Той носи магия в джоба си и не се страхува да я използва. Бургаски агент на естествена софийска територия, или един от най-обещаващите млади автори на българската литературна сцена – той е Мартин Колев и само преди месец свали картите на масата: София е пълна с чудати места и трябва съвсем малко, за да ги откриеш… стига да си магьосник.

„Софийски магьосници“ разбуни духовете – типичното градско фентъзи с криминални и диаболични елементи, което съчетава хумор а ла Тери Пратчет, магия а ла Дж. К. Роулинг и дълбочина а ла Лукияненко, безцеремонно влезе в класациите на най-продавани книги на няколко от големите книжарски вериги, а премиерата му буквално заля малките софийски улици около Da Da Cultural Bar с нетърпеливи фенове и чародеи под прикритие.

2017 г. е повече от успешна за младия писател, тъй като освен публикуването на първи роман, до момента Мартин е извоювал и две престижни отличия – първа награда на дарителски фонд „13 века България“ в конкурса „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ на автори до 35 г. и наградата „Славка Славова” на „Театър 199”.

Но не наградите са нещото, което наистина отличава завършилия психология бургаски „емигрант“. На чаша горещо кафе с него един разговор не стига.

От разказ за здрачниците и зорниците, които бродят из страниците на „Софийски магьосници“, през Рей Бредбъри до Туйн Пийкс и Дейвид Линч –  вече знаем, той е от добрите. Вдигаме палец нагоре като агент Купър за Мартин и сме сигурни – ще се срещнем пак с него!

Ще прозвучи сякаш играем на „Камък, ножица, хартия“, но домино, часовник или шишарка?

Ще избягам от условието. Ако имах магически амулет, той би бил същият като на книжаря Амос – химикалка. Амулетите отговарят на нрава на притежателите си, а аз откривам магията в писането.

Дж. К. Роулинг, Сергей Лукяненко, Тери Пратчет са имена, в чиято компания „Софийски магьосници“ често попада. Има ли съзнателно влияние и до каква степен то е повлияло на писането ти?

Тези имена определено оказаха влияние – най-вече като пропасти, които гледах да заобикалям, докато полагам основите на магическа София. Разбира се, измъкване от такива сравнения няма – единственият начин напълно да избягам от тях би бил да променя жанра на романа. А тогава самият сюжет щеше да се смени до неузнаваемост. Това, което исках най-вече, беше да разкажа история за светли и тъмни магьосници, които крачат тайно от нас по софийските улици. А това е добре позната история – поне докато не стигнем до детайлите.

Миналата година издаде сборник със съвсем кратки разкази, „Микро“. По различен начин ли се пишат роман и микрпроза?

По доста различен начин. Микропрозата е силно кондензиран жанр, който винаги ми се струва на опасно близко разстояние от поезията. Когато целият текст се разполага на една страница, няма къде да бягаш – всяка дума си тежи на мястото. За сметка на това в романа можеш да скриеш всичко, което поискаш. Там притежаваш пълната свобода на необятното пространство, съответно най-големият риск е да не се изгубиш някъде. Двата жанра са вълнуващи и забавни по почти противоположни причини. След приключването на „Софийски магьосници“ изведнъж много ме засърбяха пръстите за кратки разкази.

А как от тая земя на разказите отиде в оная земя на романа, при това жанрово рамкиран? Комерсиализираш се, остаряваш или експериментираш?

Беше време за нещо по-голямо и сериозно. Няма нищо по-лесно от това след два сборника с разкази да изкараш трети. А земята на романа се простираше пред погледа ми, откакто се помня – широка, пълна с вълнения и премеждия. Представях си този преход като вълнуващо приключение – точно такова се и оказа.

Не виждам нищо лошо в комерсиализирането, поне докато не възпира нуждата от експеримент и развитие. Това обаче е въпрос на вътрешна мотивация. А остаряването идва и в двата случая.

Родом си от Бургас, но магията ти е покълнала в София. Защо?

Напоследък това е въпросът, който ми задават най-често. Обикновено отвръщам, че сюжетът на „Софийски магьосници“ предполага по-голям град или че описвам мястото, което обитавам – все вероятни причини… Но истината е, че нямам представа защо. Идеята дойде и ме отнесе.

София е като омагьосана гора, сенките на дърветата на която крият толкова много тайни, как се ориентира в нея първия път, в който се оказа в нея?

Приятелите ми знаят, че съм безнадеждно дезориентиран – още се губя не само в София, но и в Бургас. Но пък много интересни идеи са ми хрумвали, докато съм се губел… Все пак животът е много по-лесен от Google maps насам.

А кой би спечелил, ако магьосниците от Бургас се обединят и тръгнат на война срещу чародеите от София?

Ако войната избухне в света на книгата, никой няма да спечели. Двете армии просто ще се унищожат взаимно или ще бъдат изненадани от демонична заплаха, докато не внимават. Ако говорим за нашия си, „истинския“ свят, изходът от подобна битка е ясен. Трите ленти в сърцето побеждават винаги.

Имат ли героите в „Софийски магьосници“ реални прототипи? Преди малко спомена приятелите си…

Не обичам да взимам реални личности и да ги прекопирам едно към едно върху листа. Много от героите ми са колажи: отчетливият глас на познато момиче, походката на случаен минувач, носът на телевизионен водещ… Може да има и изключения, но те ще останат в тайна.

Издай ни любимата ти магия? Ние лично се влюбихме в чичковите червенотиквеничковчета…

Ох, много са… може би всичките! Като малък обичах да измислям игри със заклинания и явно така и не ми е омръзнало. Особено обичам първото заклинание, което написах за книгата – това, с което магьосниците пробуждат своите ученици. Започва така:

Дар от външните земи, верен съдник ти бъди,
в тия предани гърди чист магьосник пробуди.

Покровител многолик, послужи му за светлик
и по пътя справедлив го води, дорде е жив…

Трудно ли е да бъдеш писател?

Добър въпрос. Най-удачният отговор, който засега знам, гласи: „Един от въпросите, които в момента те притесняват, сигурно е „Как да знам дали съм писател?“ На този въпрос може да бъде отговорено само с друг: „Пишеш ли?“ Ако не пишеш, не си писател. Ако пишеш, си. Другото няма значение.“ (Ник Хорнби)

Разкрий ни тайната да постигнеш дзен в изкуството на писане?

Всъщност писането е едно от малкото неща, които наистина ме карат да се чувствам дзен. Започва почти като упътване по медитация: „Заделете време, в което никой няма да ви притеснява, и се настанете удобно, с изправен гръб. Няколко пъти си поемете дълбоко дъх…“ Изглежда по-скоро писането постига мен – а това си звучи дзен отвсякъде.

И колко време самота е нужно, за да се създаде съвършената творба (разказ, роман)?

Повече, отколкото предоставя един човешки живот. Но само някой глупак би повярвал, че е написал нещо съвършено.

Коя е историята, за която ти липсва смелост да разкажеш?

Тази, която ще разкажа следващия път.

Кои са перата, които те вдъхновяват?

Перата, които дращят посред нощ. Перата, които не спират и които покрай мастилото улавят ту капка пот, ту някоя сълза. Перата, които крещят.

Казваш, че Дейвид Линч е любимият ти режисьор. В първия ти сборник, „Кучето на терасата“, има и разказ, посветен на него. Ще открием ли нещо а ла „Туин Пийкс“ при софийските магьосници?

Макар че влиянието на любимите режисьори, автори и т.н. се прокрадва навсякъде, поне на съзнателно ниво не откривам Линч в „Софийски магьосници“. При все това често се заигравам с негови любими тропи в писането си. Тази година излезе мой разказ в онлайн проекта за фантастика „Библиотека Хипертекст“. Там вече, поне за мен, линчовското се усеща значително.

Къде е мястото на егото в произведенията ти и в живота?

В произведенията има доста ограничено място за его, ако искаш да свършиш добра работа. В противен случай рискуваш да затрепериш като изригващ вулкан при най-малката забележка или редакторска намеса. Трудно е да гледаш обективно на нещо така лично като произведение, в което си вложил целия си наличен емоционален и прочие ресурс. Но все пак ми се струва наложително. В крайна сметка литературата е по-голяма и от най-големия автор.

Що се отнася до живота, все още му търся подходящо място на това его.

Някои читатели на „Софийски магьосници“ вече питат за продължение. Какво можеш да кажеш по този въпрос?

Опасявам се да говоря за творчески планове, докато не съм сигурен, че ще се реализират. Още докато пишех „Софийски магьосници“, техният свят започна да се разраства отвъд кориците на книгата. Работя по евентуално продължение от година насам и определено съм развълнуван от това, което се получава. Има си и работно заглавие – „Самодивите на Странджа“. Държа да подчертая обаче, че „Софийски магьосници“ е завършен роман със затворен финал. Дали продължението ще продължи нататък… мисля, че просто ще трябва да почакаме, за да разберем.

И накрая: държим да научим адреса на „Гладната сврака“ – и няма да се измъкнеш, без да ни кажеш къде е!

Адресът е София, ул. „Шесто кьоше“, но номера все го забравям. (За доказателство вж.въпрос 6) Но те там въобще няма да ви пуснат, ако сте здрачници!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара