1311 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 09 юли 2025 Брой 7 2025

Жана. Пънк с перли

Нали знаете как човек запомня къде се е намирал и какво точно е правел, когато се случва нещо, което променя света? Е, аз никога няма да забравя как седя на пейка в зоопарка в Берлин, точно срещу пандите, сам съм, защото децата ми са на детска площадка, а Пипи е отишла за сладолед, запалвам цигара, отварям си телефона и разбирам, че Божана си е отишла.

Снимки: Личен архив

Светът ми не е същият. Изведнъж. По ирония съм там, откъдето Жана ми помогна да се върна. Не е истина. Започвам да скролвам. Буквално всеки пишещ, а и четящ човек в списъка ми с приятели във фейсбук е написал текст, споделил спомен, благодарил е, качил е снимка от литературно четене или е казал колко много тя е направила за българската литература.
Факт. Без нея българската литература вероятно нямаше изобщо да я има, обаче нещо не ми дава мира.

Жана – такава, каквото аз я познавах, беше рокзвезда,

а чета за нея само лустросани думи за духа, за силата, за будителството, за каузите и смисъла. И всички те са истина, но ми се иска да запомним и бунта, и непримирението, и пиперливия език, и силата да казваш всичко, което мислиш, на глас. Силно и гордо.

Трябва да се обадя на някого и звъня на Рене (Карабаш или Ирена Иванова). Двамата имахме специална връзка с Божана. Рене шофира и в продължение на 40 минути си разказвахме истории за уиски, шпагати и капами. С псувни и неприлични въпроси. Със скандали и смях. За тях искам да ви разкажа. Защото Божана беше и това. И точно защото беше ярък човек, силно светеха и мисиите ѝ.

Запознахме се през 2014 г. на Аполония в Созопол. Или по-скоро аз се сблъсках на живо с явлението Божана. Фестивалът празнуваше 30-а годишнина, имаше голяма шатра на пристанището и там се провеждаше литературно четене на доайените, които са чели през годините. Аз закъснявам, влизам бос, до дънки, риза и държа чепка грозде. Божана Апостолова е на сцената. Аз знам коя е, тя няма идея кой съм. Поглежда ме и ми казва:

„Ей, малкият, ела да ти накърша от чепката“.

Пред всички. Аз отивам и я питам дали не иска да ми напие от менците, тя избухва в смях, отчупва си грозде и казва: „Вижте го, бе, вижте го. Много отракани са станали младите ебачи в днешно време“. В шатрата има над 300 човека, които ме гледат с недоумение и съвсем закономерно няма да ме харесват много през годините. Не ми пука. На Божана също. Четенето продължава. Животът също.

На другия ден съм на шатрата на Жанет 45 пред Амфитеатъра, искам да си купя книги на Петър Чухов, който ми е станал редактор, ръкописът ми е изпратен преди месеци и отлежава някъде по рафтовете в издателството. Божана седи на стол, пред нея са продавачките, има много хора, които си избират книги. Топло е. Аз съм с риза и ръкавите ми са навити. Жана ме вижда и отново пред всички с характерния си дрезгав глас ме застрелва с въпроса: „Ей, малкият, ти на коя путка ще бъркаш в гъза тази вечер, та така си ги навил тия ръкави?“. Е, признавам си, тук ме хвана и нямам готов отговор. Измрънквам нещо и тя ме кани зад щанда, развива ми ръкавите и недоволно продължава: „Уж млади ебачи, а все баба ви трябва да ви учи“.

Нощта продължава.

Лятото вече акостира в есенното си пристанище.

Аз съм в София, стягам си багажа да се връщам към Берлин. Звъни ми непознат номер. Правя нещо и не успявам да вдигна веднага. Връщам обаждане. Няма здравей, няма аз съм еди-кой-си. Директен въпрос с характерен глас: „Къв ебач си ти, че не го вдигаш?“. В ступор съм. Опитвам се да мъцна нещо, но не се получава. Женският глас отсреща продължава. „Прочетох ти ръкописа. Ще те издам. Кажи кой искаш да ти прави оформлението. Чао“. И затваря. Аз седя с наполовина оправен куфар, стискам телефона и не знам какво ми се случва. Та това е най-голямата ми мечта в този момент. И тя се е сбъднала за 15 секунди. И съм сам вкъщи. И наистина нямам идея как ще се промени животът ми. Книгата ми излезе 2 седмици по-късно, но аз вече не бях в София. Първият тираж свърши за ден. Божана ми звъни вечерта, аз съм барман в дискотека в Берлин, вдигам и чувам: „Ей, малкият, ти да не си наебал половин България, та така те купуват? Пускам ти втори тираж. Чао“.
Ама това ми е реално четвъртият разговор с Божана, в който

аз, речовитият, не успявам да кажа и гък.

