Донка Павлова: За талантливите всяко време е еднакво трудно

„Моето поколение се появи в началото на 90-те години и повечето бяхме оставени да плуваме, който както и накъдето може. СБХ, както и държавата, бяха колабирали, регулярни изложби нямаше, а новопоявилите се галерии бързо се сриваха до кинкалерии и магазини за сувенири. По-възрастните от нас имаха натрупана инерция, за да работят и да се показват. Много малко от моето поколение оцеляха като автори, защото първо трябваше да се изхранват. Днес, 20-30 години по-късно, младите колеги имат повече опорни точки, но и повече покваряващи изкушения.” Това казва в интервю за БТА художничката Донка Павлова.

Тя е завършила Художествената гимназия „Илия Петров“, а след това и Художествената академия, специалност живопис в класа на проф. Найден Петков. Дъщеря е на големия български поет Константин Павлов. От 2014 г. е директор на НУИИ.

„Вече знам, че искам да съм художник. И преди знаех, но би било претенциозно да го кажа”, споделя в интервюто Донка Павлова, но „зад кадър” добавя, че „и сега ми звучи много претенциозно да наричам себе си художник“.

А картините й са изключителни – различни и запомнящи се като самата нея. При откриването на последната й досега изложба – преди 4 години в галерия „Българи”, акад. Светлин Русев каза: „Винаги ми е било трудно, дори за себе си, да си обясня живописта на Донка. Още от първите ѝ, най-ранните ѝ работи това, като че ли е дошло от подсъзнателните  пластове на душата внушение – остро, болезнено. Драматично ни връща към началото – ако изобщо е имало начало на пътя на човешката душа – от къде идва и накъде се е запътила душата на художника, какво е взела и какво е оставила във времето, в изстраданите превъплъщения, в нейното приземяване… Гледайте, тревожете се и се надявайте”.

Имате една забележителна картина с планина и залез, която въздейства и като предчувствие за изгрев. Бихте ли казали Кой Кой е в тази картина?

Благодаря. Описвате нещо много красиво:… залез …изгрев… Което да се нарисува почти винаги е предварително обречено на провал. Това, за което говорите, е от серия работи, правени с намерението за портрети. Затова – Кой е тлъстият или Чий е дебелият врат – не, не бих помислила да се занимавам с конкретен дебелак. Винаги има и ще има охранени, тлъсти вратове, които е по-добре да виждаш в гръб, и още по-добре да залязват… докато се появи следващият.

Спомняте ли си момента, когато усетихте, че искате да бъдете художник? Кой пръв ви подаде ръка?

Всички деца рисуват. И поради невинността и непоквареността си, рисуват хубаво. Докато порасналите не им наложат своите представи как се рисува. Вече знам, че искам да съм художник. И преди знаех, но би било претенциозно да го кажа. Няколко месеца исках да съм астроном и няколко часа – да съм философ, докато си посипвах главата с пепел на двора пред другите деца. Така рисуването стана най-безопасното и безвредно детско занимание.

Баща ви подкрепяше ли страстта ви по рисуването? Какъв беше Константин Павлов като баща – изискващ, присъстващ, какъв?

Ясно беше, че е по-добре да рисувам, отколкото да ми се подари барабан или да продължа да си посипвам главата с пепел. Да, имах пълна подкрепа да рисувам. Какъв е бил Константин Павлов? За мен е бил баща ми, както за всяка дъщеря нейният баща. И като негова дъщеря смятам, че да ти е баща Константин Павлов е най-прекрасното нещо. А докато рисуваш, Константин Павлов да ти формира мисленето, си е за завист.

Сега има една тенденция, тръгнала отвъд Океана, порасналите деца (особено известните) да си припомнят публично грешките на родителите си и да свързват с тях несполуките си. Като пораснало дете и като майка на порастваща дъщеря какво мислите за това?

Въпросът ви предполага мои несполуки. Аз се смятам за изключително щастлив човек, именно защото съм дете точно на майка ми и баща ми. Ако те имат някакви грешки спрямо мен – то аз съм най-щастливата и благодарна грешка.

Спрямо дъщеря ми, се надявам да съм такава опора, каквато са били родителите ми за мен.

А за тенденцията, идваща отвъд Океана – намирам за лош вкус публично да занимавам хората с евентуални свои провали, камо ли да ги извинявам с родителите си. Това не засяга никого. Достатъчно е, че рисувам и така успявам да се натрапя на хората от време на време.

По-трудно ли е на творците днес, отколкото преди 20-30 години?

В какъв аспект да е по-трудно? По отношение на грижата на държавата? Или реализацията? Държавата не се интересува от авторите си (освен ако не са много напористи) и предпочита да ги изчака да станат покойници. Тогава евентуално може да ги чества. У нас приживе реализацията е съвкупност от възможности, характер, шанс, пробивност и всякакви други качества, които често са обратно пропорционални (или противопоказни) за таланта. А в България има много талантливи хора. Моето поколение се появи в началото на 90-те години и повечето бяхме оставени да плуваме, който както и накъдето може. СБХ, както и държавата, бяха колабирали, регулярни изложби нямаше, а новопоявилите се галерии бързо се сриваха до кинкалерии и магазини за сувенири. По-възрастните от нас имаха натрупана инерция, за да работят и да се показват. Много малко от моето поколение оцеляха като автори, защото първо трябваше да се изхранват. Днес, 20-30 години по-късно, младите колеги имат повече опорни точки, но и повече покваряващи изкушения. Така че, за талантливия всяко време е еднакво рисковано и трудно.

Кога ще направите нова изложба и с какво тя ще бъде по-различна от предишните ви?

Имам готовност от повече от година, но поради редица обективни и субективни причини изложбата продължава да се отлага. Надявам се скоро да покажа работите си. Дали изложбата ще е по-различна – предполагам, толкова колкото и физиономията ми се е променила от последната изложба насам.

Ако не бяхте поели по пътя на живописта, какво друго бихте могли да бъдете?

Сериозно ще отговоря. Единственото друго, което бих правила с любов, е да отглеждам кучета.

Наскоро беше обявено учредяването на Национална награда за поезия „Константин Павлов“. Това е изключително отговорна селекция, все едно да се търси планина, на която да се връчи награда „Хималаи”. Как си представяте поетите, достойни за такава награда?

Изключително съм благодарна на г-жа Румяна Таслакова за решението да създаде награда на името на баща ми. Именно заради доверието ми към нея, се съгласих и всичко дотук се случи. Не искам и не мога да си изграждам представа за поети, достойни за наградата. Не дай си Боже, журито да си представя предварително кои са достойните. Има талантливи и почтени автори от всички поколения. И те всички са различни. А ако наградата е „Хималаи“, вярвам, че една поляна или река също са достойни за нея.