„Не обичам аудиокниги. Страшно лесно се разсейвам, губя нишката, връщам се, пак се разсейвам… В крайна сметка се оказва, че нито съм „чела“, нито съм си оползотворила времето по различен начин. Рядко ми се получава да изслушам книга до края и накрая се оказва, че почти нищо не съм запомнила. Предпочитам книгите на хартия – можеш да ги докоснеш, да ги подушиш, да ги опаковаш и да ги оставиш под елхата, да си ги сложиш в (и без това пръскащата се по шевовете) библиотека и да си ги гледаш. Усещането е различно, интимно, красиво, като един свещен ритуал, който може да се случва толкова често, колкото пожелаеш.“

Знам, че тези думи се въртят в главата ви, още преди да сте ги изрекли. Откакто станах фанатичен почитател на аудиокнигите и Storytel, чувам подобни обяснения постоянно. И не се изненадах от тях дори първия път, в който ги чух. Главно защото аз ги давах много преди в България да се заговори сериозно за аудиокниги и те да са какъвто и да било сериозен фактор за зараждането на дискусии.

Пробвах да слушам аудиокниги преди десетина години и химията между нас просто не се получи. Прочитът на двете български книги, с които направих опит тогава, въобще не ми допадна и не успя да ме прикотка. Английският прочит беше чудесен, но въпреки това не можех да се съсредоточа, сякаш постоянно се чудех къде да си дяна ръцете, след като все пак не държат книга. И това постави край на опитите ми, докато на българския пазар не се появи Storytel.

Признавам си, при регистрацията бях скептично настроена и твърдо решена, че книги в български прочит просто ня-ма да слушам. Това, което действително ме изкуши, беше огромният набор от заглавия на английски – и класики и такива, излезли на пазара буквално преди дни. По спомен, първото изслушано произведение беше The Strange Library от Харуки Мураками – глътнах я, докато си събирах багажа за почивка. Случи ми се няколко пъти да върна минутка-две, но нищо фатално.

След това скочих на Educated – беше ми препоръчана от няколко мои приятели, почитатели на аудиокнигите.

Каква книга, какъв прочит!

Не можех да се откъсна от нея. Слушах я, докато си миех зъбите, докато разхождах кучето, докато миех чиниите и чистех, докато пътувах в транспорта, в обедната почивка. Бях на 3-4 часа от финала, когато с приятелка заминахме за Рим. Пусках си книгата вечер в квартирата и успях да зарибя дори нея, макар да бе изпуснала началото. (След като я изслушах, я предложих за издаване и така книгата в крайна сметка се появи и на българския пазар.) Точно тази книга преобърна представата ми за слушането на книги.

Аудиокнигата е съвсем различна от книжната и никога една от тях няма да измести другата. Защото между двете преживявания няма нищо общо.

Аудиокнигата е разказ, емоция, пресъздадена през нечий глас –

невероятна власт и отговорност за актьора, между другото. Educated разтвори пред мен портите на аудиочетенето и ме накара да разбера огромното удоволствие, което може да даде то. Особено за запалени читатели като мен, които не намират много време за четене на хартия. Читателският ми глад бушуваше неутолим дълги месеци, преди да започна да го захранвам с аудиокниги. С тях и вълкът беше сит – вършех всички странични задачи, които нямаше как да останат несвършени – и агнето бе цяло – поглъщах книга след книга, дори такива, до които нямаше как да получа чак толкова скоростен достъп.

