През XIX век котленци се страхували от три неща: да не им излезе песен, да не им извадят прякор, да не им намажат портата с катран. Константин Иречек твърди, че „на всекиго, който дойде в Котел, му изкарват песен“. И ако самият той се спасил от това, то било, защото докато пребивавал в града, валял проливен дъжд и не могъл да излезе на улиците…
Както всички народни песни и котленските са плод на колективно творчество и авторите им остават неизвестни. Сигурно е обаче, че котленските песни се създават преди всичко от жените. От наблюдателното око на котленката не убягва никаква слабост, никакъв недостатък в нейните песни иронията се преплита с добродушния хумор,
леката подигравка стига до жлъчен сарказъм.
Така е и с прякорите. Изваждат прякори не само на сливенци -преселници, както пише Захари Стоянов, но и на самите котленци и котленки. И тук по-изобретателна е жената.
Остроезична е тя и обича да „взема на подбив“. А необходима предпоставка за това е високото й самочувствие. То я прави горда, „салтанатлийка“. Вгледайте се в нейното облекло. Атлазен елек с лисичи кожи, сърмен колан със сребърни или позлатени пафти. През врата – кехлибарена огърлица. И престилката, изтъкана от котленката, е красива, по още по-представителна е та, ако препаше божигробска престилка – синя с бяла щампа
Официалната носия се откроява със своята самобитност и оригиналност. Тоновете й са меки: няма го крещящото червено или ослепителното бяло, преобладават нюансите на синьото. Тя рязко контрастира с бедното всекидневно облекло: сив сукман, под него риза от конопено или ленено платно.
Кое поражда високото самочувствие на котленката през XVIII и XIX век? Причините са две: тя фактически е глава на семейството и е решаващ фактор в преработката на основната поминъчна суровина – вълната от овцете.
Животът на котленката е денонощен труд. Овцете и двете й ръце – ето знака на котленската имотноет. Още деца, момичетата сучат нишките; майките и дъщерите не изправят гръб от становете; редом до тях са и бабите. Всяка жълтица е оросена, не, окъпана от потта на труда й.
Най-много се търси абата – прочутата котленска аба. За нея идват търговци отдалеч. А и котленци-търговци я изнасят по пазарите от Цариград до Дубровник и по-далеч – до Лайпциг, до френците и ингилизите.
Тъкат се и килими, козяци, халища, платна; произвеждат се ямурлуци, навуща. Когато нямат собствена вълна, вземат от по-богатите – да я обработват на „ишлеме“. Дори жените на най-богатите абаджии се включват в преработката. След абата най-голяма популярност добиват котленските килими, работени изключително от жени.
Някои от тях били забележителни майсторки и техните имена се помнят и днес. Котленски килими са излагани на международни мострен панаири (Париж, Анверс, Лондон, Ню Йорк), където са удостоявани с награди.
Продължителното отсъствие на мъжа слага на раменете иа котленката тежки задължения – разнообразните и трудни грижи за семейството. Овчарите са по Добруджа при стадата – идват си за един, най-много за два месеца. Търговците са все по друмища и пазари. Омъжена жена без мъж – такава е съдбата й с всичките последици за емоционални изживявания и социални задължения. Не й е леко — сама же на… И мъка, и горест, и труд!
Котленката е фактически глава на семейството. Чудно ли е тогава, че авторитетът й вкъщи е толкова голям? „Каквото каже мама“ – така отговаря момичето на предложението на обичащия я младеж. Но и този младеж не може да се сгоди по собствена воля. Майката избира бъдещата му жена. Тя познава най-добре момичетата. И стигаме до една крайност – прословутия котленски годеж с калпак. Момъкът е в Добруджа, момата е избрана, прави се годежът – вместо момъка насреща стои неговият калпак. Двамата млади може и да не са са виждали. Колко сърца са разбивани! А разводи не е имало.
Не се счупва волята на майката.
С личния си пример котленката учи децата на трудолюбие, пестеливост и любознателност. Характерно за домашното възпитание на котленци е и уважението към бащата, към по-старите. Децата знаят, че глава на семейството бащата, дори когато не му помият добре физиономията. Последната, тежката дума има бащата, макар и тази дума да е премисляна, пресмятана и подсказана от майката. Колкото и тежко да е на съпругата, тя дори в мислите си, камо ли с думи, не ще засегне авторитета на бащата, на мъжа, макар и последният да е повече гост, отколкото стопанин.
Котленката е пестелива – тя не може да бъде и друга, след като знае с колко труд се постига имането. Тя е любознателна, ученолюбива. Животът изисква от нея да знае да пише и смята. В средата на XIX век
половината от жените били грамотни.
Девическо килийно училище е открито в Котел още през 1820 година – едно от най-ранните по българските земи, а през 1844 година в града вече има самостоятелно девическо училище със светска програма. Момичетата изучавали освен български и гръцки език още и аритметика и политическа география. Голям е приносът за това на просветители като Петър Берон, Сава Доброплодни, Райно Попович…
Пазителка на традициите, котленката е особено загрижена за здрави морални отношения. Един грях не може да й бъде простен – ако не е девствена при омъжването си. На мома, забременяла и родила извънбрачно, зашивали котка в полите. Котленката е уважавана съпруга – котленецът знае какво е тя за него и за семейството му. Рядко ще вдигне ръка срещу нея – и това са изключително случаи на най-често неоснователно възбудена ревност.
„Много чернооки булчета, на които виновността на алените устнички е била недостъпна и за мухите, опитвали костеливия юмрук на своя мустакат повелител, когато той се завърне от широка Добруджа.
— Нямаше ли за теб друг дюген в цялата чаршия, ами си отишла да пазаруваш при сливненския цапак, очите на когото стоят като на тръне? А? — говори със запенени уста целомъдреният стопанин и удря, колкото си може“ (Захари Стоянов).
Ето го страха на котленци да не им се намаже портата с катран.
Мъжа го няма почти цяла година, тя от работа гръб не може да изправи. Та какво развлечение и удоволствие може да има? И все пак има.
Малката котловина, в която е разположен градът, предопределя и тесните улици, и липсата на големи дворове. Но малките дворчета котленки са превърнали в цветни градини. Голяма е грижата на котленката за цветята. Да ги разсажда и разменя, да ги плеви и полива – това за нея е и отмора, и удоволствие. От пролетното кокиче до есенните хризантеми, в котленските дворове винаги има цветя.
Другите й удоволствия някои ще нарекат отрицателни, но историята ще й ги прости. Трябва. Да се посмее над някого, да го припее. Да си сведат главите по комшийски или на хорото, да одумат този или онзи, да разменят приказка за станало и не станало. Да облече „дрехите за пред хора“ и да излезе в празник. Да позавиди на някой. На нея да й завидят. А има за какво да завижда тя. Завижда на жените, които вечер си лягат при мъжете, а не прегръщат като нея възглавниците; на тези, които по-богато са си уредили къщите или са по-майсторки в тъкането.
Сложното социално-икономическо положение на котленката определя и противоречивостта в нейния бит и характер. Как ли не я наричат: „царствуваща робиня“, „богата скъперница“, „най-уважаваната майка“, „остроезична присмехулница“, „горда горделивка“. Но в паметта на потомството някогашната котленка ще остане със своето трудолюбие, пестеливост, родолюбив, висок морал. Понякога скромна, друг път горделива, подигравчийка и салтанатлийка. И с една вечна любов към децата, цветята и родното – българското.
0 Коментара