Авторката на „Остайница“ Рене Карабаш всъщност се казва Ирена Иванова. Лингвист, режисьор, поет, актьор, а вече и писател. Дотук Ирена получи четири европейски награди за ролята си във филма „Безбог“, издаде стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“, която също обра няколко номинации и награди, в театъра постави Маргьорит Дюрас, създаде творческа академия „Заешка дупка“, а наскоро издаде и първия си роман. „Остайница“ е роман като никой друг – в него почти невероятната история за албанските заклети девици е разказана без главни букви, като приказка, като стихотворение, като песен. За основа на романа Рене използва суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола. На нищо повече.

Защо Албания, защо Кануна, как това стана тема на първия ви роман?

Дълго време търсих тема, която да облече с плътна дреха това, което имам да казвам. Една вечер ми се мерна фотография на заклета девица от Албания. Казах си – това е. Започнах да чета и да потъвам във всички възможни извори, свързани с Кануна по тези земи. Имах нужда от радикална тема, към която да направя читателя съпричастен. Пускайки го в самото нейно дъно, той да си даде сметка, че животът на много хора тук и по света не се различава много от живота на тези девици. Свободата се измерва с една мерна единица – истината. А не с това дали си дошъл тук в тялото на мъж или жена, или живееш в Албания или България. Душата няма пол и географска карта.

Наистина ли още тези стари закони на кръвния данък действат на Балканите? Какво научихте, докато правехте проучванията си за книгата?

Законите по тези земи са наистина ужасяващи. Невероятно е, че още съществуват и още по-невероятно е, че и у нас също има подобни ограничения, но не като писани закони, а подразбиращи се норми, наложени от обществото и някои семейства. Да не говорим за границите, които всеки сам налага на себе си. Демокрацията за душите ни е мит, независимо в какви условия си отраснал. Това научих.

Казват, че във всяка творба всеки автор вкарва, дори неволно, автобиографичен момент. Вие имате ли такъв в „Остайница“?

Автобиографичните моменти в романа преобладават, макар да съм им придала художествена стойност. Може би затова историята силно докосва читателя, въпреки далечната албанска тематика. Отраснала съм на село и съм била свидетел на много смърт, но и на много живот.
Именно там, по средата, в тези ранни години се появява онова, за което искаш да говориш. Онова, което с напредването на годините не спира да се разхожда в теб като минотавър, който търси изхода. Исках романа ми да хване читателя за ръката и да го заведе до този изход. Мисля, че успях да го направя, макар доста читатели да казват, че ги хваща за гърлото.

Вероятно вече имате отзиви от читатели – по-лесно или по-трудно им е да четат роман без точки и нови изречения?

Още преди да бъде публикуван романът, си направих един експеримент. Изпратих го на различни мои близки хора – някои, които четат много, някои, които четат малко, и на такива, които изобщо не четат. Обратната връзка беше еднаква от всички. Беше приет много емоционално. Тоест романът работи с читателя на емоционално ниво. Стилистиката му, която е „поток на съзнанието“, остава на заден план и по-скоро спомага за плавното носене на историята. Може би в началото някои читатели изпитват странно усещане от това, което четат, но постепенно написаното става част от тях, като чужда мисъл, която е влязла в техните глави и е станала тяхна.

Пишете: „Домът е там, където ти отрежат крилата“. Какво е затворът тогава?

Затворът е да знаеш, че можеш да отлетиш накъдето поискаш и да не искаш да отлетиш.

Пишете още: „Свободата е най-ценният метал“. Какво е любовта тогава?

Прочетете романа и ще разберете. В него има много любов.

Всичко ли може да се прости?

Не знам дали всичко може да се прости, но е крайно наложително в един момент това да бъде сторено. Прошката чисти отровата от обидата. Дължим го най-вече на себе си.

Може ли смъртта да изкупи поруганата чест?

Хората по тези земи вярват в това. Днес. И това е толкова тъжно и отчайващо. Затова повиках любовта и прошката в романа ми. За да помогнат на героите ми да минат през това и да открият своя Бог.

Какво четете вие напоследък?

Напоследък чета много Иванка Могилска. Невероятен разказвач, който прави фина дисекция на мислите. А лятото с удоволствие ще се отдам на романите на Хулио Кортасар. Чета също много литература за духа и Бог, но не в неговата религиозна изопаченост. Много „обичам“ да ме питат „Ама ти набожна ли си?“. Не знам какво означава това. Вярвам в Бог вътре и вън от мен. Ако това значи, да си набожен, значи съм. Жалко, че днешните предавания за религия не я предават на наш, съвременен език, как да я разбираме, как да се уповаваме на нея, къде в живота ни се проявява. Всичко е толкова остаряло. Как един млад човек да посегне към Библията например, като в представите си вижда само Ада и Рая, Адам и Ева и Страшния съд. Духовността е нещо повече от събирателни образи и закони. Трябва да се търси, да се чете, да се размишлява. И в това размишление да повдигаме духа си. Всеки ден.

През творческата академия, която създадохте, вече преминаха първите курсисти. Доколко творчеството е въпрос на обучение, занаят, научени умения? Има ли божествена искра?

Да. Вече обявих приема в следващото издание на Академията ми за писатели „Заешка Дупка“. Добрият писател е комбинация от талант, но и от много, много труд. В курсовете по писане можеш да получиш знания за основата на създаване на една творба. От теб зависи дали ще спазиш тези правила. Не е задължително да ги спазиш, но да ги знаеш е нужно. Освен това курсистите получават и много литературна култура и опит с други писатели. Сформират се общности и приятелства. Най-ценното е, че именно тази творческа среда генерира дисциплина и вдъхновение у всеки. Писането е занаят, който трябва да бъде научен. Оттам нататък всеки писател да се надява „божествената искра“ да проблесне от писалката му.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара