„Хвърчилата“ – Ромен Гари
„Отмъщението на прошката“ – Ерик-Еманюил Шмит
„Нежна песен“ – Лейла Слимани
„1979“ – Кристиан Крахт
Книжното цунами, което ни залива все по-безмилостно, ме принуждава да въведа ограничения в избора си и тази години формулата беше „Леге Артис“ – издателство, което – въпрос на мироглед или на късмет – никога не ме е разочаровало.
„Отмъщението на прошката“ – четири дълги разказа (точно формата, в който се чувствам най-уютно), обединени от обща тема. Повсеместен подход, пред който рано или късно трябва и аз да „клекна“ – повечето читатели явно не тръпнат от желание да бъдат емоционално разнообразявани. Шмит е притаил изненадите в сюжета, а относно качествата му на омаен разказвач – всичко си е на мястото.
„1979“ – Странен стил, ударен, немногословен, без излишни обяснения и отклонения, той не ни разказва, а по-скоро ни „запознава“ с преживявания на героя си (европеец, интелектуалец и сноб до костния си наркомански мозък) в навечерието на иранската ислямска революция, а после и на случващото се по същото време (1979-а година) в Китай. Първоначално ме подразни, после ме заинтригува, но в края на книгата имах обяснение на факта, че авторът е считан за модерна литературна поп-икона.
„Хвърчилата“ е Роман с главна буква, дори бих казал „Романът на Гари“, при условие, че съм чел повечето му произведения и – почти без изключения – ги считам за страхотни. Но тук са налице абсолютно всички основни продукти, специфични подправки и безспорно майсторство на приготвянето, характерни за френската литературна кухня (френската кухня е пълнокръвен герой в романа). Исторически важен и нееднозначен период (Втората световна война), традиционно силна емоционалност и мотивация на героите, красив език и най-важното – бликаща човещина, опит за приемане на всичко и всички, готовност да се отстояват позиции, но и да се прости. Ромен Гари е сътворил шедьовър, литературно гурме с толкова фини нюанси, че със сигурност няма да мина с еднократна консумация. Напълно съм съгласен с Пенак, че е важно какво се чете, но още по-важно е какво се препрочита.
Със сигурност ще трябва да препрочета и „Нежна песен“ („Гонкур“ за 2016 г.) на Лейла Слимани. Авторката пише – според анонса на гърба на изданието – в „телеграфен стил, като полицейски доклад или психиатрична експертиза“. Не мога да се съглася напълно, защото това описание не предполага силната емоция, която ми донесе „французойката от марокански произход“. Бих казал, че контрастът между хладния стил и нажежените емоции е умно обмислен и прекрасно реализиран. Правя неволен паралел с друго уникално произведение – „Списъкът на моите желания“ на Грегоар Делакур, но Слимани слиза по-дълбоко в психиката на героинята си.
„Хвърчилата“ – Ромен Гари – ПРЕВЪЗХОДНА
„Отмъщението на прошката“ – Ерик-Еманюил Шмит – ОЧАКВАНО ДОБРА
„Нежна песен“ – Лейла Слимани – ПОТРЕСАВАЩА
„1979“ – Кристиан Крахт – КРАЙНО ЛЮБОПИТНА
0 Коментара