Телефонът – нашият нов наркотик

Как получаваме колкото се може повече от времето и вниманието ви? Възползвахме се от едно слабо място в човешката психология. Даваме ви малък прилив на допамин.

Шон Паркър – бивш главен изпълнителен директор и член на управителния съвет на Фейсбук

Ако мобилният ти телефон не ти е пред очите в момента, съм сигурен, че знаеш къде е. Иначе вероятно не би могъл да се съсредоточиш над тези думи. Първото, което правим, след като се събудим сутрин, е да посегнем към него, а последното – да го оставим на нощната масичка. Докосваме телефона си над 2600 пъти на ден и го взимаме в ръка средно на всеки десет минути, т.е. всеки час, през който сме будни. Всъщност изглежда, че часовете, през които не спим, изобщо не са достатъчни, защото един от трима (50% от всички осемнадесет – до двадесет и четири годишни) проверяват телефона си поне веднъж през нощта.

Ако останем без мобилен, светът ни би рухнал – 40% биха предпочели да изгубят гласа си за цял един ден (наистина!), отколкото да се разделят с него. Накъдето и да погледнем – из центъра, в кафенето, ресторанти, автобуса и на вечеря, та даже и във фитнеса – всички си гледат телефоните. Независимо от мнението ни по въпроса сме станали зависими! Но за да разберем как телефоните и екраните са успели да омагьосат цял един свят, трябва за пореден път да разгледаме мозъка.

Задачата на допамина

Ако човек иска да напише книга за едно от веществата за сигнализация на мозъка, не е лоша идея да се спре на допамина. Това би било добър избор и в случай че желае да разбере какво прави мобилния телефон толкова неустоим. Допаминът често бива представян като вещество на възнаграждението, което не е цялата истина. Най-важната му задача не е да ни кара да се чувстваме добре, а да ни подтикне да изберем над какво да се съсредоточим. Той е нашата движеща сила.

Когато си гладен и някой сложи храна на масата пред теб, нивата ти на допамин се повишават само при вида й. С други думи, това не се случва, докато ядеш; той събужда у теб желание да изядеш храната и ти казва: „Ето върху как­во трябва да се съсредоточиш“. Щом допаминът по-скоро ни мотивира да правим разни неща, вместо да ни кара да се чувстваме добре, тогава чия заслуга е второто? Вероятно ендорфините – „личният морфин на тялото“ –  играят важна роля в това отношение. Допаминът те кара да пожелаеш хубавата храна пред теб, но ендорфините я правят вкусна.

Допаминът е от голямо значение за системата на възнаграждение на мозъка, която също като системата на стреса се е развивала в продължение на милиони години. И за двете от тях съвременното общество представлява един непознат свят. Системата на възнаграждение ни насочва към различ­ни модели на поведение, които ни помагат да оцелеем и да предадем гените си на следващите поколения. Иначе казано, не е чудно, че храната, общуването с други хора – важно явление за стадно животно като човека – и сексът водят до повишаването на нивата ни на допамин. Същото прави и те­лефонът и именно затова изпитваш силно желание да посег­неш към него, когато получиш съобщение. Фактите сочат, че той въздейства на няколко основни механизми от системата на възнаграждение. Сега ще разгледаме това по-отблизо.

Обичаме новото

От еволюционна гледна точка няма нищо чудно в това че ние, хората, сме жадни за нови знания: опознаването на заобикалящата ни среда увеличава шансовете ни за оцеляване. Онзи, който знае как се отразяват промените във времето на поведението на лъва или кога антилопите са най-разсеяни, така че да може безпрепятствено да се приближи до тях, има по-голяма възможност и да улови плячка, и да избегне той самият да се превърне в такава.

Заради принципа „колкото повече знаеш за заобикалящия те свят, толкова по-големи са шансовете ти да оцелееш“ природата е породила у нас инстинкта да търсим нова информация. Сигурно вече си се досетил кое вещество в мозъка е свързано с този инстинкт: допаминът, разбира се! Когато научиш нещо ново, мозъкът ти отделя допамин, който също така ни помага и да научим повече.

Мозъкът копнее не само за нова информация, ами и за новости под формата на нови случки и среди. В него има клетки, отделящи допамин, които реагират само на нови неща. Не се задействат, щом видиш нещо познато, като улицата, на която живееш, за разлика от нещо ново, например непознато лице. Същото се отнася и за срещата с нещо, което е емоционално заредено.

Съществуването на клетки, отделящи допамин, които жадуват за нова информация – в това число и нови среди – предполага, че мозъкът възнаграждава новото. Още при раждането ни е дълбоко и неизменно заложено у нас да търсим новото и непознатото, което определя желанието ни да пътуваме до нови места, да се срещаме с нови хора и да изпитваме нови преживявания. Вероятно по този начин предците ни са били мотивирани да изследват нови възможности в свят, беден на храна и ресурси.

Нека сега да се върнем сто хиляди години назад във времето и да си представим две жени, които се опитват да разрешат вечния проблем с набавянето на храна. Едната изпитва желание да търси новото – да проучва нови райони и среди, – а другата – не. Смятам, че първата има по-големи изгледи да намери храна: колкото по-надалеч отиваш, толкова по-обозрим шанс имаш да откриеш нещо ядливо.

А сега да се върнем до наше време. Мозъкът ни като цяло е непроменен, така че все още изпитваме копнеж по новото. Сега обаче той приема други изражения освен желанието да видим нови места. Вместо това копнеем за нови знания и информация, които получаваме от телефоните и компютрите си. С всяка следваща страница на телефона или компютъра мозъкът ни отделя още и още допамин, така че продължаваме да кликаме. Освен това, изглежда, „следващата страница“ ни харесва много повече от предишната. Стоим по-малко от четири секунди на около една пета от всички страници в интернет. Отделяме повече от десет минути само на 4%.

Когато се сдобиваме с нова информация – защото в края на краищата именно това правим, независимо дали преглеждаме новинарски уебсайтове, имейла си, или социални медии – системата на възнаграждение се активира точно както го е правила, когато предците ни са виждали нови места и среди. Реално погледнато, моделите на поведение, целящи възнаграждение {reward-seeking), се намират толкова близо до онези, целящи информация information-seeking), в мозъка, че понякога е трудно да ги различим.

Мозъкът обича „може би“

И все пак нито парите, нито храната, нито сексът, нито социалното признание, нито новите преживявания задействат системата на възнаграждение най-силно, ами очакването за тях. Нищо не активира нашия център на възнаграждение така както нещо, което може да се случи. През 30-те години на XX век учени открили, че на плъхове, които трябвало да натиснат лост, за да получат храна, им харесвало повече, ако понякога им я давали. Най-много се вълнували, когато били снабдявани с храна при 30-70% от натисканията на лоста.

Две десетилетия по-късно изследвали ефекта върху няколко маймуни, които първо чували един звук, а после получавали малко сок. Оказало се, че нивата им на допамин се повишавали още щом чуели звука, и то много повече, отколкото докато пиели сока. Този експеримент показва, че допаминът не е „вещество на възнаграждението“, което ни носи наслада, а по-скоро ни насочва върху какво да се съсредоточим. Учените открили и че нивата на допамин се повишавали още повече, ако след звука само понякога следвал сок. Именно благодарение на тази честота нивата се покачвали най-много.

И при плъховете, и при маймуните се наблюдавало едно и също явление – това се отнася и за човека. Когато участниците в един експеримент трябвало да изтеглят карта, която могла да им донесе пари, се оказало, че нивата им на допамин се покачвали по-малко, когато били сигурни, че ще спечелят пари на всяко теглене, в сравнение с когато не знаели какво ще се случи. И точно като при плъховете и маймуните именно тази честота повишавала нивата най-много. Тоест за мозъка самият път е целта, като „пътят“ е очакването на бъдеща – несигурна – цел.

Не е ли логично да харесваме повече сигурното, отколкото несигурното? Не е съвсем ясно защо мозъкът възнаграждава съмнителни изходи с повече допамин, но най-вероятното обяснение е, че най-важната задача на това вещество е да ни мотивира.

