Тя ни върна в училище – накара ни да си припомним теорията на вероятностите. Вероятно родена в Неапол през 1943 г., италианската писателка с малко вероятното име Елена Феранте живее според някои в Гърция. Според други се е установила в Торино. Шегата настрана, Феранте общува с читателите си само чрез своите издатели и твърди, че в момента, в който разкрият самоличността й, ще скъса с писането. На нейно място не бихме се заклели в това. Но пък уважаваме „невротичното й желание за недосегаемост”.

За  героините на потайната италианска писателка животът е ребус на привързването и отчуждението. Тя е автор на девет забележителни книги, неумолимо откровени, разголващи и най-неприкосновените трепети на мисълта. У нас нaбра популярност с минималистичното бижу „Дни на самота”. Големият успех обаче я застигна с публикуването на епичния шедьовър „Гениалната приятелка”, книга първа от неаполитанската тетралогия. За по-малко от две години от нея са продадени 5,5 милиона екземпляра на над 40 езика!

По-важното е, че през 2016 г., когато излезе „Новото фамилно име” (книга 2 от поредицата), в. „Тайм” включи една писателка „без лице и глас” в списъка на стоте най-влиятелни личности в света. На свой ред „Историята на изгубеното дете”, четвъртият и последен роман, е удостоен със златен медал на „Независимите издатели” и е номиниран за международната награда „Ман Букър”. В момента се подготвя телевизионен филм от 32 серии по четирите книги с главен сценарист писателят Франческо Пиколо.

Тетралогията е своеобразен билдунгсроман (образователен роман, жанр, възникнал при Просвещението) – Феранте прави впечатляващ преход от интимния, семеен роман „Дни на самота” към „Гениалната приятелка” и неговото брилянтно продължение „Новото фамилно име”, които пренасят читателя в Италия от края на XX век. В драматичния портрет на едно нетипично женско приятелство бедният Неапол е така елегантно одухотворен, че се усеща като отделен герой, приласкал в бетонното си лоно съдбите на своите жители. „Гениалната приятелка“ разказва не просто за израстването на две момичета със сложни взаимоотношения, а за участта на цяло едно поколение в покрайнините на „града на църквите” през 50-те и 60-те години.

„Новото фамилно име” е величествена неаполитанска фреска, в която съдбите на Лила и Елена остават преплетени. Историята ни връща към атмосферата на романите от XIX век, без да избягва и най-модерната проблематика, като например еманципацията на жените. В приятелското противоборство Лила е с едно рамо напред. Тя е красива, омъжва се за богат човек и се превръща в „Джаки Онасис на квартала”. Ученолюбивата Елена поема по по-трънлив път. Необвързана, тя продължава да учи и така избягва от мизерното си обкръжение, но не и от неговия дух.

Феранте анализира ненатрапчиво всички онези факти и обстоятелства, които засягат класовия произход на героите и орисията на жените през 50-те години. Целите й са литературни и тя се вглежда в италианската класика, както и в предизвикателствата на един по-съвременен Неапол. Излива цяла каскада от характери и предава същността на всекидневието, определяно от семейството, суеверията и един светоглед, белязан от фатализъм, един южноиталиански свят, където по-малко обичат Бог и повече се плашат от него.

Джордж Лукаш беше казал, че „Годениците” на Манцони е алегория на цялата италианска история, „конкретен епизод, взет от италианския народен живот”, в който „любовта, раздялата и събирането на младо селско момче и момиче са превърнати в обща трагедия на италианския народ”. По същия начин Феранте превръща любовта, раздялата и събирането на две бедни градски момичета в обща история на техния град, това толкова красиво и сърцераздирателно място, вдъхновило израза Vedi Napoli et poi muori – „Виж Неапол и умри”.

Елена Феранте почти не дава интервюта, но анонимността й отива. Сигурно защото книгите й се занимават с личностното израстване, вътрешните конфликти и екзистенциалната самота. В сравнение с нея дори един Томас Пинчън може да мине за прахосник на внимание към читателите си. Ала нужно ли е една книга да има лице и глас? Не резонира ли авторът най-мощно и отчетливо чрез гласовете на своите герои? Спрягат книгите на Феранте като „трилъри на душата”, защото адресират страховете ни, вътрешните ни битки и силата да са самоопределяме. И да започваме отново, уж „на чисто”, уж по-силни. С укротено его, но и със съзнанието, че никой не може да отнеме собствените ни парещи спомени.

Когато чувствата са потискани дълго, неминуемо идва момент, в който, изведнъж отприщени от нанесена рана, те се изливат там някъде в пукнатините на душата и канализират цялата й енергия навън… Към попадналия в капана читател. Така се раждат последователите на Елена Феранте – не питайте дали са й верни.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара