Най-новият роман на Димитър Шумналиев „Поема за бохема“ е експресивно разказана история, изпълнена с издигащи и принизяващи човешкото страсти, с ненаситна любов и предателства, нанизани на нишката на документални събития. Това е роман за непредсказуемите чувства, за опустошението на сърцето и греховете на щастието, за разноликата съдба на едно поколение, оказало се на предела на историческото време.
Сюжетът ни пренася в София в годините на „зрелия“ социализъм и проследява група бивши съученици от гимназия в „Лозенец“, които споделят обща бохемска компания. В центъра й е Коко Бохема – роден артист, неустоим чаровник, влюбен в електричеството музикант, обладан от мечтата по „Ориент Експрес“, отвеждащ извън границата.
Литературният критик Митко Новков обяви последния ви роман за представител на ново течение в литературата – „електрически реализъм“. Вероятно сте там само с Рей Бредбъри и неговата „Възпявам електрическото тяло“, но извън шегата: защо избрахте именно токът – крив, прав, всякакъв – да пронизва отвсякъде повествованието ви?
Заобичах електричеството, както се обиква тайнство – с желанието да проникнеш, но и със страха, че ще развалиш магията, че любопитството ще направи късо съединение. В бедните ученически години нашите ме пратиха да изучавам монтажни дейности. Карахме стажа си по Първа доменна пещ на Кремиковци, казвам „по”, защото луди-млади играехме на гоненица по заледените стълби и замръзналите обръчи на пещта. Никой не се подхлъзна, никой не падна. Имахме усещането, че обладаваме търбуха на това огромно стоманено тяло, което с тежко хъркане изкарваше от дълбините си горяща лава – превърнатата в метал руда. Наблюдавахме кратера и ненаситната му паст с отчаяние и паника: все едно бяхме в подножието на вулкан.
Помня, че когато ни отведоха в местната електроцентрала, чухме песента на тока – бобините припяваха нежно, кротко. Турбините се въртяха с бясна скорост, изпращаха по кабелите полезни дяволи и всичко това бе невидимо – не горяща лава, а тайнствена мрежа, някакъв морз от бързи азбуки. Жиците се затопляха от буйствата си. Осъзнах, че токът ми харесва повече от лавата. Затова и не станах монтажник. Затова и го пуснах толкова волно тоя ток в сюжета на „Поема за бохема”. Още повече, че прототипът на главния ми герой беше електротехник, способен да ти говори за електричеството като в любовна поема на Робърт Бърнс.
„Поема за бохема“ звучи наистина повече като поема, отколкото като роман – с богатството от чувствени метафори, с накъсания си ритъм като песен на железница, с картинния си език. Кога и защо писателят Шумналиев се превърна в поет?
Знам ли?! Поезията е приютена във всеки човек. Самовглъбеният писател я прикътва, за да не му направи текста на песен. Поезията е тайният съветник на твореца, живее и в художника, и в композитора, и в душата на режисьора. Истината е, че в „Поема за бохема” тя не ме остави на мира, постоянно изскачаше, избуяваше, надмогваше ме и се разполагаше нашироко в текста. Пътуваше доволно из сюжета, а аз с изненада открих, че й отварям вратата всеки път, щом почукваше. Поезията е другарче на носталгията, но кой от нас живее без носталгия?
Обрекли сте героя си Коко Бохема на нещастна любов – красавецът рецитатор, душата на всяка компания, в който са влюбени всички мадами, накрая си намира майстора, но не и Маргаритата… Съдбата му изглежда като присъда към особената порода на „социалистическия бохем“ – присмехулник и бунтар, който така и не успява да се адаптира нито към предишния режим, нито към новите реалности. Или може би романът ви е нежна присъда към бохемството въобще?
Бохемът не може да бъде съден, нито един състав не намира същността на бохема, за да го прати в килията. Липсва правното описание. Ще поясня… Чел съм документи от Народния съд след събитията от 9-ти септември 1944 г. Избити са, както е известно, десетки интелектуалци. Никъде в тези архиви не срещнах думата „бохем”. Съдиите наричат подсъдимите как ли не – антинародни елементи, лъжливи журналисти, царски отрепки, маши на хитлеризма, гнойни редактори и т.н., и т.н., защото правната норма не може да разгадае душата на бохема, тя не подлежи на дефиниции: толкова е жива, че нито една алинея не успява да я хване.