„Може би“ ни кара да посегнем към телефона!

Представи си, че една от нашите предшественички стои пред няколко дървета, които само понякога раждат плодове. Плодовете не се виждат от земята, така че трябва да се качи на първото дърво. Ако то се окаже голо, важното е тя да продължи да търси и да се качи и на останалите дървета. Онази, която не се откаже след един непечеливш лотариен билет, рано или късно бива възнаградена с богати на калории плодове – и по-големи шансове за оцеляване.

Много процеси в природата имат несигурен край – точно като дърветата, които само понякога раждат плодове. Няма как предварително да знаеш дали ще бъдеш възнаграден. Значителното покачване на нивата на допамин благодарение на съмнителни изходи може би изпълнява същата функция като при мисълта за нещо ново – кара ни да продължим да търсим, даже и да не знаем дали ще бъдем възнаградени. Вероятно този копнеж е помагал на предците ни да откриват и използват ограничените ресурси, с които са разполагали в свят, беден на храна.

В днешни времена вроденото ни предпочитание към несигурни изходи понякога ни създава проблеми, като например ни кара да се спираме пред ротативки и казино маси. Всички знаем, че при хазартните игри се губи в дългосрочен план, и въпреки това играем. Сред една от причините за това сигурно е чистата доза забавление, която получаваме, но някои несъмнено контролират играенето си толкова трудно, че развиват зависимост. Ако се вземе предвид как системата за възнаграждение на мозъка прекалява с възнаграждаването на несигурни изходи, няма нищо чудно, че хазартните игри и възможните награди от тях могат да бъдат толкова неустоими: „Само още една партия покер, този път може да е мой ред да спечеля“.

И не само компаниите за хазартни игри и казината се възползват от този наш механизъм. Има и една съществена причина да изпитваш силно желание да посегнеш към телефона, щом чуеш сигнала за получено съобщение или имейл – може да е нещо важно. През повечето време нивата ти на допамин се покачват повече, когато доловиш сигнала, отколкото докато четеш самия имейл или самото съобщение. Силното желание, произлизащо от възможността полученият сигнал да е за нещо важно, ни кара да посегнем към телефона „само за да видим“ дали не се е случило нещо. А това го правим често. На всеки десет минути. Всеки час, през който сме будни.

Социалните медии задействат нашата система на възнаграждение

Освен компаниите за хазартни игри и производителите на мобилни телефони има и други страни, които особено много ги бива да се възползват от предпочитанието ни към несигурни изходи: социалните медии. Фейсбук, Инстаграм и Снапчат пораждат у нас желание да посегнем към телефона и да проверим дали не сме получили важна новина или поредния „лайк“. Освен това те ни поднасят дигиталното си признание, когато системата ни на възнаграждение е задействана най-силно: „лайкът“, който си получил на снимката от ваканцията си, често не се появява в същата секунда, в която някой кликне върху изображението с вдигнат палец. Случва се така именно защото Фейсбук и Инстаграм задържат лайковете и сърцата, докато не се уверят, че системата е активирана максимално. Разделянето на стимули на малки порции поражда възможно най-голямо очакване за дигитални възнаграждения.

Създателите на социални медии са изследвали системата ни на възнаграждение отблизо и са напълно наясно с факта, че мозъкът ни обича несигурните изходи, и колко често да прибягват до тях. Използват познанията си, за да създават моменти на изненада, целящи да ни накарат да посягаме към телефона независимо от това дали би било удачно, или не. „Може да съм получил някакъв лайк; най-добре да проверя“ е същият механизъм като при „само още една партия покер, този път може да е мой ред да спечеля“.

Много от компаниите са наели експерти по поведеченска психология и учени в областта на мозъка, за да са сигурни, че приложенията им въздействат директно на системата на възнаграждение, работейки колкото се може по-ефективно върху развиването на зависимости. От строго икономическа гледна точка несъмнено са пожънали успех при хакването на мозъка ни.

Кой става зависим от телефона си?

