Всякакви размери обувки. Идеално чисти, от бебешки през детски, та до удобни и ортопедични за възрастни. Подредени по конец до вратата, следващи по големина, готови за обуване. Поне осем чифта – ей така, на пръв поглед!

Това е първият белег, по който се ориентирам, че влизам в дом, населяван от много хора, при това от пет-шест различни поколения. Логично, и домакините, които ме посрещат, са три – Тяна, Елена и баба Дека.

С Тяна вече сме в контакт, досега само онлайн. Дошла е да ме вземе от мястото на срещата ни, за да ме заведе в дома на майка си Елена, който е нещо като щабквартира или кораб майка за всичките още двайсет “най-близки” членове на тяхното семейство. Красива, мека и някак особено одухотворена е. Когато й го казвам, свенливо ме парира с обяснението: “Оооо, не, просто пак съм бременна и постоянно ми е лошо, затова и изглеждам така!”. Пак?… Ами да, оказва се, че въпреки своите малко над трийсет години Тяна и съпругът й Иво чакат трето дете. Според семейната калкулация то трябва да е номер двайсет и три по реда на появяване във фамилията. Преди него, някъде през април, като номер двайсет и две, следва да се роди друго семейно бебе – второто дете на единия от тримата братя на Тяна, Иван.

Започнахте ли да се обърквате? Чакайте, чакайте – има още народ в разказа! И за да не ви объркам още в началото с кичестото родословно дърво на тази многобройна фамилия, нека направя уговорката, че ще я наричам “семейството на Баба Дека”. Не само за улеснение. Точно баба Дека – моята трета домакиня в тази среща – е човекът, около когото се завъртат всички останали – децата, зетьовете, снахите, внуците и правнуците. Изправена, със стойка на войник, преминал през много битки, с бистър ум и ведро чувство за хумор,

баба Дека изобщо не изглежда като човек на осемдесет години.

А и определено не е “сдала властта”, защото тихо, но настойчиво дава нареждания на дъщеря си Елена да ме покани в хола и да ме настани на най-удобното място. Елена реагира като добра дъщеря – мълчаливо приема наставленията на майка си и с усмивка и смигане ме приобщава към обичайния семеен тон, според който на баба Дека не й се противоречи. Движим се тихо из къщата, защото точно в този момент в съседната стая спят две от общо петте внучета на Елена и правнучета на баба Дека. Щастлива, че съм запомнила част от членовете на семейството, шептейки, предполагам, че това са двете деца на Тяна. Не, оказва се, че тях ще видя по-късно, когато татко им ги доведе от градина и училище. А пък спящите оттатък красавици всъщност са двете дъщери на Ставри – първият брат на Тяна, който е и първият син на Елена и нейния съпруг, и – респективно – един от шестте внуци на баба Дека.

Струва ми се, че вече е направо наложително да сложа малко ред в тази своеобразна и доста нетипична за съвременното българско семейство родствена завързаност. И така:

Баба Дека, чието цяло име е Седефка, е от Радомирско. Тя и починалият й вече съпруг имат две дъщери – Елена и Станка. Станка има двама синове, а Елена – едно момиче и три момчета. Първо се ражда Тяна, когато майка й е едва на двайсет и три. Година и осем месеца след нея се появява брат й Ставри, а точно година и осем месеца след него в родословието на семейството се записва и Иван. Така, по тогавашните стандарти, на двадесет и пет години, Елена вече е многодетна майка. Както обичат да се шегуват в семейството, всички тези деца са непланирани. Планиран е единствено… изтърсакът Дидо. Той пристига на бял свят като осъзната и реализирана от родителите си мечта да имат малко детенце у дома, когато останалите са на път да излетят от гнездото. В годината, когато малкият й брат се ражда, Тяна е абитуриентка, двамата й братя са гимназисти, а майка им Елена е на четиридесет години. Дидо е и конкретната причина Елена да спре работа и да остане у дома да се грижи за децата, докато съпругът й летец продължава усилено да работи.

“Май само дъщеричката на Иван няма да видиш този път – казва ми Тяна. – Тя е много красива, екзотична красавица е – майка й е наполовина виетнамка, наполовина българка.”

Покрай тази интересна подробност в рода питам как се чувстват “пришълците” във фамилията и вписват ли се лесно в нея. Всички са категорични, че зетьовете и снахите нямат проблем с адаптацията в семейството. А и баба Дека автоматично ги приобщава под крилото си, включва ги в ежедневния списък с деца за обичане и наблюдение и както си му е редът, увеличава количеството дневно сготвена храна така, че да има за всички по всяко време.

Всъщност освен на генерал по семейните дела,

на баба Дека е възложена и ролята на основен артелчик.

Майсторка е на тестените лакомства, но с тъга отбелязва, че “нема вече кой да ги яде, защо всички постоянно са на диета”. В месенето няма кой да я замени, домашните й соленки са семейна реликва, а по Коледа като нищо завърта по четири-пет пълни менюта с все погачите с паричка за всяко от подсемействата.

Животът, както знаем, е събирач. В случая със семейството на баба Дека е свършил наистина добра работа по събирането, защото по стечение на обстоятелствата днес всичките деца на Елена живеят и работят в радиус от стотина метра. Тяна е собственик на козметично студио, почти пред него се намира ресторантът на единия й брат, а денонощният фитнес на другия е на три минути пеша. Във въображаемия център на тази окръжност се намира апартаментът на Елена и съпругът й, където понастоящем живее и баба Дека. В сградата, където работи Тяна, се намира и частно училище с гимназия. В началния курс учи синът й Андрей, който е на осем години, а пък шестнадесетгодишният й брат Дидо е гимназист пак там. “Така чичото и племенникът са нещо като съученици“, смее се баба Дека, „и един друг се гледат, кога нема кой!”.

В това семейство обаче винаги “има кой”.

“Аз не знам какво е да нямаш на кого да си оставиш децата, да няма на кого да разчиташ, защото при нас дори не си звъним да се питаме може ли да ги вземат”, признава Тяна. Направо, когато се наложи, оправям ги, пускам ги във входа на майка ми и й звъня да й кажа да отваря, че се качват.“

“Децата са най-важното нещо – обобщава баба Дека – защото все има некой да мине, да ти разкаже нещо, да му туриш да яде… Най-важното в семейството е да не се сърдиш дълго, а да мислиш напред, за хубавото, не да въртиш лошото. Така заедно много по-лесно се живее.”

Когато си тръгвам, на изхода обувките в коридора до вратата са се увеличили с още три чифта – на Иво, мъжа на Тяна, и двете им деца Андрей и Рая. Къщата е пълна, смехът е константа, а баба Дека вече се е разтърчала да слага маса и нахрани огладнелите. Преди да затворя вратата зад гърба си, някак вътрешно усещам едно плахо, по детски искрено желание – да си събуя обувките и да ги подредя в семейната редичка. Сигурна съм, че баба Дека така или иначе винаги готви и за още едно-две гърла. Просто защото тук, в нейното семейство, нито храната, нито любовта са под бройка.

Историята на семейството на баба Дека е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства. Кампанията има две посоки: да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво, и да разкрие семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара