Най-дълго управлявалият кмет на София е инж. Иван Иванов, при когото столицата се превръща в истински европейски град. И през цялото време, невидима сякаш, зад него стои една вярна, разбираща и подкрепяща жена. Защо разбираща? Ами когато съпругът ти излиза призори и се прибира малко преди полунощ, когато за повече от десет години отвежда семейството си да търпи несгоди в Самоков, докато строи Рилският водопровод, трябва наистина да си много свястна съпруга. Или много влюбена. А германката Матилда Хинце е и двете.
Тя чака своя Иван близо осем години, в които, освен че страда от липсата му, преживява и тревогите, докато той воюва за България като доброволец в Първата световна война. Близо осем години писмата летят между Германия и България, докато се оженят.
Двамата се запознават на концерт в театър “Кювили” в Мюнхен. Очарователната деловодителка и меломанка Матилде се влюбва в безпаричния български студент по хидроинженерство. А смуглият младеж е луд по своята русокоска. Годината е 1913. Сватбата им е във Виена през 1920.
Двамата се преместват да живеят в София под наем, докато не изтеглят кредит, за да построят неголямата къща, върху която днес може да се види плоча в памет на инж. Иван Иванов – на ъгъла на бул. “Евлоги и Христо Георгиеви” и улица “13 март”.
Раждат им се три дъщери – Елиза, Евгения и Бистра. Момичетата са възпитавани по немски строго, но с много любов. Столичани още помнят как в ранни зори кметът излизал с щерките си да чистят заедно снега от тротоарите покрай дома си.
Но нека ви разкажа повече за човека, по време на чието управление е бил
златният век на българската столица,
когато стражарите са глобявали за хвърлен фас, миели са улиците два пъти седмично, а за една нащърбена чиния са затваряли заведение.
Некоронованият цар на София всъщност е роден в Сливен. На 2 юли, по стар стил, 1891 г. Баща му, Никола Иванов Карабаджиев, наследил от дедите си патриархален дух и любов „към всичко българско и родно“, се посвещава в служба на Отечеството като офицер от младата българска войска. Участва в Сръбско-българската война, воюва героично по фронтовете в името на единението на България. Жени се за красивата и амбициозна Екатерина Голмеджиева, също възпитана в ценностите на патриархалното семейство, родственица на Хаджи Димитър. Отглеждат пет чеда. Иван е второто им дете, след кака си Зефирка. След него е Борис, който поема по трудния път на военния като баща си. Убит е в престрелка с гръцка войскова част в Кресна.
Иван получава началното си образование в Стара Загора, където се премества да живее семейството. Там се ражда синът Мина, който става талантлив скулптор. Мария е петото дете в офицерското семейство. По-късно тя се жени за известния софийски адвокат Дабовски, който защитава Иванов, изправен пред Народния съд през 1944-1945 г. като „враг на народа „, пише Елинка Бояджиева, задълбочен изследовател на живота на инж. Иван Иванов.
За да не прекърши волята на баща си, малкият Иван се записва в Кадетското училище в София. Неудовлетворено от военната професия, будното момче напуска специалния пионерен клас. Не го влече армейската професия, мечтае да строи, да изгражда. За да не тежи на семейството си, става учител в с. Петърч, Софийско. Учителства само една година (1908-1909), но цял живот пази в душата си обич към децата и уважение към учителската професия. През тази година Иванов пести пари и се подготвя за следване в Германия и едва 19-годишен поема пътя на мечтите си. Записва се в Политехническия строителен институт в Мюнхен. Учи и работи, живее скромно и се подготвя за бъдещите си строежи в своята Родина.
У нас тогава е времето на войните.
Повече от половин милион български войници и офицери се бият по фронтовете за освобождението на Тракия и Македония. Сред тях е и неговият баща. Възпитан в родолюбие, Иван прекъсва следването си и се записва като доброволец. Баща и син – пламенни патриоти, воюват по едно и също време. Иван е изпратен в Македония с инженерни части, задачата им е да строят железопътни линии. През Междусъюзническата война го застига новината за смъртта на баща му полк. Никола Иванов. След като мирът се възцарява в Европа, по настояване на майка си се връща в Германия, да довърши следването си, макар времената да са трудни за осиротялото семейство. В Мюнхен среща двете си любови за цял живот – хидроинженерството и Матилда.
