Опитвам се да установя точния момент във времето, когато приказките започнаха да изчезват във вида, в който ги познаваме, и се трансформираха в нещо друго.
Масовата култура, олицетворена от Дисни и Холивуд, взе тази най-съкровена и свързана с детството литература и я приспособи към стихията на съвремието – фалшиво коректни, страхливо лицемерни и най-вече – безопасни истории, които внушават лесносмилаеми псевдоистини.
Внезапно център на метаморфозиралите приказки станаха послания, които са удобни за първосигнално възприемане – доброто стана абсолютно, злото се превърна в карикатура и светът на приказките стана плосък.
А те са родени в дълбините на времето, когато нищо от днешните злободневия не е имало значение, както няма да има значение и утре.
Затова появата на „Пентамерон“ на Джамбатиста Базиле в български превод е истинско събитие.
Това не са детски истории, макар точно в тази книга се съдържа изворът на почти всички познати детски приказки. Джамбатиста Базиле пише през 17 век, в епохата на приключващия Ренесанс. Структурата на „Пентамерон“ е същата като тази на „Декамерон“ – редуващи се разказвачи, събрани заедно, изграждат паноптикум от интересни, забавни, страшни и вълшебни истории. Базиле живее в Неапол, пише на местния диалект. „Пентамерон“ е предвестник на просвещенското откритие на фолклора и трансформирането му в литература, каквото е делото на Братя Грим например.
Но приазките в „Пентамерон“ пазят много от чистотата и неподправената първичност на необработената сурова материя. Те са крайни, откровени и безцеремонни. Спящата Талия например, от която в по-късните творби се ражда Спящата красавица, не е символ на романтиката. Разказът е точно отражение на възможната тогава реалност – принцът насилва беззащитното момиче и то ражда деца. Няма нищо невинно в това, но липсва и перверзията. Нещата са каквито са, без маска и грим, без куртоазни наслагвания. В тези приказки мъжете и жените правят естествени неща, липсва привнесен свян и ограничения. Това е най-яркото доазателство за автентичността на приказките на Базиле – те идват директно от извора, не са минали през цивилизационни промени. Този процес продължава дълго, непрекъснат е, видим е дори днес.
Всъщност Братя Грим, Шарл Перо и по-късните разказвачи правят с приказките от „Пентамерон“ това, което наблюдаваме като процес при дисни-трансформацията. Изчистват ги от неподходящото според временния морал, излъскват ги и ги оформят според собствените си разбирания за благоприличие. Парадоксално, но това е процес на допълнително инфантилизиране, макар да е съобразено уж с етиката на възрастните.
Българският превод на „Пентамерон“, дело на Владимир Молев, макар и не от оригиналния език, а от английското издание на Робърт Бърнс, е успял да съхрани чистотата на ненатоварения с предразсъдъци народен гений. Простичък, неусложнен наратив, стрела в десятката, директен разговор с първичния ум. Чистите думи, ненатоварени със свръхсимволика сами по себе си, въздействат изключително силно.
„Пентамерон“ е забавление и урок едновременно. Свикнали сме да се съобразяваме с устойчиво наложените формули от по-късни времена. Този сборник с приказки отпреди 4 столетия всъщност ни отваря нови пространства, позволява ни да преосмислим клишетата, представите си за миналото. Възражда отново, изпълнява същата функция, която е имал и във времената на европейското възраждане.
И е добра алтернатива срещу подсладената приказна реалност на новите законодатели на детската фантазия.
0 Коментара