Е, в романа си се опитвам да надникна в това съсловие и неговите болки и копнежи в малко по-късно време. По „соца“ имаше бохеми, защото имаше контекст. Както имаше и велики комици – те ни разсмиваха още с появата си на сцената. Как да забравим Калоянчев, Парцалев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова! Всяка тяхна реплика се възприемаше като стрела в системата, все търсехме подтекста, какъвто в повечето случаи липсваше. Но публиката възторжено аплодираше, а комиците се къпеха в народната любов. Имаха контекста, който липсва днес. Много артисти сега почти мъчително се опитват да бъдат комици, ала не успяват – въпреки гримасите, фалцетите, щампите. Липсва им колчанът, изпращат стрелите си в празно пространство, прицелват се в очевидни мишени, отдавна продупчени от гнева на „суверена“.
Хората, които познават творчеството ви през последните две десетилетия, твърдят, че спокойно може да бъдете наречен „Певецът на Лозенец“. В много от романите ви, не само в последния, старият софийски квартал „Лозенец“ е детайлно топографиран, описан от вас с цялата топла носталгия по детството и младостта. Връщате ли се често по местата, където сте раснал и живял? Има ли поне нещичко, останало днес от някогашните аромати, цветове и спомени?
Уви, „Лозенец“, някогашната зелена врата към Витоша, днес е тъжен квартал без аромати и минало. Съсипията на квартала се почна още от времето на кмета Стефан Софиянски и неговия екип в столицата. Застроиха се безразборно градинки, задръстиха се улици, апетитни парчета от парковете бяха дадени на партийни активисти, като оня „сладък“ терен в местността Погребите, който беше харизан на тенис-политичката Юлия Берберян. Днес в квартала няма въздух, но пък има бетон и надупчен асфалт, има строителен бяс, който все още никой не желае да озапти.
Старият „Лозенец“ бе изяден от мафията. Нищо от ароматите му не остана. Артистичното му минало бе зазидано за има-няма две десетилетия.
Щурмът срещу романтиката и облагородените пространства продължава и сега с невиждан бяс – не само в „Лозенец“, но и в други квартали, върху които имам наблюдения. Презастроиха спокойната улица „Тинтява” в „Изгрев“, в „Манастирски ливади“ продължава да няма улици, бетонът запълзя нависоко във Витоша. За планината, този божествен дар на София, отговарят три инстанции – две министерства и столичното кметство. Е, кой е стопанинът? И понеже мафията има дълги ръце, няма дълго мислене. Законите, свързани с Витоша, просто не се пипат, за да не се пипне случайно нечий интерес.
В „Поема на бохема“ откриваме как са изглеждали малките форми на битова съпротива срещу „системата“ – безсрамните купони и безразборният секс, незаконните аборти, натуралната размяна на стоки и дребните кражби на държавно имущество, вицовете срещу властта, но и едрите кражби на съдби, биографии, наследство, извършвани от същата тази власт в лицето на вездесъщата „Държавна сигурност“. На този фон тече вашият разказ за любов, приятелства, предателства и още по-големият разказ – за свободата. Вярно ли е, че както „тогава“ не сте я имали, така и „сега“ я нямаме. Всъщност илюзия ли е свободата?
Свободата е странна птица с неясен произход. Потеклото й открай време е съмнително. Никога не бих искал да се върне времето на „Държавна сигурност“, отровните й филизи са още в обществото. Свободата иска апостоли. Къде са те? В парламента, в управленските структури? Хайде, бе! Демокрацията не опази свободата, защото не я въведе, предпочете да не я разпознае. Бохемите днес не пеят окриляващи песни, защото са принудени да пеят за хляба си. Свободата иска волни душѝ. Къде са тези личности? „Суверенът“ е впримчен в интригите на потайни кръгове, фирми мастодонти, политически ефемериди (насекоми, които живеят няколко минути – бел.ред.). Нещо като комунистите, които за една нощ станаха антикомунисти – новите тарикати на реалността. Или като доносниците на Шесто управление на ДС.