Продължих приключението си с Чимаманда Нгози Адичи – нигерийската писателка чудо. След това изслушах Inside Out: A Memoir – историята на Деми Мур, разказана от самата нея. Към този момент вече проповядвах религията на аудиокнигите на работа и у дома. Не можех да повярвам, че мога да направя всяка досадна задача забавна, като паралелно слушам книги. Говоря за съкровища като The Book of Illusions на Пол Остър, прочетена от самия Пол Остър! Само че още нищо не знаех…

Съвсем скоро достигнах до етапа да си купя

блутуут колонка за банята,

защото си имаше по едни 20 мин. на ден (2 душа по 10 мин.), които оставаха неоползотворени. Точно тогава се замислих, че Storytel ми дава уникалната възможност да изслушам някои класики, за които, знаете, все не остава време. Някъде прочетох коментар на мой приятел, възхитен от прочита на „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Това беше една от книгите – препъни-камък за мен. Бях започвала да я чета поне пет пъти и бях стигала най-много до 70-а страница. Прекрасният ѝ прочит на български е дело на Никола Стефанов и така те вкарва във филма, че след края на книгата ти се иска просто да натиснеш play и да се върнеш в началото. И след като се получи така чудесно с нея, реших да изслушам още някоя класика. И там се случи най-голямата магия между мен и Storytel.

Аудиокнигата с главно А (и главно К, тя заслужава две главни букви) е „Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис. С гласа – господи, ГЛАСЪТ! – на Симеон Владов. Тази книга, този глас, този прочит – оставиха ме без думи. А най-хубавото от цялата ситуация беше, че оставиха без думи и приятеля ми, на когото пуснах аудиокнигата (казвам ви, нямаше откъсване) в колата, докато пътувахме към Търново. Пристигнахме в старата столица зашеметени. Така ни легна на сърцето този… разказ. Аудиокнигата беше абсолютен пир за сетивата, толкова упойващ, че дори кучето ни се успокои и си легна на задната седалка (впоследствие установихме, че гласът на Симеон Владов има тази власт над нея).

С Йордан си имаме списък с „наши неща“ – дейности, които извършваме заедно и са още по-приятни заради цялостта на преживяването, когато сме заедно. Слушането на аудиокниги стана „наше нещо“, което правим, докато чистим, хапваме или пътуваме. Но освен наше нещо, то успя да се утвърди и като самостоятелно хоби за двама ни, когато ни се слушат различни неща (на него – поредния роман на Лий Чайлд, на мен – „Лолита“; на него Astrophysics for People in a Hurry от Нийл Деграс Тайсън, на мен – A Life in Parts, автобиографията на Брайън Кранстън). Как се случи това?

Моето момче имаше неблагоразумието да има рожден ден още в началото на мартенския локдаун. А всички знаем какво беше положението тогава – не можеше да се мръдне от вкъщи, така че единственият ми шанс за невероятен подарък беше с онлайн поръчка. С ръка на сърцето си казвам, че обиколих всички сайтове по няколко пъти – и, разбира се, имаше огромен набор от неща, които можех да му купя, но исках в това време на липса на изживявания да му подаря именно изживяване. Чудесно. Само че без пътувания, заведения, постановки, концерти, escape room-ове, музеи КРЪГЪТ ОТ ИЗЖИВЯВАНИЯ ЛЕКО СЕ СТЕСНЯВА. И това като добавка към партито, което, естествено, нямаше да го има. След няколко безсънни нощи в мислене,

идеята за перфектния подарък

най-сетне ме осени. Ако все още не сте разбрали, Йордан получи абонамент за Storytel, по негови думи, един от най-хубавите подаръци, които съм му правила. Оттогава е изслушал около 20 книги (вече сигурно са станали и повече).

Разбирате накъде бия, нали? В частичен локдаун сме, предстои Коледа. Разбира се, онлайн поръчката на коледна пижама и вълнени чорапи винаги е вариант, но представете си колко е прекрасно за празника да получиш цяла библиотека от истории, които можеш да слушаш навсякъде по всяко време, дори докато миеш чинии, дори докато тичаш, дори докато се къпеш (казва ви го човекът с блутуут колонката за баня). Аз лично смятам, че това е най-жестокият коледен подарък, поне за момента (иначе и на екскурзия до Занзибар бих се зарадвала, естествено). Слушайте сами, заедно с партньора, с децата – казвам ви, това нещо е способно да създава спомени и хубави емоции – две неща, от които всички имаме нужда тази година.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара