Паулина Георгиева за романа си „Малки грехове“: Днешният човек се е самозабравил в обслужването на собственото си величие

Паулина Георгиева издаде това лято своя втори роман „Малки грехове“ (изд. Книгомания) след дебюта си с психологическата драма „Симулацията“ преди 2 г. Тя е автор и на къси разкази, много от тях публикувани в сп. „Жената днес“, за които е печелила литературни отличия.

Собственик е на компанията за хедхънтинг за мениджърски позиции TAURUS Consultant и от 19 г. е Ловец на глави. Освен това е водещ коуч за лидерство в международната програма HorseDream, обучаваща мениджъри и екипи с помощта на коне. Завършила е Класическата гимназия и история в Софийския университет. „Малки грехове“ бе избран да представя българската литературна сцена за 2024 г. (заедно с „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов) на Софийския международен литературен фестивал, провел се между 10 и 15 декември в НДК.

„Малки грехове“ е вторият ти роман и бе селекциониран от международния кинофорум Based on Book (BOB), част от фестивала Cinelibri, като книга с потенциал за филмова адаптация. Това е безспорно признание – какво според теб прави фабулата толкова кинематографична? Ти си киноман – докато пишеше, повествованието звучеше ли ти „като на кино“?

Вероятно киноманията по някакъв начин е превзела наратива ми. Както скоро се пошегува един приятел, „времето, прекарано в стотици изгледани филми, се осмисли“. Покрай подготовката за презентацията на книгата на BOB форума, се запознах с принципите за създаване филмов сценарий и установих, че в голяма степен интуитивно съм „прихванала“ някой основни постулати. Те всъщност важат и за писането на романи, но в киното ритъмът е ключов – действието тиктака по начин, който не винаги се случва в литературата. Има повече динамика и обрати, независимо от жанра. В литературата някак се приема, че динамиката и обратите принадлежат предимно на трилърите. „Малки грехове“ не е трилър, а в него има неочаквани за читателя събития.

Сюжетът представя характерите, житейските перипетии и „малките грехове“ на шестима космополитни герои, сред които и българка – „корпоративна лъвица“, както я наричаш. Препраща от днешната действителност към различни древни митологии, към концепциите за Ад и Рай, към „загубата на невинност“ и съпътстващото я наказание. Това ли е най-големият малък грях на съвременния човек – че се мисли за Homo Deus, новият бог, красив, могъщ и съвършен като антично божество, но вътрешно счупен и залепен с лейкопласт под дрехите Armani?

Да, струва ми се, че това е най-големият „малък грях“ на съвременния човек – че се е самозабравил в обслужването на собственото си величие. Някога религиите не са допускали това, защото е имало висша сила – Бог, по-голям от всички. С разпада на религиите, в модерността този авторитет липсва – принципът на индивидуализма в западния свят e издигнал човекa на негово място. Ако обърнем поглед на Изток, където обществата все още са колективистични, няма признаци за така изразен Homo Deus.

Социалният модел днес напомня на голяма корпорация. Признанието не е според таланта, приноса или уменията, а според притежанията и властта. И това е тъжно. Не обвинявам модерния човек за тази негова самозабрава, съчувствам му. Шестимата герои в „Малки грехове“ не са злодеи или покварени създания, те са дори готини хора, които бих искала да са ми приятели. Но, уви, са жертви на заблудата, че Раят им се полага.

Завършили сме и двете Класическата гимназия, дори бяхме заедно на остров Крит като ученички при първото ни излизане „на Запад“ по време на соца – като част от учебната обиколка на випуска из най-важните археологически площадки на Елада. Защо Крит? Какво те върна там сега и защо избра този ветровит и обвеян с древна история остров за декор на новата си психологическа драма?

Вероятно и ти помниш добре онова наше слизане от ферибота във възраст, когато все още сме били невинни. Бях поразена от двореца Кносос край Ираклион и най-вече от историческия факт, че минойската цивилизация е била напълно мирна. Животът тогава е бил приятен, дори луксозен. Не са воювали, търгували са. По фреските в двореца виждаме жени в изящни костюми и със сложни прически да танцуват, да играят шах и наблюдават игри с бикове. Твърди се, че критското общество е било матриархално, но според мен мъжете и жените по-скоро са били равнопоставени. В държавата не е имало явна доминация на един от двата пола. Накратко, там е бил истински Рай. Стъпвайки върху тази метафора, пресъздавам в романа един изкуствен Рай, който е реплика на оня Кносос. Моят рай обаче е модерен ритрийт център, където въвеждам шестимата си герои с техните малки грехове – за да тестват невинността си и драматично да се провалят.

Дебютният ти роман „Симулацията“ (изд. Книгомания, 2022 г.) също бе психодрама – явно припознаваш този жанр като най-близък до авторския ти стил. На какво се дължи изборът ти?