Средно използваме телефона си по три часа на ден. Разби­ра се, някои му отделят по-малко време, а други – още повече. Има ли нещо, което да е общо за всички, използващи телефона си най-много? Когато учени изследвали мобилните навици на бли­зо 700 студенти, открили, че една трета от участниците в експе­римента били толкова зависими, че не могли да стоят далеч от устройството си даже и през нощта. В резултат на това през деня били уморени. Сред „големите консуматори“ били най-вече хора с намеци за личност тип А: обичащи да се състезават индивиди с ниско самочувствие, които сами се излагат на много стрес. Оне­зи с по-спокоен и небрежен поглед към света – личности от тип Б – като цяло нямали същите проблеми, породени от телефонна зависимост.

Силициевата долина изпитва чувство за вина

Най-запознатите с технологиите, изглежда, осъзнават, че те са толкова примамливи, че би било най-добре употребата им да бъде ограничена. Джъстин Розенщайн, американец на тридесет и няколко години, решил да ограничи употребата си на Фейсбук и изцяло изоставил Снапчат, който сравнявал с хероин, що се отнася до способността му да поражда зависимости. За да намали използването на мобилния си телефон, инсталирал приложение, създадено с цел родителите да могат да ограничават мобилните навици на децата си.

Постъпката на Розенщайн е особено интересна, като се вземе предвид, че именно той е създал бутона „Харесвам“ във Фейсбук. С други думи, мъжът зад „лайка“ смята, че собственото му творение е твърде примамливо, като в едно интервю оставя впечатлението, че едва ли не съжалява за него: Случва се често хората да развиват нещата с най-добри намерения и те да имат неволни, негативни последици“.

И други от Силициевата долина са на същото мнение. Тони Фадел, един от директорите на Apple, който е участвал в създаването на айпода, споделя подобни възгледи породени от примамливия ефект на технологиите върху децата: „Събуждам се, облян в студена пот, и си мисля: „Какво всъщност сме създали?“. Все пак знам, че собствените ми деца се чувстват така, сякаш буквално отнемам част от тялото им, когато им взимам компютърните устройства – стават много емоционални и дни наред преминават през абстиненция“.

„Low-tech parent“

Най-ясният пример за смесените чувства на технологичните гиганти по отношение на собствените им продукти обаче е основателят на Apple Стив Джобс. На конференция в началото на 2010 г. в Сан Франциско той за първи път показал айпада на очарованата публика, сипейки суперлативи и обещавайки „феноменална, фантастична и невероятна възможност за достъп до интернет“.

Не сподели обаче, че внимава как собствените му деца го използвали, защото смятал, че много лесно можел да създаде зависимости. „У Вас пълно ли е с екрани и айпадове, които раздавате на гостите си на вечеря като бонбони?“, попитал го журналист от „Ню Йорк Таймс“ в едно интервю. „В никакъв случай“, отговорил Джобс, обяснявайки, че времето, прекарвано пред различни екрани у тях, било строго ограничено. Изненаданият журналист стигнал до заключението, че той бил low-tech parent.

Малцина са имали толкова правилно усещане за това как ни влияят технологиите, колкото Стив Джобс. В рамките на едно десетилетие той представил редица продукти, които са променили начина, по който консумираме филми, музи­ка и вестникарски статии, а какво остава за общуването по­между ни. Контролът, който упражнявал над децата си по отношение на технологиите, е по-важен от повечето експе­рименти и коментарни статии.

В Швеция всяко трето дете на възраст между две и три години – т.е. докато още не може да говори правилно – из­ползва таблет всеки ден. Употребата на таблети от страна на децата тийнейджъри на Стив Джобс пък е била строго ограничена. Той, изглежда, е бил една крачка пред всички останали не само по отношение на технологиите, а и на раз­бирането на ефекта им върху нас.

Стив Джобс не е единичен случай сред най-влиятелните технологични гиганти: Бил Гейтс е споделял, че децата му са получили свой телефон чак на четиринадесетгодишна възраст. В днешни времена 98% от децата на единадесет го­дини в Швеция имат свой. Иначе казано, децата на Бил Гейтс са се числили към 2-та процента без телефон, което едва ли би се обяснило с невъзможността на семейството им да си позволи това.