Още преди да бъде избран за столичен кмет, инженер Иван Иванов има отношение към проблемите на града и участва с каквото може, за да подобри живота на хората в София. „Тогава, столицата не е била толкова приятна за гледане“, разказва доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция Архиви и допълва: „България се възстановява от две национални катастрофи, със закъснение у нас идва Голямата депресия. Градът е пълен с бежанци, които представляват ¼ от населението му. Те населяват основно западните квартали, живеят в бараки, набързо сковани, без водопроводи, канализация…
Градът се е отличавал с голяма бедност.
Малко известен факт, е че в началото на дейността си Иван Иванов, заедно със Столичната община, Българската православна църква и неправителствени организации се опитват да помагат с каквото могат на бедните и малоимотни жители на тази част на града ни.“
След дипломирането си, инж. Иванов е назначен на работа в пътно-паважното отделение на Софийската община. През есента на 1919 г. началникът на отделение „Водоснабдяване и канализация“, инж. Христо Танев, го кани на работа в Софийската община. И от тук започва бляскавият път на хидроинженера Иван Иванов. Столицата няма достатъчно вода, въведен е режим. Безразборно растат и се появяват нови квартали с бежанци от Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Македония, разказва Станислав Колев автор на документалния роман „Кметът на София“.
Започват епидемии, градът е пред изпитание.
Проведени са многобройни изследвания на съществуващите водоизточници край София, но нито един от тях не дава решение на проблема. Тогава инж. Танев споделя с младия си колега почти налудничавата идея до столицата да се доведат водите на Рила. Инж. Иван Иванов застава изцяло зад нея, въпреки, че мнозина от управляващите я определят като „фараонщина“.
Изпратен е от Софийската община да проучи опита на държави като Австрия, Германия, Швейцария, Гърция, Испания. Обикаля хребетите и деретата на Рила, нощува в хижи, манастири и паланки, избира място за водохващането, където се събират Бели, Черни и Леви Искър. В едно от поредните му бродения из Рила инж. Иванов е записал в бележника си:
„Навлизайки в дефилето, ние слушаме все по-ясно песента на Искровете, онази хубава мелодия на водата, която е дошла от големите върхове, където само лете ходи човекът и на пътя за морето разправя за хубостта на зимата, за красотата на вечерните часове, когато горят всички върхове в последните розови лъчи на гаснещото слънце, за неволята на сърните и дивите кози в тази люта зима и за сънищата на смразените утрини и русалките в горните рилски езера…“
Това е знак – зад прагматичния характер на инженера Иван Иванов се крие чувствителна, лирична натура, усетена и споделена от съпругата му Матилда.
Следват дни и нощ и пред чертожната маса заедно с колегите му от новосъздадената Дирекция за
изграждане на Рилския водопровод,
която той по-късно оглавява. Проектът е завършен. Но откъде да получат финансиране от близо 600 милиона лева – страната е в икономическа криза, изплаща неимоверно високите военни репарации. И тук прагматичният инж. Иванов успява. Заедно с кмета Иван Площаков и финансиста Добри Божилов внасят предложение в Народното събрание за създаването на национален фонд за борба с безводието, захранван със средствата от митническите такси. През 1925 г. парламентът приема Закон за строителството на водопровода „Рила-София“.
На Иванов е възложено да проучи маршрута и възможностите за изграждане. Строежът продължава близо десетилетие. За това време семейството му се мести в Самоков.
Изпълнява и длъжността директор на Строителна дирекция за строежа на водопровода Рила – София. Заради замаха, с който работи по грандиозния и уникален строеж на Рилския водопровод, тогавашният столичен кмет ген. Владимир Вазов му дава прозвището Рилски.
Когато представя проекта, инж. Иванов заявява, че водопроводът трябва да служи с векове на поколенията. Привлечени са и изтъкнати чуждестранни специалисти като инж. Франк Шьон Брюнер, един от авторите на прочутия Виенски водопровод.
Първият етап София – Бистрица е готов през лятото на 1926 г. Вторият – Бистрица – Рила, е започнат през 1928 г. и е завършен през 1933 г. Това е и най-трудната фаза на проекта. Тогава се развихрят и спорове дали тази вода не се отразява зле на софиянци, защото била „гушава”, предизвиквала заболяване на щитовидната жлеза. Настанал смут, извършили се медицински изследвания и населението се успокоило.
След осемгодишно строителство съоръжението е напълно готово, а
на всеки софиянец се полагат по 200 литра вода в денонощие.
Строежът е толкова добър, че доскоро Рилският водопровод не беше рехабилитиран. Най-високата му точка е на 920 метра над равнището на София, което е позволява на столичани да пият най-евтината вода на света. Оценката е не само на местни патриоти, но и на немските хидроинженери, посетили обекта.
