Когато армията на маршал Толбухин мина през полуразрушената и изгоряла София, нямаше достатъчно квартири за ония червеноармейци, които останаха на почивка за кратко време у нас. Мнозина софиянци им предложиха своето гостоприемство – предложих го и аз.
В една от стаите ми се настани капитан М., в кухнята се наместиха готвачът и шофьорът, а след няколко дни отстъпих и втората стая,: защото дойдоха да нощуват двама офипери; къдрокосият слабичък, но вечно с песен на уста Саша, раняван три пъти в гърдите, и високият донбасец, капитан В., когото всички наричахме „донски казак“.
Предоставих им пълна свобода – нека се чувствуват не като на фронт, а като в свой дом. Излизах рано на работа и се връщах вечерта. Бях щастлива, когато виждах още от улицата, че прозорците на моя дом светят и ме посрещаха като майка тримата млади офицери, усмихнати, благодарни, в чието лице аз виждах нашите спасители.
Една вечер, когато се завръщах в къщи, още в коридора чух гласове, смях. Почуках, надникнах: разтегателната ми маса беше заела цялата стая, а около нея насядали офицери. Изведнъж всички станаха, наредиха се почтително и снишиха едното си коляно пред мен.
– Дора Петровна, направете ни честта да седнете на масата с нас!
Седнах, въпреки че бях страшно уморена и имах да пиша някакъв кратък доклад за другия ден. Но какво значение можеше да има за тях умората и доклада – за тях, които минаха през ада на четиригодишна война, изтрила от съзнанието им дребното всекидневие и понятието за умора! Те имаха сега правото да се повеселят с другари, а също и да изискват от всекиго да не нарушава радостта им!
Умората ми изчезна съвсем, когато ми се стори, че един от тия офицери прилича някак си на жена. Косите му бяха гладки, прибрани отзад. Но как е възможно да е жена! Мъжко ръкостискане, стегнат мундир, ботуши, държане – всичко, всичко напомняше на воин-мъж! Върху гърдите светеха ордени като на всички останали. Но изведнаж един от тях го нарече: Клава. Жена! Заслушах се в гласа й, загледах се в движенията й, следях отношението на офицерите към нея … Не, нищо не издава жената в нея.
И все пак аз я открих!
То беше вечерта, когато всички си отидоха, а тя остана да нощува при мене. Постлах й нарочно най-хубавите си чаршафи с дантели, приготвих копринения юрган. Тя започна да се съблича бавно, уморено. Махна кожения колан, сложи оръжието на масата, сне мундира, смъкна тежките ботуши и разпусна русите си коси. Когато облече дългата бяла нощница, която й дадох, пред мене застана като чудо, очарователна стройна, девойка! Видях отражението й в голямото огледало на стената. Спомних си за“Руските жени“ на Некрасов, споделили доброволно участта на мъжете си в каторгата на Сибир в царска Русия. Ето от какви корени беше израсла тая фиданка !
Клава протегна ръце и си легна. Косите й провиснаха настрани, клепачите й се затвориха, тя дишаше спокойно.
Аз не можех да спя. Гледах как се подадоха изпод одеялото двете й крачета – бели, с розови пръстчета. Нима те са минали суровата война, гонили врага през окопи и телени мрежи, затъвали в снегове и тресавища, прескачали труповете другари, преминали в тежките ботуши на дългия път от фронта дотук. Тия два бели гълъба върху бялото легло.
Взех молив и лист и вместо доклад, започнах да пиша поема за Клава.
0 Коментара