Цяла година на лекоатлетическите състезания по цял свят се появява една интересна двойка – състезателка и треньор. И двамата изглеждат прекадено дръзки и безгрижни. Идват, побеждават и си отиват. Двама от България. По пистите вече не питат къде се намира тя, научиха се да очакват изненади от този край на света, да уважават спортните си съперници от малката страна.

25 старта, 25 победи!

Летвата се вдига, после малко спада, пак се вдига, но както и да я сложат, на всяко състезание Стефка Костадинова скача най-високо. „Това момиче не може да търпи никого пред себе си. Тя е олимпийската шампионка от… Сеул“ – бърза да предскаже директорът на пресцентъра в Камбера. „Костадинова – невероятната царица на високия скок“, пише Сандро от Италия…

Бях слушала вече за необикновената й амбиция и изключителната воля, за респектиращото самочувствие и пълната концентрация, наистина рядка при толкова млада състезателка. Разказваха ми как когато за един турнир не ги посрещнали на летището в Сан Франциско и в Сан Хосе, си намерили хотела чрез компютъра и след 26-часово пътуване Стефка заспала още с влизането в стаята, но преди това успяла да каже: „Утре ще ги бия страшно!“ Победата била „нахална“, както после споделил треньорът й.

Разказваха ми още как след първия успех над Бикова Стефка се заканила: „Оттук нататък няма кой да ме бие!“ Изглеждало като детско изфукване, но след всяка победа си спомняли думите й.

Колкото повече слушах за нея и за треньора й, толкова повече исках да ги видя, да ги чуя…

Николай Петров:

Още не беше отшумяла тревожната новина, че Еньо Тодоров се отказва от треньорската професия, когато научих, че ще трябва да се заема с подготовката на Стефка Костадинова. „Открива ти се възможност да се изявиш“. Усещах как в тези думи се смесват иронията, завистта и съжалението. Чудесна възможност – точно с това капризно, своенравно момиче! Освен това нямах никакъв опит.

Бил съм състезател при Еньо Тодоров. Стигнах до 213 см. Нямах амбиция за повече. Само от две години съм треньор на малки деца. С деца – добре, но със Стефка Костадинова? Нали точно тя беше голямата надежда на моя треньор. Как така се отказва тъкмо когато я е довел почти до прага на успеха. Увери ме, че ще ми помага. Знаех, че ще е така. Няма да е Еньо, ако не разкрие пред мен всичките си „тайни“, събирани през годините. Щом ми дава нея, ще ми каже всичко, и още ще търси, а и него ще ми даде. Това е изключителен човек. Така че отговорността се увеличаваше. Длъжен бях вече да стана и амбициозен, и внимателен. И въобще ще ми се наложи да ставам голям треньор не само заради Стефка, а и заради Еньо. Каквото е започнал, трябваше да го продължа, и то така, че да види мечтата си осъществена.

Началото бе много трудно. Понякога се стигаше до такива сблъсъци, че си мислех – край. утре Стефка няма да дойде. А тя идва и тренира. Мълчи и работи.

И колкото беше по-сърдита, толкова работата й повече спореше.

Сега свикна да се концентрира във всяка тренировка. Това ме прави уверен да търся повече пътища към победата. Респектира ме със спазването на спортния режим. Строга е към себе си, както аз не мога.да бъда към нея.

Случва се да й кажат: „Трябва да почерпиш.“ „Трябва“ – казва Стефка, поръчва, плаща и напуска компанията. Не се извинява, че е изморена, че не е добре. Ако я запитат, отговаря: „Много съм добре, но нямам време.“ Чувал съм да я наричат голяма егоистка, защото не е останала да разкаже нещо за състезанията. Егоистка е! Трябва да си легне в 21 часа и нищо не може да я задържи. Трябва да поддържа 59-60 килограма, а е висока 180 см. Никак не е леко, но не се оплаква… А това, което най ме радва, е, че колкото повече побеждава, става все по-земна. За разлика от други, на които победите им замайват главата…

Стефка Костадинова:

Бях се уплашила от големите имена, не бях и добре. Изобщо имах си своите оправдания за тринадесетото място на първото европейско първенство, за което тръгнахме с Николай. За мене нищо. Свикнала съм някои хора да предричат, че няма да стана голяма скачачка. Сега щяха да кажат – ами да, ние предупреждавахме… Дожаля ми за Николай. Колкото и конфликти да бяхме имали, а в началото те бяха много, не можех да мисля за друго, освен за това, че му провалих дебюта и не чух дума на укор от него. Изглежда, и на него му е дожаляло за мен. Като се върнахме в България, започнахме да тренираме така, като че всичко започваше отначало. Николай бягаше с мене на кросовете,  за да ми с по-леко. Казвах му, че няма нужда, аз и сама ще бягам колкото трябва. Но той продължаваше, било му приятно. Трудно ще наречеш кроса приятно нещо. Мисля, че това беше моментът, който промени нашите взаимоотношения. Повярвах му. Чувствувах и известна вина към Еньо Тодоров. С мене наистина трудно се работи. Сигурно мишо му се е натрупало и от друго, но и аз съм прибавила нещо, за да се откаже. Това е голяма загуба за леката атлетика. Много може, много знае, голям педагог е, много човечен…

С Николай тренировките постепенно се превърнаха в удоволствие. Може би малката разлика във възрастта ни има значение. В най- трудните моменти ще намери шега, виц за разведряване.

Случва се да хвърля шпайковете. Не върви и не върви. Единственият човек, който може да ме накара да продължа, е Николай. Не зная как го прави. Понякога ми напомня коя съм. Че нямам вече право на капризи. Човек хвърля много труд, а след това се оказва, че всяка победа ти отнема по нещо от свободата. Но в замяна – така хубаво е да побеждаваш!

Не понасям изсипванията. Идва един ваш колега и ми казва: „Вие с X. сте приятелки и трябва да се радваш, когато тя те побеждава.“ Отговарям му: Ние сме приятелки и с X, и с У. И аз мога много да се радвам, когато на тях им се случи нещо хубаво в живота – влюбят се или им се роди дете, когато са щастливи. Но да се радвам, когато ме побеждават, е невъзможно. Победата всеки иска само за себе си. Иначе не е спортист.

В Рим Сара Симеони, малко след като ми е поднесла наградата, ми казва: „Стефке, ти така скачаш, че когато си в сектора, за мене няма място вече там“. Изпитвам някакво смесено чувство. Мъчно ми е за Сара. Винаги съм я харесвала, огромно е удоволствието да получиш признание от спортиска, която дълго време е била кумир за скачачките от цял свят…

Срещаме се с Тамара Бикова в сектора за висок скок преди състезанието в Москва миналата година.

Как си? – пита Тамара.

Страшна съм! — отговарям аз.

И аз – казва Тамара.

Това е чудесно, значи ще направим голямо състезание.

Когато то свърши и аз скочих 206 см, треньорът на Майнфарт показва на кинограмата, че според него има още 4 сантиметра отгоре, т. е 210 см – и аз съм пропуснала да направя фантастичен световен рекорд. Не зная да се радвам ли на това невероятно довчера 206 см, или да съжалявам, че летвата не е била на 210 см. И… след всички радости и ядове се сещам за разговора ни с Тамара преди състезанието. Колко странен би се сторил на всеки страничен човек. А всъщност е съвсем естествен. Наистина се радвах на добрата й форма, защото вече бях забелязала, че постигам голям резултат само при силна конкуренция. След като победя, отпускам се. Няма вече импулс, който да ме тласка нагоре. Не умея още да се състезавам само с летвата. Може би и на това ще се науча.

Статистиците в леката атлетика твърдят, че единствено вие сте минали девет пъти границата на двата метра, и то за една година. Че сте единствената лекоатлетка в историята на този спорт с 25 последователни победи за една година, единствената със седем победи в състезанието за Гран при…?

Не знаех, че съм събрала толкова единствени неща. А по повод на двата метра – намразвам ги, когато чуя един често задаван ми въпрос – какво все около двата метра се въртиш, кога ще направиш рекорда? Хората нямат представа какво са тези два метра. Когато скочих 196 см, бях може би най-щастлива. За мене бе огромно постижение. Как да им обясня, че сега всеки път, когато скачам над 2 м, се чувствувам лека, въздушна, като че ли част от Космоса, че това е истинско удоволствие.

Доскоро се смяташе, че десетина старта през годината са пределът на оптималното. Преди пет-шeст години се говореше за умението на треньора да те доведе до върховата форма във върховия момент, т.е един път в годината или на две години, споменаваше се за тактически и стратегически състезания. За такива, в които може да се загуби, но непременно в едно, най-голямото за годината, трябва да се спечели. Вие с Николай Петров объркахте доста представите на теоретиците. Кое е най-трудното при поддържането дълго време на висока спортна форма?

Непрекъснатата мисъл за победа. 20 пъти наистина е много. Затова решихме с Николай да се „затворим“ през тази зима. Имаме да оправяме някои технически грешки. Представям си вече удоволствието от скачането без тях. В края на сезона доста мe затормозяваше мисълта за 208-те сантиметра. Лягаш и ставаш вечно с това 208. Може би се превърна в психологическа бариера. Ще взема да тръгна направо към 210 см…

Шегувате ли се?

Може и сериозно да говоря…

Казват, че колкото по-вече се вдига летвата нагоре, толкова по-земна ставате…

Вярно е. Вече съм склонна да мисля, че зад капризите ми отпреди две-три години се е криело страх, нетърпение от очакването, напрежение преди успеха. Може би точно победите са ми били необходими, за да се успокоя. Като си представя колко по-земна ще стана след световния рекорд…

Какво друго се промени с тези победи?

Мисля повече как изглеждам, какво ще кажа, как ще го кажа. Не, не от суетност. Нали постоянно давам интервюта, вървят телевизионните камери след победителите, а към името ми непременно прибавят – българката Стефка Костадинова. Трябва да се съобразявам с тази титла. Най-ценната, най-голямата, най-задължаващата.

Вероятно се увеличава и мъжкият интерес кьм вас?

Да. Но тези, които се сещат за мене, защото съм победителка, не ме интересуват. Нищо че съм станала по-земна, в това отношение признавам само идеалния мъж. Непременно много силен. Това означава да ме закриля, да се чувствувам винаги сигурна, да е готов на всяка жертва за мен. Е, аз много жертви няма да искам, но трябва да зная, че може да ги направи…

Стефка се смее, но зная, че сега не се шегува. Момиче като нея не може да иска нещо по-малко от идеалния мъж. Няма да му е леко, но сигурно ще е щастлив. Така, както сега е щастлив нейният треньор и от това, че е укротил опърничавостта й. Дано през пролетта дойде и този световен рекорд, който двамата толкова много искат и за който толкова много правят…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара