Една откъсната глава на роза лежи на ръба на пешеходната пътека. Вдигам я и си викам:
„ Хайде, хубаво, някой ѝ е махнал главата. Обаче тялото къде е?“
Нали знаете – има един особен звук, който използваме, когато искаме да кажем „ не“ (не много твърдо)?
Нещо като ъъ, но не съвсем. И сега това „ ъъ, но не съвсем“ се подава от някоя тераса.
– Ъъ – казва момичешко гласче – не е за тебе. Определено не е!
Вдигам очи нагоре. Едно такова ококорено, с рошаво слънце в косите, бледо личице, но не по вампирски бледо, а по-скоро като проблясък в мрачен ден – точно момент преди да завали.
– Защо да не е за мен? Аз си го намерих – не се съгласявам.
– Ами, просто не е – инати се момичето с тръбичка в ноздрите и бутилка, която влачи по бетона на терасата – тая роза аз съм я оставила там. Още докато всички спят. Нарочно обезглавена. Да проверя дали ще я вдигне Правилният.
Илюстрация: Бригита Владимирова-Гита
– Аха, и кой е Правилният? – интересувам се, стиснал още повече розата, сякаш искам да покажа, че не си я давам.
– Веднага ще ти кажа – обяснява леко хремаво – висок, с тъмни очи, с парфюм, който мирише на рози. И говори, все едно те гали. Не си този! Ти си нисък, с измамно светли очи, сигурно се пръскаш с дезодорант от левче. И говориш троснато.
– А и съм женен – добавям още един пирон в собствения си ковчег.
– Нали ти казах. Не си ! – тропва доволно с пантофка, която всъщност е муцуна на куче.
– Чао тогава ! – правя се на обиден и обръщам гръб.
– Почакай – подвиква – още не си ме попитал коя съм. Това не е възпитано.
– Хубо – спирам на място – съвсем невъзпитано ще те попитам. Ти случайно да не си извънземно?
С тая тръбичка и бутилка от неустановен произход.
Само антенките липсват.
– Естествено, че съм! – чакам мъжа, който ще ми махне тръбичката, с която филтрирам човешкия въздух. И буквално ще ми спре дъха. Е, после може и да се наложи да си изляза от човешката кожа. А тук да си мислите, че съм умряла. Ама аз няма реално да съм. Ще си се рея в космоса. И мога да ви поканя на моята планета, на гости…
– Какво ти е човешкото име?
– Галка ми казват човешките същества.
– Добре, Галке, искаш ли да се престорим, че се познаваме?
– Моооже – подсмръкна полу усмихнато – но не се качвай горе. Не искам да ми виждаш несъвършенствата по проклетата кожа. От адаптацията към земята е. Друго предлагам. Дай да си разменяме подаръчета. И да ги обсъждаме. По обед. Чакай малко.
Изчезва и скоростно се появява (явно владее телепортация).
Хвърля ми отгоре ключе във вестник.
– За пощенска кутия Номер 4 – упътва ме.
И се започва. Аз ѝ оставям в тази кутия на времето книга. Тя ми оставя сешоара си.
– Хубава книга – дава ми обратна връзка – ама защо двамата не се събират? Бива ли? На моята планета нямаме самота. Всеки си намира някого.
– Хубав сешоар – давам ѝ обратна връзка – ама защо духа студено понякога?
Плюшени играчки, колички, хартии от дъвка, картонени чашки с червило, стара самобръсначка, картина с моливи, шалче, зимна шапка, листче от дневник на ароматна хартия, обувка- недоизносена, бебешка снимка и прочие, и прочие.
Веднъж обаче терасата остава празна.
Напразно викам нагоре. Тръгвам си с наведена глава.
И утре – пак така. И на другия ден – същото.
Качвам се до втория етаж с ужасното чувство в гърдите, че Галка си е отишла. На своята си далечна планета. Звъня на звънеца. Отваря баба ѝ, с патерица и дебели очила.
– В болница е – въздъхва – преди още да съм я попитал –ела другата седмица!
И затваря. Тръгвам си опустошен. Движа се като пустиня. Къде си тръгнало, мое Терасно момиче? За къде си се разбързала? Нека първо дойде Правилният и да те остави без дъх и без думи. Забрави ли? Мен ме зарежи – я се появя утре, я не. Ама заради него остани!
Не чува. А в мен вали и вали, и вали…
Минава седмица и макар заприличал на лимон, пак съм под терасата. Там е, Господи, там е! И се хили, маймуната.
– Мислиш, че токова лесно ще се отървеш – плези се –ще имаш да взимаш. От гадина като мен няма отърване. Пазиш ключето, нали?
– Пазя го – прошепвам.
И се разплаквам. Сякаш с векове не съм плакал. Сякаш от векове не съм пускал камъка от себе си.
Едно терасно момиче го счупи. На несъбираеми парчета. И няма да я пусна да си тръгне.
Не ме е срам от сълзите ми. Не ме е срам кой ще види.
Светът понякога изглежда мръсен, тъкмо защото се бои да плаче…
Текстът е част от „Нехартиени истории 3“ на Николай Владимиров, издадена от Бокал 77. Корицата на книгата е картината „Рицарски романи“ на Васил Василев – Зуека. Илюстрациите са на Бригита Владимирова – Гита. Коректура и редакцията са на Калина Бъчварова.
В духа на първите две книги от поредицата, тази ще ви запознае с нови разкази за реални срещи с наглед невидими хора от действителността и със съдбите им, оставили след себе си тътен и поуки.
0 Коментара