Психодрамата дава възможност да се развият сложни характери и заплетена фабула. Това лично на мен ми допада. Мисля дълго върху сюжета, преди да започна да пиша. Тръгвам от идеята, разгръщам историята, накрая създавам характерите. Правя проучвания. Давам си време между различните етапи да отлежат, преди да продължа напред. Не съм спонтанна, не пиша интуитивно, а доста структурирано. Всъщност писането на самия роман ми отнема по-малко време, отколкото създаването на сюжета и характерите. Така беше и със „Симулацията“, и с „Малки грехове“.

Никой не е невинен и всички имаме своите грехове, казваш, които лекуваме с алкохол, секс, стимуланти и лъжи, и за които плащаме със самота, празнота и безразличие. Кой е твоят „малък грях“?

Всъщност казвам, че имаме самота, празнота, тревожности, които лекуваме с малки грехове – алкохол, секс, стимуланти и лъжи. Със сигурност и при мен се прокрадват слабости. Аз не съм, например, особено социална личност. Справям се с общуването, „отработила“ съм го, както казват терапевтите, но, ако не се провокирам през работа или интереси, ще остана вкъщи да гледам филми и да чета книги в захлас, и има риск да се превърна в някоя недружелюбна личност.

Съвсем съзнателно разполагаш и двата си романа извън географския контекст на България (макар че във втория имаме и героиня българка). Защо бягаш от локалността и предпочиташ космополитността, универсалността? Това начин да се отличиш като авторски глас на фона на многолюдната ни и шумна писателска сцена ли е, или просто „националното“ е котва, с която не искаш да се идентифицираш?

Струва ми се, че е второто, но произведе като ефект първото. Живеем в свят, в който хората се движат свободно, могат да работят в други държави, създават връзки, приятелства не само с тези, с които са израснали. Това движение между страни и култури е нещо, което ние, българите, откриваме през последните години и все повече стават видими резултатите му – дали през това, че имаме разпознаваема актриса в Холивуд, писател, награден с Букър, или първите дронове-куриери. Светът е на всички. Защо героите ми да не са също жители на този свят?

Преводачката Яна Елис – британка, живееща във Франция, хареса „Малки грехове“ и се зае с превода на романа на английски. Кога очакваш развръзка по отношение на издаването на книгата в чужбина?

Излизането на българска литература в чужбина е дълъг и нелек път. „Малки грехове“ имаха късмета да бъдат бързо припознати от една от малкото професионални преводачи на художествена литература, на които английският е основен език. Яна е изключително талантлив преводач и се чувствам комфортно с това, че романът е в нейни ръце. Издаването в чужбина от години зависи от добрата воля на преводачите, в този смисъл те са мисионери, на които дължим много. С нея вече сме подготвили т. нар. pitch proposal и от началото на следващата година тя ще търси дом на романа във Великобритания.

Какво четеш в момента?

“Обучение в покорство“ на Сара Бърнстийн, финалист на Booker 2023 г., издадена от ICU в превод на Ирена Алексиева.

А какво пишеш?

Пиша следващия роман, който ще е дистопия с елементи на психологическа драма. Ще разказва за общество, въвело режим, с който не всички са съгласни. Гражданите, които не се подчиняват на новите порядки, са разселени в специални резервати, където могат да живеят според своите убеждения, но доста примитивно, изключени от удобствата на цивилизацията. През личните истории на героите искам да покажа как социалната поляризация води към разруха, дори когато мотивите са на пръв поглед добронамерени.

Коя е книгата, която би препоръчала на приятелите си да прочетат непременно?

Не бих настоявала да прочетат непременно конкретно заглавие. Литературният вкус е различен. Но, ако знам, че имаме сходства в него, бих препоръчала да четат Маргарет Атууд, Иън Макюън, Джонатан Франзен, Олга Токарчук, Чарлз Фрейзър, Дона Тарт…

Коя е любимата ти детска книга?

„Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен. Бях очарована, че притежава кон и ето, години по-късно, аз се сдобих с Април Първи (Поли има собствен кон, за който е писала в „Жената днес“ – бел.авт.). Това вероятно показва, че прочетеното в детска възраст се запечатва в подсъзнанието и в някакъв момент се проявява по необичаен начин.

Коя книга те кара да се заливаш от смях?

Отдавна не съм чела нещо особено забавно, но се сещам, разбира се, за романите за Джийвз на П.Г. Удхаус.

Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ти хареса, а въобще не ти е допаднала?

„Докъде се издигаме в мрака“ на Секуоя Намагацу – световен бестселър за миналата година. Дистопия за света след настъпването на арктическа чума. До средата бях във възторг от историята и персонажите, но после се загубих в твърде големия брой герои и липсата на основна сюжетна линия между тях.

Коя е книгата, която би искала ти да си написала?

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Мисля, че е страхотна наднационална проза за малко известни исторически събития и съм много щастлива, че през тази година романът получи своя ренесанс и тръгна в превод по света.

Коя е литературната героиня, с която най-много си приличате?

Ако се върнем на въпроса ти за любимата детска книга, вероятно с Пипи Дългото Чорапче заради нейното притежание на кон и на чувство за независимост. Бих искала да имам повече от нейната  енергия и дързост.