Дължината на трасето – цели 80 километра, не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Теренът е труден, минава през много тунели и акведукти. На 23 април 1933 г., когато е Томина неделя, множеството е събрано на стадион „Юнак”. Чакат се кристалните благодатни води. Обстановката е тържествена, звучи националният химн и мощно „Ура!” оглася София, когато от фонтана чрез специално съоръжение, изградено за случая от инж. Иванов, бликват струите на рилската вода. Като току-що избил гейзер се издига водата на Рила на височина 25 метра. Тогавашният столичен градоначалник ген. Владимир Вазов не скрива възхищението си от постигнатото, дори казва, че ако съоръжението е било построено в чужбина, целият свят е щял да разбере за него.
Даже и поетесата Елисавета Багряна възпява момента в стихотворението си „Обузданите води”.
И рукнахте води, струи пенливи,
в разтворените устни загорели,
в стоманените жили зажаднели
на древната балканска хубавица –
престолната и мъдра майка – София.
Годината е 1934, денят е 25 май. С постановление на Министерски съвет от Кимон Георгиев и указ на цар Борис III столичният град –
София, вече има нов кмет. Името му е инж. Иван Иванов.
Малко пояснение: в политическата практика на Царство България не са се провеждали избори за местна власт. Всяка партия или коалиция, спечелила изборите за Народно събрание, е предлагала на Двореца и царят е назначавал кметове на градовете. Инж. Иван Иванов е 42-ят кмет на столицата след Освобождението.
Той е предложен на министър-председателя Кимон Георгиев от ген. Петър Мидилев, който оглавява Министерството на вътрешните работи и народното здраве в неговия кабинет. Мотивите, с които е поставена кандидатурата на Иванов, са: липса на принадлежност към политически партии, висок професионализъм, организаторски способности,
мъж с добро и неопетнено име.
Първата задача на новия кмет е да сложи ред и да извади наяве финансовото състояние на общината. Издава наредби: срещу корупцията в общинската администрация (под страх от тъмничен затвор), за опазване чистотата на града (срещу парични глоби), за премахване на просторите с пране по балконите по немски образец.
Едно от първите съобщения в общинското списание “Сердика” известява на столичани следното: “Общинската управа съобщава на гражданството, че е взела най-строги мерки за прочистване на общината от “престъпни професионалисти, телефончета и ходатаи” и моли гражданите за всеки конкретен случай на изнудване и искане на рушвет да съобщават имената на престъпниците,
за да бъдат веднага предавани на прокурора.”
Инженерът от Сливен встъпва в длъжност с ясна задача: да превърне София в модерен град, функционален за поколения напред. Той не предполага, че ще надхвърли многократно поставената цел и завинаги ще запише името си в историята.
От този момент работата в общината коренно се променя, за да настъпи златното десетилетие за столицата. Започва да излиза общинско списание “Сердика”, което публикува месечен отчет за разходите на общината. Поощряват се гражданите в борбата срещу корупцията и изнудванията. За 10-те години се павират много от столичните улици. Засаждат се хиляди дръвчета, в следствие на което София ще бъде наречена „най-зеленият град в Европа“. Към общината се приобщават Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна и Надежда, които преди това са села. За няма и 20 години населението нараства почти двойно до 300 000 жители. Тролей вече свързва новоприсъединената Горна баня с центъра. Появяват се емблематични за София сгради като тази на
Българската народна банка, Съдебната палата, Телефонната палата,
Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, новият хотел „България“ и концертната Зала „България“, днешните Музикален и Младежки театър, читалище „Славянска беседа“, сградата на Радио София, хотел „Балкан“. По инициатива на кмета е построена и открита първата столична лятна къпалня „Мария Луиза“, прекръстена по-късно на „Република“. Негова е и идеята за създаването на паметника на патриарх Евтимий.
Активно се строят работнически квартали, отварят се кухни за бедни. След много перипетии и с големи усилия Иванов се справя с много належащ проблем – растящата цена на тока. След поредица от съдебни битки общината връща в свои ръце електроснабдяването, откупувайки неизгодната концесия, дадена на белгийска фирма. Кметът определя това събитие като
един от най-щастливите дни в неговия живот.
Иван Иванов регулира коритата на Перловска и Владайска река, за да не наводняват бедните квартали на града. Модернизира и подобрява столичния трамваен транспорт, въвежда първите пешеходни зони по улица „Пиротска“ и булевард „Цар Освободител“. Създава Общинска полиция, Общинска банка, Спешна помощ, строи Общинска болница и инфекциозно отделение към нея.
Превръща столицата в туристическа атракция. В дните около 24 май, всички, пристигащи от страната, получават намаления по БДЖ, в изложбените салони, хотелите, театрите, кината, футболните стадиони. Финансовите приходи на града рязко се увеличават. Провежда първите рекламни шествия по улиците на София, представящи и насърчаващи местните производители и занаятчии.
Градският транспорт се движи на 10 минути,
улиците са чисти и се мият два пъти седмично. За децата има достатъчно паркове и градинки. Бедните столичани всяка година са подпомагани, а децата им ходят на море за сметка на общината.
Като немски възпитаник, кметът отдава голямо значение на чистотата на града. Тази служба в общината е уредена на казармени начала. За нея се подбират само “лица, отслужили военната си повинност и приучени към казармена дисциплина. Те трябва да ходят с чисти униформи, да са приветливи с гражданите и да бъдат на разположение 24 часа в денонощието – и лете, и зиме” – четем в общинското списание “Сердика”. Така след посещението си в Прага през 1939 г. зам-кметът Лекарски констатира със задоволство, че “нашите служители по чистотата и ватманите са доста по-спретнати и приветливи, отколкото колегите им в Прага…”
Но тогава и съзнанието на хората беше друго, спомня си една от дъщерите на кмета Бистра Иванова–Манова: “ – Имаше ред, имаше съзнание в хората… Аз си спомням как за една цигара, за едно хвърлено билетче стражарите глобяваха…”
Кметът на София е мечтател,
който знае как да осъществява бляновете си за превръщането на столицата в град-градина, за подчиняване на градската инфраструктура на изискванията на настоящето и бъдещето. След голям международен конкурс, в който участват най-изтъкнати урбанисти от цяла Европа, общината избира предложението на германския проф. Адолф Мусман за нов градоустройствен план, утвърден по-късно от Народното събрание. Част от него е осъществена до началото на войната – Южният, Западният и Северният парк, заложени в „Плана Мусман“, са останали и до днес за радост на софиянци.
Инж. Иван Иванов притежава и една особена чувствителност към културния дух на столицата. Започналата Втора световна война поставя на изпитание мнозина, сред които и представители на творческата интелигенция. С цел да подпомогне изпадналите в нищета български писатели и художници, общината организира конкурс за новоучредената награда „София в книги и картини“ за произведения, посветени на столицата. Присъдени са парични награди, направени са откупки на живописни платна и скулптори.
Всяка сутрин става призори,
обхожда пеша софийските улици и си води бележки за нередностите.
В осем свиква техническия съвет. В 12 часа задължително се среща с граждани. Съпругата му Матилда развива активна благотворителна и обществена дейност. По нейна инициатива е построен родилен дом за бедни майки.
Открити са дванадесет нови училища, две болници и бани по кварталите. Пуснати са няколко градски автобусни линии, разширява се трамвайната мрежа, а през 1941 г. потегля и първият тролей към Горна баня. „София! Настояща Европа! Трамваи, автобуси, телефонни автомати, улична настилка, която мога да нарека най-чистата в света”, описва града германски журналист.
Подемът на града е безспорен. Докато не идва фаталният 14 ноември 1943 г. В 12:30 сигнал на сирени прорязва тишината на града. Небето над столицата почернява от американски и британски самолети. Извършена е първата
масирана атака над София и нейните жители.
„Той и правителството вземат много добри оповестителни мерки. Трябва да споменем, че българската авиация и противовъздушна отбрана в онзи момент не са могли да представляват ефективна преграда пред англо-американските сили, макар героичните и саможертвени действия на Списаревски.
Това обаче са единични, отчаяни опити – те не могат да спасят целия град. Но, има изключително добра система на оповестяване на нападенията, добра организация на населението в противобомбени убежища. Според някои изчисления – унищожен или пострадал е близо 20% от сградния фонд на София.
И въпреки огромния мащаб на разрушенията, броят на жертвите е изненадващо малък – около 3000 души.“
На Иван Иванов му се налага
да преживее разрухата на голяма част от сътвореното
в годините на неговото управление. Обикаля пламналия в пожари сринат град, болезнено приема смъртта на всеки загинал жител.
„Големият исторически парадокс е, че Иван Иванов е назначен от правителството на деветнайсетомайците на Кимон Георгиев и… е отстранен от поста от правителството на Отечествения фронт – отново начело с Кимон Георгиев. Той е завършил в Мюнхен, женен е за германка и е председател на дружеството за българо-германско приятелство, това автоматично му поставя клеймото „враг на народа“. Бившият кмет на София е обвинен, че е германофил с профашистки настроения (макар че малко по-рано, при правителството на Богдан Филов, царската полиция го е следяла, подозирайки го във връзки с комунисти).
Според документите, до които имаме достъп днес, при управлението си кметът се е противопоставял на исканията на правителството Столична община да бъде прочистена от комунистите, за него значение имал професионализмът, а не политическите убеждения. Иванов наистина е имал много контакти с високопоставени представители на Третия райх, но според техните доклади, разсекретени впоследствие, той никога не им е бил близък, тъй като не споделял тяхната идеология. Житейската му философия да работи с личности, без да се ръководи от техните възгледи, го прави подозрителен за всяка власт.
Арестуват го на строежа на ВЕЦ на езерото Панчарево. Народният съд няма аргументи да осъди Иван Иванов. Правят опити да го преследват криминално – за незаконни сделки в общината – виждат, че няма как да докажат такива. Съдът е в безизходица: наредили са му да наложи присъда, но заради безкомпромисната честност на кмета – няма как да я аргументира. Отначало поисканата смъртна присъда е сменена с ефективна доживотна и намалена до 15-годишна с отнемане на имуществото. А то се състои единствено от скромната двуетажна къща, построена с банков заем. През дните на изпитания
съпругата му Матилда е винаги до него.
Но дори в затвора, инж. Иванов продължава да работи. По време на мандата му през 1939 година е започнал още един много амбициозен воден проект в подножието на връх Мусала – язовир “Бели Искър”. 1900-те метра го правят един от най-високо разположените в Европа. Хидроинженерът е нужен и на новата власт. За построяването на язовир “Сталин” (бел. ред. – днес „Искър”) българските власти молят правителството на бившия Съветски съюз да изпрати инженер. От Москва отвръщат: „Имате световен специалист, макар и завършил в Германия.”
Още докато е в затвора, той започва да прави чертежите на язовира. Всяка сутрин двама милиционери го водят в проектантската стая и след края на работното време го връщат в килията. Директорът Петър Михайлов с прякора Тюрмаджията, макар и комунист, го уважава като човек и учен. Освобождават го предсрочно, като по негово настояване са пуснати още неколцина несправедливо осъдени инженери и почтени българи. Възлагат им да довършват строителството на язовира. Така Иван Иванов е ангажиран в новите мащабни проекти доизграждането на
язовир Искър, язовир Копринка, Панчаревското езеро…“
Заради способностите му на хидроинженер, го назначават в „Енергохидропроект“. На тържественото откриване на язовир Искър на 6 септември 1954 г. не е поканен – той си остава „враг на народа“.
Язовирът до ден днешен осигурява на всеки софиянец по 200 литра бистра рилска вода на денонощие.
Останали без жилище, бившият кмет и съпругата му са приютени в дома на сестра му, на петия етаж в столична кооперация. Уморен и на години, той едва изкачва стълбите. След редица ходатайства от видни учени му позволяват да се върне в една стая с ползване на обща кухня в собствената си къща, конфискувана от властта на ОФ. Дели дома си с непознати хора и плаща наем на държавата-грабител. В стаята, отредена му от „народната“ власт, инж. Иванов е прикован на легло от тежка форма на амиотрофична латерална склероза и изживява последните си дни. Не може да говори. Умира в мъки в ръцете на обичната си Матилда на 20 юни 1965 г., ненавършил 74 години.
Малко преди края на живота си инж. Иван Иванов дарява цялата си литература на БАН, независимо че след присъдата на Народния съд той губи правата си като член-кореспондент на академията.
„Идеологиите тогава са виждали в него някаква заплаха, казва Адела Пеева автор на филма „Кметът“. – Не са могли да го възприемат като човек, който просто иска да си върши работата. Знаем, че периодът на неговото управление е бил смятан за златното десетилетие на столицата. Наричали са София „Виена на Балканите”, „малкия Брюксел”. Споменът за него обаче дълги години е можел да бъде намерен само в досиетата. Той просто е забравен. Но, както казва една от участничките във филма, по-добре човек да е забравен, отколкото очернен. Много ценни са разказите във филма „Кметът“ на двете му живи дъщери. “Особено по-младата от тях, Бистра Иванова, много ни помогна, една жена с достойнство, с благородство, която не се е озлобила от преживяното – споделя Адела Пеева. – Всъщност, и нейният баща, след като е бил помилван и освободен от затвора, защото не е имало кой да завърши двата язовира, също не се е озлобил и до края на дните си работи за България.”
Днес името на инженер Иван Иванов носи булевард в София в район “Възраждане”.
0 Коментара