Коя е най-страшната книга? “ Пътешествие до края на нощта“ на Луи Фердинад Селин или „Сърцето на мрака“ на Джозеф Конрад? Истината е, че никой друг роман не може да се бори с „Педро Парамо“.
С автора му, мексиканеца Хуан Рулфо, се запознах преди години на една от международните писателски срещи в София. Той изглеждаше някак свит, незабележим между величия като Гор Видал или Курт Вонегът.
Но макар да е написал само две книги, сборника с разкази „Долината в пламъци“ и романа „Педро Парамо“, колосът на литературата е именно той. Защото от заклинанията му в черно чародейство изригна латиноамериканският магически реализъм, а селцето Комала, в което вилнее Педро Парамо, стана архетипът, в който се вмести вълшебното място Макондо от Маркесовата „Сто години самота“.
Стоте години пък от рождението на скромния патриарх Хуан Рулфо са добро подсещане да прочетем отново „Педро Парамо“.
В цялата световна литература до него, никой, никога и никъде,
не се е осмелил да освободи живите и мъртвите
от белезниците на времето и пространството и да хвърли мост между тях.
Селцето Комала е място на насилие и посърнал живот върху жеравата на Земята, точно до самия вход на пъкъла. Хората, които умират там, се връщат от ада, за да си вземат завивките. На това прокълнато място смъртта преследва хората, изпълва и прелива тяхното съществуване, става част от баналното всекидневие.
„Древната земя е загинала.
Реката е пресъхнала, горите са изсечени.
Мизерията е разкрила гнойни язви, изгарящи в огъня на безпощадното обедно слънце. Зла участ е превърнала в тревясали гробища обширните пространства, които някога са били долини и ливади. Хората, почти всички, са се изселили. Тези, които са останали не желаят да се разделят със своите мъртви. Само останките на дедите им ги свързват с тази земя. Затова те не оставят мъртъвците. Понякога, когато все пак си тръгват, ги вземат със себе си. И дори когато трябва да ги оставят, така или иначе, те пак ги влачат със себе си. Носят ги на гръб.“
С безмилостното си перо Хуан Рулфо е издълбал некролог в камъка на света и творчеството му свети с блясъка на надгробно слово, написано с кръв.
„Педро Парамо“, една книга, в която няма надежда.
0 Коментара