Към кои читатели адресирате книгата си? Защото, от една страна, романът изглежда исторически и съживява време, за което днес малко се говори в литературата ни, а същевременно е „правдоподобно неправдоподобен“, тоест съдържа противоречия и фантазми като историята за „Ориент експрес“. За да смутите читателя и да го проверите „дали внимава“ ли го правите? Или просто това е вашата писателска игра с „магическия реализъм“, който припознавате като „родина“?
Адресирал съм „Поема за бохема“ към всички живи читатели. Независимо от пол, възраст и партийни уклони. Защо да не поднеса на младите няколко снимки от живота на родителите им? Или да върна връстниците си в младостта?
Художествената измислица може да изпревари реалността, защото реалността е също художествена измислица. Светът затова е богат, понеже човечеството му дава милиарди картинки за него самия – светът е наша представа, филм в главите ни, като всеки от нас си прожектира различен филм. Светът не страда за нас. Не му пука, че няма да се регистрира при Хадес, бога на подземното царство, не гасне, не умира, все ни надживява…
В края на „Поема за бохема” героинята привиква или по-точно „съживява“ много мъртви хора. Евангелистът Матей (8:22) е записал: „Но Исус му рече: върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.” Същото е и при Лука (9:60). Стотици теолози са правили опити да разгадаят тези текстове, без убедителен резултат. Не познаваме мъртвите, може би затова е така. А да не би да познаваме живите?
Животът ни е произволна галерия. Затова е неразгадаем, затова е прекрасен. Неизвестността е блян. Може да е и електричество. Кой от нас го познава? Различаваме Фарад от Волт, съпротивление от проводимост. Е, и? Да не би да сме способни да го уловим? Отиваш си, ако му отнемеш свободата. Ако се опиташ да го подчиниш. Можеш да подчиниш живота само ако не го лишиш от вдъхновението му. От яростта му. От волтажа.
Ние си общуваме с него, както с мъртвите – боим се да не се докоснем.
Стана ясно, че Коко Бохема има прототип – какъв процент от чертите на героя са автентични и би ли се познал той, ако беше жив?
Има реален прототип, мой близък приятел – върху него съм насложил и чужди характеристики, други страници от биографии, така че той едва ли би се познал днес. Отиде си преди двайсет години, Бог да го прости! Потъна в мрака, който нито един евангелист не ни обяснява. Живите не знаят нищо за мъртвите. А мъртвите да не би да знаят, че са били живи?
Пак ще цитирам Митко Новков, който на премиерата на романа ви направи откритието, че „Поема на бохема“ е населен с шутове и призраци като в Шекспировия „Хамлет“. Търсен ли е този ефект, или случайно се е получил, като почнем от призрачния „Ориент Експрес“?
Романът е населен с шутове и призраци, защото животът ни е паноптикум от видения, които си играят на реалност. С годините биографията ни се запълва с все по-съмнителни образи – може би понеже ние ставаме все по-съмнителни. Все повече не знаем кои сме и защо сме станали такива, каквито сме. Старостта е лош учител. Макар че старостта най-добре знае какво е младост.
Колкото повече мъдрост трупаме, толкоз повече язви отваряме. Сигурно затова в „Поема за бохема” се явяват и изчезват в небитието необуздани блянове, весели мъртъвци. Говорехме в началото за поезията… Тя е и ласкателка, и изкусително цвете, което може да те свие в дъхавата си чашка и да не те пусне, дори да те погълне. Така поетите придобиват повече значения, отколкото всъщност имат.
Затова се пазя много да не се харесам. Защото, както са казали мъдреците, да се влюбиш в себе си, това е доживотна любов. Поради тази причина предпочитам да общувам с шутове и призраци – за да не си изградя приживе „Зала на славата“. За да се опазя от тщестлавието – това коварно цвете, което си разтваря ароматите, за да те изяде.
0 Коментара