Ядосвам се на себе се и ѝ звъня. Говорим си малко. Благодаря ѝ, тя се смее, казва ми да си измисля премиера и да се връщам в София. От това ни чуване до премиерата се продават още няколко тиража. Успоредно получавам целия хейт на света, но съм на 24 и честно казано, не ми е толкова важно. На първото ми така по-официално четене имаше над 500 човека. Божана влезе, дойде при мен с галон уиски (винаги подаряваше галон уиски при повод), прегърна ме и ми каза, че се гордее с мен. Там бяха и родителите ми, и сестра ми, и баба ми, и дядо ми.

Университетът не ми вървеше много и тези думи на Жана ме реабилитираха пред фамилията. И после застана пред пълната зала, за да ме представи. Със сърце го направи.

Даде ми старт, за който не смеех и да мечтая.

Започнаха поканите за премиери из цялата страна, гостувания по фестивали и медии, абе започна да си става съвсем истинско. Аз бях на самия връх на своята младост, по Фотев, и нощта беше действие. Божана ме покани у тях в Пловдив и прекарахме един цял ден в къщата ѝ. Не точно в къщата, в павилиона в двора. Беше ми направила боб и пихме уиски. Тя не изпиваше повече от 50 грама, казваше, че по природа си е опиянена и не ѝ трябва. С толкова хора ме запозна в този павилион.

Тя беше като божество или шаман в своя Пловдив.

Вратата, винаги отворена, и през 10 минути идваше някой да остави нещо. Я заек, я малини, я ръкопис, я картина. А Жана имаше изключителен усет за красивото. И ме учеше. Без нравоучения, просто искаше да ми развие сетивата да откривам ежедневните магии и детайли.

Аз пък я запознах първо с Рене, после с Кокича (Константин Трендафилов), после и с Димана (Йорданова). Тя ги издаде без да се замисли и се вълнуваше, че създава едно ново, по-различно поколение поети. А ние не знам и до колко сме осъзнавали какво ни се случва, но пишехме и четяхме сред хората, твърдо решени да разбиваме стереотипи с глави. Ето, виждате ли, има ни, има ги читателите, да го духат всички, които казват, че младите не четат.

Божана беше революционер

и се радваше, че и ние сме такива. Не ни спестяваше нищо, напротив, обаче правеше всичко по силите си да сме горди с това, че пишем. Да имаме условията и спокойствието. Дори и лукса. Винаги, когато ходехме на нейния фестивал „Пловдив чете“, спяхме в 5-звездни хотели. Не понасяше друг да плати сметката. Обаче и аз не обичам да ми плащат сметката и веднъж си спомням, че много се карахме за това в някакъв ресторант. Накрая отстъпи и каза, че може и да стане от мене мъж, но още не е сигурна.

Да, ядяхме много заедно и нямаше теми табу. Любими ми бяха историите за проститутки от Пловдив, с които Божана е работила в завод като млада. Но и да я слушам как рецитира стихотворения. Имаше памет и дикция, от която настръхваш. Божана беше поет. Всъщност Божана е поет, защото няма поезия в минало време.

Излезе и втората ми книга, тя пак беше там. Дойдоха няколко големи награди и винаги първо на нея се обаждах. „Не ми се обаждай, а се качи на колата и ела в Пловдив, че съм сготвила пълнени чушки“ ми каза след някакво отличие. Така и направих. Така и правех винаги, когато можех.

Около нея имаше общност. Общество.

От смислени талантливи хора. И тя направи така, че никога да не се чувствам неловко там, а напротив, да съм приет.

Когато Божана разбра, че сме заедно с Пипи, ми се обади, че иска да я чуе. Изтръпнах какво ще ѝ разкаже за мен. Само суперлативи за всеобщо учудване. После ми каза: „Ей, хлапе, опичай си акъла и пази това момиче, това ти е късметът в живота“. Така и направих, а когато се появи първородният ни син, Божана ме държа по-дълго от обикновеното на телефона. Защото и тя имаше син, и ми каза няколко неща, които няма да забравя.

Беше щедра. Много щедра. С широта и размах. Или както казваше тя – „ларж“. Избра големи подаръци и за двамата ми синове и държеше да ѝ отидем на гости 4-мата. Да ме види като татко, като сериозен мъж. Видя ме и каза, че Пипи изглежда невероятно, дето е родила 2 деца, а аз съм напълнял. И после на двора падна от раз на шпагат. Попита ме дали аз мога така, а синовете ми бяха във възторг. Имаше люлка и люляк. Последният път, в който се видяхме.

Не исках да пиша този текст, но обещах на Божана да пиша отново. Тя знаеше колко много работя и само това ми повтаряше – „не оставяй думите, бъди им верен“.