За Япония с любов

Юлияна Антонова-Мурата е завършила 91-ва Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“, след което немска филология и психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като дългогодишен дипломат и съпруга на японец тя има възможността да живее на различни места по света – Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето й обаче завинаги остава в Япония, където живее и до днес със семейството си.

Юлияна Антонова-Мурата е българка по родолюбие, космополит по възпитание и японка по дух. Талантът й да открива вдъхновяваща история в дребната наглед случка, умението да говори с хората така, че да разкрият дълбините на сърцата си и дарбата да го опише изящно като в японска гравюра, превръща книгите й „Моши моши, Япония“ и „Уки уки, Япония“ в бестселъри. Най-новата й книга от трилогията за Япония е „Сан сан, Япония“.

С какво тази книга е различна от предишните ви две книги, посветени на Япония?

Убедена съм в правотата на една много стара мисъл, че “една книга е хубава, ако авторът казва в нея само това, което трябва и както трябва”. Нищо сложно, а е казано всичко в нея. Такива книги обичам да чета.

Когато написах заглавието на екрана на компютъра си – “Сан сан, Япония”, то започна да ме “води” от история към история и всъщност това са всичките 57 разказа, които исках да напиша – за срещите ми с тези най-обикновени хора в различни върасти (от най-малките деца до господина на 94-годишна възраст, който по най-необикновен начин ме поздрави). Една книга за истинските срещи.

Някои от разказите са в отделна глава и са свързани с епидемията от коронавируса. Такава нямаше, когато излязоха първите две книги от трилогията. Новото са и 7-8 истории в последната глава на книгата, с които исках да отговоря и на себе си, защо тези хора в една далечна страна на Изток имат толкова уважително отношение към нас – българите. Смятат, че сме изключително талантлив, интелигентен, умен народ.

Казвате, че изследвате емоциите на японците. Според много западни хора японците трудно изразяват емоции, вярно ли е това или е само предразсъдък?

Покрай съпруга ми и неговото прекрасно семейство, сина ми (половин японец) и неговия широк кръг от колеги и приятели, дългогодишната ми работа и контакти с японци, приятелския ми кръг, случайните срещи с хора в различни възрастови групи, стигнах до едно заключение, което е и благопожелание: “Японец да ви е приятел, японец да ви обича”.

Те внимават да не “прескочат чертата” и да обидят някого с безпардонност и арогантност чрез изказа си или с действие. Чувствителни, емоционални са. И най-важното, обичат да градят приятелство, добри отношения, празнични емоции. У тях има някакво преклонение пред тихата и елегантна красота и никога няма да изразят чувствата си по парадиращ начин.

По какво си прилича и по какво се различава любовта на българите и японците?

Японецът трудно се влюбва, по-трудно му е да обясни с думи по категоричен и ествествен начин чувствата си и най-трудно изоставя обекта на своята любов. Той е последователен в чувствата си, “издръжлив” е и не се отказва да обича, дори и в изключително трудни моменти. Действа и много, много не говори. Не обяснява.

“Любовта е дълготърпелива, не се раздразнява, не мисли зло. Тя не преминава” – един перифразиран цитат от Бибилята, в който намирам точния отговор за влюбения човек, независимо дали е българин или японец. Любовта е такава.

Къде в йерархията на японските ценности е любовта – преди или след естетиката?

Един добър въпрос, по който има много научни трудове и дисертации. И колкото автори – толкова мнения. Има японисти, които твърдят, че в Япония няма ясна концепция (идея) за “любов”. Японците трудно и рядко казват “обичам те”. Японската естетика включва следния сет от древни идеали – естетическата категория “ваби” (преходната и ярка красота), “саби” (красотата на естествената патина и стареене) и “юген” (мистериозност и финес).

Японската естетика във всичките й форми има онази скрита дълбочина, каквато има и любовта.

Думата “любов” се изписва с два различни йероглифа –  единия е “кои” – в смисъл на копнеж към даден човек, на романтична, възвишена любов и другият – “аи” – като по-съвременна представа с плътска конотация. Като цяло японците почти не казват “обичам те”. Когато харесват някого (или нещо), използват и “суки” (харесвам). И въпреки че има различни начини да кажеш „обичам те“ на японски, тези думи не се използват често. Вярват, че с честата употреба на „обичам те“ за различни хора, губи стойност.

Как избирате хората, чиито истории разказвате? Нарочно ли ги търсите или това са случайни срещи, които ви провокират?

Домът ми е в центъра на огромния мегаполис с естественото денонощно движение на превозни средства и много, много хора. Тиха уличка е приютила дома ни зад старинен храм с благи монаси, приветливи съседи, които като нас обичат да празнуват. Често сами си измисляме поводи за събирания. Каним наши приятели, те – техни. И уличката във формата на българската буква “Г” се изпълва с глъч, децата тичат, наздравици една след друга се вдигат и ухаещият дим от няколкото винаги в “бойна готовност”, почистени и заредени с въглища барбекюта подканя някой случайно минаващ съсед от другата улица да се присъедини. Истинско благословение са тези събирания за мен! Едни уроци от близките ми, от приятели и съвсем случайни хора, които впоследствие бележат време на верни приятелства.

Получавам уроци по доброта и внимание от прекрасния ми съпруг Тии, както и такива по време на ежегодните празници на храма, в чийто двор се събира целия квартал, за да послушаме заедно виртуозните изпълнения на “тайко”, да танцуваме “в колона”, да разговаряме, докато се храним безплатно с приготвената от монасите храна.

Трите мандата зад гърба ми тук (първия в началото на 90-те години като “културен аташе”) и откритият ми характер са друга причина да натрупам толкова много познанства и приятели, че техните истории, които са ме докоснали, не могат и няма да излязат от сърцето ми. Живи са, там са. И ще си призная – имам голямо желание да разкажа и споделя в поне още една трилогия за всички тях – за уроците ми по доброта, любов и съпричастност.

Вашите разкази за Япония подтискат някои читатели, които правят неизбежни паралели с българската действителност. Кои са онези култивирани у японците качества, които можем да заемем, за да живеем по-щастливо?

Историите ми са огрени от светлината на онзи мек слънчев лъч “сан сан”,  който топли сърцето и дава радост, търпение, лекота, независимо на кой от всичките 6852 малки и по-големи острова съм в тази чудна страна. Той остава като отпечатък в сърцето. Слънчевият лъч огрява Пътя, възнаграждава всеки за търпението и мъдростта.

Защото припряността ни, безпардонността, грубостта, уви, са родени в мигове на самота и разочарование. Заседнали са като отровно биле в сърцата в дни на страхове и след време пропускаме в бързината или заради инерция да ги изчистим.

Японците с примера си за възпитание, учтивост и внимание ни напомнят чрез взаимоотношенията си това.

И не, няма място за кахърност, за сравнения, за помисли, че сме “неспасяем случай”. Написала съм го и вярвам: “Може, може, България!”

Какво е вашето послание към читателите ви, които поради пандемията не могат да се срещнат на живо с вас?

Споделянето прави живота осмислен. Нека сега сме по-мъдри в този труден момент – пандемията от вируса. Нека си даваме взаимно кураж и да вярваме, че тя е почти на финала си и предстои да бъде победена. И нека споделим следващия момент – този на радостта и доволството от една красива среща в София, а после и в други градове, когато ще можем да говорим за историите от “Сан сан, Япония” (от първите две книги също) и да вярваме, че “дните ни като баснята се ценят не по дължината, а по съдържанието.” (перифразирам Сенека).