Още помня един доста стар, но велик скеч на „Каналето”, който и до ден-днешен ужасно ми харесва. Значи: Слави Трифонов и Марта Вачкова са родителите на детето Миньо. Миньо е Камен Воденичаров.

Сцената се разиграва в соцпанелка. Хората искат да отидат на театър, но няма на кого да оставят малкия. Миньо реве и се тръшка, че иска и той на театър. Но не може на театър с деца, бе, Миньо, крясва баща му! Малкият подсмърча и реве. Брех, какво да правят горките хора?! Искаш ли, вика Слави, при Иванови? Искам, скоква Миньо! Искаш при Иванови, ама те не искат и да чуят! Ха-ха, и какво да правят сега, суетят се родителите насам-натам. Ами искаш ли приказка, маме? – сеща се изведнъж Марта. Искам! – светват очите на малкия Миньо. Готово, проблемът е решен. Детето ще слуша приказка, докато родителите са на театър. Пускат стара плоча на един грамофон, тя се завърта романтично и в стаята се чува приятен мъжки глас: Искате ли да ви разкажа приказка, мили деца? Искам! – ентусиазирано скоква Камен Воденичаров (с безумни очила!).

Марта и Слави се измъкват лека-полека от стаята. Искате ли да ви разкажа приказка, мили деца? Да, искам, пак повтаря Камен.  Искате ли да ви разкажа приказка, мили деца? Искам, беееее. Искааааааам!

Три часа по-късно Марта и Слави се връщат, доволни и щастливи, от театър. В стаята заварват Миньо, посинял от рев, а от грамофона се чува: Искате ли да ви разкажа приказка, мили деца? Миньо полузадушен и на предела на силите си, хълца: Искаааааааааааааааааааам! Грамофонът е зациклил и изводът е, че ако родителите били осигурили на детето си минисистема Панасоник ЦеХаш -74,  с две касети, компакт диск и тунер, това нямало да се случи. Ха-ха.
Ха-ха за Миньо, но и за минисистемата, щото вече сме къде-къде напреднали с техниката.

Но това не променя безспорния факт, че

почти всеки обича да му разказват приказки.

Кой не обича интересни истории, знаменити герои, нови светове, далечни епохи? Всички искаме приказка и някой трябва да я разкаже. И хората открай време разказват ли разказват, не спират. Историите се намират в книги, филми, навсякъде. Винаги съм имала голямо въображение и огромен интерес към историите. Когато бях малка, майка ми ми четеше много. Обожавах книгата „Работната мецана“ на Леда Милева и въпреки че я знаех наизуст (помня я и сега!), карах майка ми да чете, докато гледах страхотните картинки на горките забравени мечета. Другото ми любимо, преди да започна да чета сама, беше

да слушам приказки по телефона на номер 177.

Това беше високотехнологично нещо, което заменя самия човек. Проблемът беше, че не сменят приказката достатъчно често,  а и не беше безплатно. Обаждах се по няколко пъти на ден да слушам една и съща приказка. Имаше на Джани Родари и разни такива. Научавах ги, после на вечеря имитирах  пред майка ми и баща ми жената, която чете – голяма актриса бях, няма що!

Сутрин пък, точно в 6.50 по програма „Хоризонт“ на Българското национално радио се чуваше будилник и започваше една мелодия, която никога няма да забравя (може да я чуете и сега, има я в интернет), после кукурига петел и започва приказката. Това ми беше историята, докато закусвам. Вечер, за Сънчо в 8 без 10 по единствената тогава телевизия, всички знаят. Другият луксозен източник на приказки беше на касетки, които слушахме на касетофона на моя приятел Любо, легнали на земята. Той имаше приказки на Шехерезада, а най-любими ми бяха за Синдбад Мореплавателя, Малкия Мук на Вилхем Хауф. Мисля, че това беше

производство на „Балкантон“.

Голямата ми любов към книгите и четенето също е заради магията на историите. И като всяка страст, човек иска все повече и повече да има от нея. Ние сме късметлии, защото сега има всичко и навсякъде, а достъпът е лесен. Книги можеш да си купиш веднага и от цял свят на какъвто език искаш.

Може да са хартиени, електронни или аудио- книги.

Всички имат своите предимства. Не съм от хората, които казват: о, не, за мен само хартиени, толкова ми харесва миризмата на книги, дрън-дрън. Ами и на мен ми харесва, но ако пътувате често, няма как да мъкнете двата дебели тома на „Граф Монте Кристо“ или пък „Одисей“ на Джойс, или да имате 300 книги в багажа. Обаче ги има в електронен вариант. Четеш си дори прав в градския транспорт или на плажа. В електронния четец можеш да имаш стотици книги, а ако тръгнеш да летиш отвъд океана, колко книги може да помъкнеш в багажа? Една. Защото иначе няма място за маратонките от Америка.

Едно време хората са си стояли вкъщи много повече. А сега казват, че нямат време за книги, което е така, но е поправимо. Има и аудиокниги. Това е моята нова най-голяма страст. Вече има много и на български в специално приложение за телефона, достъпно е и в България. Първо бях от хората, които си мислят, че не могат да се съсредоточат, аз не мога да седна да слушам книги, но като чуеш и само една книга, която ти харесва, лека-полека може да организираш времето си двойно. Ето например, аз слушам в момента книгата на Мишел Обама, докато тичам в парка.

Страхотно е, че е

прочетена от нея самата и все едно авторът ми разказва специално на мен.

И времето е двойно употребено време – хем спорт, хем книга. Слушам докато ходя пеша, докато върша неща вкъщи, които не изискват особено внимание – чистене, подреждане или докато си оправям косата. Става идеално и за разходка на куче. Хората слушат много в колата си, докато пътуват. Аз нямам кола, но ако имах, точно това щях да правя. Изобщо времето за пътуване и придвижване винаги е придружено с книга. Аудиокнигите понякога са по-добри от хартиените, заради гласовете на авторите. Например някои от книгите на Стивън Кинг и Дона Тарт са прочетени от самите тях. Страхотно удоволствие да ги слушам. Някои класически книги са направени със звукови ефекти дори – птици, поточета и други, за да се потопиш съвсем в атмосферата. Точно като приказките на касети преди. Аудиокнигите са подходящи и за различни self help, бизнес книги, които едва ли ще седнете да четете на плажа, но са любопитни. Или за книги, които със сигурност няма да купите, но искате да им „хвърлите едно око“. Неслучайно отвъд голямата локва отдавна ползват такива аудиокниги. Те не заместват другите книги, не се безпокойте,

те са друг вид удоволствие,

но пак е тази същата литература. И в крайна сметка, откакто има електронни и аудиокниги, броят на прочетените от мен става все по-голям и така разширяват малко повече света ми.

Защото книгите и историите в тях не са само развлекателни приказки. Историите имат неподозирана сила. Те ни помагат да разберем кои сме, помагат ни да се свързваме с хората, да научим много за другите, за различните, и по този начин да научим още повече за себе си – за лъжите и истините в нас, за света, който казват не е само от атоми, а и от историите, които ние разказваме – реални или измислени. Алан Мур пък казва: „Артистите използват лъжи, за да кажат истината. Да, аз измислих лъжа. Но понеже ти ѝ повярва, научи нещо истинско за себе си.“

А то е, че във всеки от нас има един малък Миньо, който тихо, но често крещи:

ДА, ИСКАМ ПРИКАЗКА!

П.П. Вижте скеча на „Каналето”, няма да съжалявате, обещавам ?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара