Давид Фоенкинос познаваме като майстор на деликатната изящна френска проза. Неслучайно най-популярният му роман носи името “Деликатност”. Днес се завръща отново на литературната сцена с психологическия трилър “Две сестри” – роман за нещо много повече от трудните семейни взаимоотношения. Роман за тежестта на онова нещастие, което с лекота помрачава и най-светлите пътища и изцяло лишава ума от здрав разум.

163 страници. 163 страници, които карат читателя да притаи дъх, да се обърка, с неудобство да разпознае себе си, да изпита едновременно смущение и очарование. Върху крехките рамене на главната героиня Матилда се стоварва една от онези унищожителни раздели, след които любовта изглежда завинаги невъзможна, сърцето е разпиляно сякаш на стотици части и в нито един тунел не се вижда светлина. След дългия ден в училище (преподава литература в гимназия) тя е свикнала да се прибира у дома, където я чака прегръдката на сигурността и спокойствието. Там е Етиен – нейният дългогодишен любим. Златният мъж, който й е обещал пищна сватба и сладки щастливи деца. Посреща я на вратата принцът, който изглежда ще сбъдне приказката. Един ден обаче вълшебният сюжет се обърква напълно и на вратата, подобно на смъртта с косата, драматично почуква бившата голяма любов на принца. Ирис. Върнала се е. Обещанията за брак и деца се изпаряват и нереалният щастлив край се превръща в съвсем реално нещастие…

И с предишните си книги Фоенкинос неведнъж е показвал, че деликатните струни в женската душевност не са му никак чужди. Още помним буцата, която заседна в гърлата ни при първата среща с “Шарлот” – поетично разказаната история за художничката, издъхнала бременна в концентрационен лагер. Днес живеем в историята на литераторката, която губи всичко, което някога е имала. Или поне това, което е смятала за важно. Иронично е как най-романтичният град на света, а именно Париж, за един ден може да се превърне в самотен затвор, чиито улици плашат с тъмнината си и от нито един ъгъл не дебне спасение, топлина, приятел. Къде и как може да успокои душата си една жена, на ръба на пропастта?

Верният отговор е, че няма верен отговор. Възможността за спасение е пряко свързана с желанието за намирането му. Живеем във време, в което непрестанно се опитваме да бъдем най-добрата версия на себе си, да сме щастливи и радостни и често отричаме факта, че има мрачни моменти, в които обичаме това, което ни наранява. Обръщаме му внимание, подхранваме го, позволяваме му да ни прегърне с мръсните си лапи и да забие нокти в кожата, докато не прободе и душата. Това прави и Матилда. Храни демоните си, отказвайки помощ, различна от медикаменти и алкохол. Живее под истеричната обсесия за бившата, която вече е настояща. Гледа под лупа социалните й мрежи, непрестанно изписва името й в търсачката само и само да научи всичко, да узнае повече, да се нарани до краен предел. Слава Богу, когато човек удари истинското дъно и изгуби всичко винаги най-близките са там, за да подадат ръка. В случая с Матилда добрата й сестра е там, за да помогне, за да даде любов, подкрепа и закрила. Но ако всяко зло е за добро, то дали понякога всяко добро не води до зло?

Непопулярно мнение е това да не се възхищаваме и благодарим за грижите, с които ни даряват роднините ни. Истинско табу е това радушно отношение да ни е противно. Да, но се случва. За жалост понякога черната дупка отвътре толкова силно ни засмуква, че приспива всичко светло. Будна остава само отровната завист. Завистта, че някой друг е щастлив и е постигнал всичко. На някого другиго е дадено всичко. Защо Агата се радва на своя грижовен съпруг и отглежда най-сладкото бебе на света, а Матилда е изоставена заради някоя “по-добра”? Непрестанния и упорит крясък на въпроса “Защо (не) на мен?” понякога води до изцяло изкривена представа за реалността и фатални грешки с безвъзвратни загуби и кошмарни последствия.

След последната страница на “Две сестри” усещането е, че книгата трябва да бъде оставена настрани или сложена под мишница, за да освободи двете ръце на четящия и той да аплодира шумно. Днес сякаш са малко писателите, които за по-малко от 200 страници могат едновременно да очароват и смутят така дълбоко. Необходимо е да отбележим и работата  на Георги Ангелов, който с превода си добавя финалния щрих на романа.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара