ако намериш своето общество, с което се разбираш, и екип, с който да работиш, може да е магично място.
Ти си и сценарист, и продуцент, и актриса в “Терапията“ – твой пълнометражен дебют – как съчетаваш тези роли, без да се изгубиш в процеса?
Всъщност, когато се захванах с „Терапията“, нямах представа какво ме чака. Уроците, които научих са безкрайно много, но най-важният беше, че винаги има решение. Научих се на вяра. Нещо, което преди това ми липсваше. Ролите до голяма степен се преплитат и си помагат една на друга. Единственото, което беше по-предизвикателно е по време на самите снимки да не мисля за екипа и снимачния процес, а да съм в ролята си. За щастие, имах режисьор и ко-продуцент, на които имах пълно доверие и нещата се получиха. А пък, в постпродукция, да се фокусирам върху това, което работи най-добре за историята, а не за мен като актриса.
Новият ви проект „Никой, някой, всеки“ засяга темата за домашното насилие. Защо беше важно да направите точно този филм?
Този сценарий беше специален, защото дълго време беше чакал да намери своя екип, който да му вдъхне живот. Тази тема не е никак лека за заснемане. С екипа чувствахме голяма отговорност по време на самите снимки. За мен беше важно, защото мисля, че за тази тема не се говори достатъчно. Говори се само, когато нещо се случи и после отново се забравя. Тя е част от ежедневието на толкова хора, а дори имаме вицове за домашното насилие, което още повече омаловажава проблема. Насилието не е смешно в никаква ситуация, особено, когато е в ежедневието. То е убиец на живота и креативността. И това е в лекото му проявление. Колкото повече се преструваме, че не съществува и се срамуваме да говорим за това, толкова повече тази тема ще има власт над нас.
Как се роди идеята за Female Film Club и българския му вариант и какво те привлече към нея?
Мисълта да направя нещо в България, което да помага на жените в киното, ми се въртеше от известно време. Но не знаех какъв е правилният път, докато не се запознах с Лайза ван дер Смисен след панел на Variety на фестивала в Кан, в който споделих опита си от дебюта ми като продуцент на пълнометражния филм „Терапията“. Тя ми разказа за организацията, която е създала заедно с Никол Либерман в Лондон, и така се роди идеята за FFC Bulgaria.
Най-много ме привлече това колко достъпна е платформата – можеш да получиш помощ, знание и подкрепа веднага, стига да имаш интернет връзка. В организирането на FFC Bulgaria се включиха и Мартин Петров, основател на International Film Festival Glasgow (IFFG) и Антон Белев, продуцент във First Draft. Към инициативата се присъединиха и Nu Boyana Studios, заедно с Film Forge, които предоставят на един обещаващ нов член на FFC Bulgaria достъп до студио и техника на стойност 50 000 евро, за да реализира своя филм.
Филмовият фестивал Cinelibri също стана наш партньор в обявяването на платформата в България. Самият факт, че имаме толкова съмишленици, за мен означава само едно – трудът, който полагаме, има смисъл.
Какво е мястото на българската версия на FFC в тази глобална мрежа? Какво ще предлага тя на жените в киното у нас?
FFC вече има членове от над 66 държави. Това, което прави FFC Bulgaria специално е, че е на български език и това съдържание е специализирано към филмовата индустрия в България. Когато става въпрос за кино, има много неща, които се припокриват на световно ниво, но има и специфични знания, които са различни за всяка държава. В платформата освен информация и контакти, нужни за развиването на филмова кариера, споделяме опит и съвети на работещи българки в киното, съвети за финансиране, дистрибуция и ресурси на територията на България и, разбира се, се свързваме с по-голямата картинка и говорим за международна дистрибуция и фестивали. Освен всичко това, членовете на FFC Bulgaria имат достъп до всички в платформата на световно ниво и могат да се свързват с всички членове на FFC, навсякъде по света.
Ако трябва да опишете мисията на клуба с едно изречение – какво би било то?
Да създадем сплотена общност, където жените пред и зад камера да открият нужните ресурси и подкрепа, за да развият успешна кариера в киното.
Как според вас се променя ролята на жените в киното – не само като актриси, но и като режисьорки, продуцентки, сценаристки?
Научени сме да се конкурираме, за да бъдем разделени и по-слаби, но истината е, че това предотвратява използването на пълния ни потенциал. По този начин не мислим креативно, а мислим, изхождайки от липса. В последните години на Запад нещата се променят, но мисля, че при нас, за съжаление, да си жена зад камера все още е борба. Според статистиките има все повече и повече жени зад камера в света и в България, което е обещаващо. Наскоро водих разговор, в който беше споменато, че в България нямаме проблем с равноправието, но цифрите показват друго. Самият факт, че някои хора мислят, че нямаме този проблем, показва колко сме далеч все още. Когато нещо е твърде голямо, не можем да го видим и осъзнаем. А, ако не можем да го видим и осъзнаем, не можем да предприемем действия.
Как си представяш Female Film Club след пет години – в България и в света?
Лайза и Никол са постигнали огромен напредък за последните няколко години. Надявам се, че все повече и повече жени ще се включат в платформата и ще дадат глас на историите си. Надявам се, че благoдарение на знанията и подкрепата на FFC ще започнем да виждаме все повече проекти, в които жените ще са в главната роля, а не в поддържащата. Светът и България са пълни със силни и вдъхновяващи жени, преминали през какви ли не изпитания. Време е филмите да започнат да отразява това. А това ще се случи само, ако самите ние влезем в ролята на разказвача.
0 Коментара