Човекът без телефон

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че когато настъпи Апокалипсисът, всички ще умрем от смях. Мхм, има вариант хуморът да спаси и този, и онзи свят. Не мога да те докосна. Според Естер Перел, хуморът е най-лесният начин да се приближиш до някого без да го докосваш.

Веднъж се шегувахме, както мразиш телефони, колко яко би било, ако умреш, именно това да те накарат да правиш, да бъдеш нечия секретарка, ангелска, дяволска. Присетих се за това докато се взирах в картичката, която ми изпрати преди години от Порт Лигат. На нея е изобразен падналият ангел на Дали с нозе, оголени до кости, с птичи нокти, а те продължават да растат и след смъртта, косата също, следователно новата ти прическа ще се скапе за отрицателно време. И този ангел, моля ти се, е с приведена глава и рови в празните чекмеджета на тялото си, те са поникнали от гърдите му, гениталиите, дървени са. Неизменно този образ засажда у мен грудката на съмнението, че ако имаше телефон,

никога не бих ти казала това, което току-що казах…

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че бих нарисувала друга картина. На същия този ангел, само че вместо чекмеджета, в гърдите му има шайба. И той набира ли, набира цифрите, държи слушалката до ухото си, вечно свободен сигнал. От нула до едно и от едно до нула, шайбата се върти, и се върти, сизифовски. Ако си в пещера, тихото повтаря ли само̀ себе си,

докато не стане по-тихо, най-тихо, пещерно тихо?

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че ми липсваш. Неестесвената тишина ме побърква. Разказвам ти как е минал денят ми. Мълчиш. И мълчанието ти ми липсва. Все още те чувам през осиротелите ти предмети от първа необходимост. Пия повече от обикновено, доста повече и понякога „Антропоморфният кабинет“ ме заговаря с твоя глас. Не мога да сбъркам гласа ти.

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че след кутия цигари, половин литър кафе, три четвърти от древна стихосбирка, пуснат в тоалетното казанче спомен и постоянното чувство за отлагане, отново съм тук, с угарките под ноктите, жълтите щори, плаващото работно време, сънотворните; съновиденията, изличени от отминаващото време между нас. Ще продължиш да ме привличаш, както земята привлича сухото перо, паднало без птицата да забележи. Повтарям името ти на глас, като мантра пред ступа, като вожд, предизвикващ дъждове, като заклинание на мъртъв език, което ще ме накара да повярвам, че си тук до мен. После се уморявам от реалността, а понякога дори заспивам.

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че жаднея по теб и тогава любовта е протекла стомна, натежало дърво, спукани капиляри. Идеята за нас – изгоряла крушка. Казваше ми: ще дойда по вода, ще утихна в теб като морска птица от далечен остров, с разрошени пера от вятъра. Повтарям си го на глас, за да не оставям тишината с погрешни впечатления, да не я карам да чака, така, както

аз чакам да ме спасиш от нея.

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че ловният сезон е открит. За ловците на духове.

Ако имаше телефон, щях да ти кажа – не сме се докосвали от толкова дълго, развълнувах се от сблъсък с непознат в автобуса, от вятъра, поместващ косата ми, от касиера, който ми върна рестото от дребни стотинки с неочаквано нежен жест, оцених нежността в ежедневните докосвания. Прося монети наум, в новата ми молитва, предназначена за супермаркета.

Ако имаше телефон, щях да те попитам как да се измъкна от огромното нищо, което стои на мястото ти? Ако успея да го прогоня навън, единствената промяна ще бъде, че цялото нищо ще ме заобикаля. Вън или вътре? Вътре или вън? Има ли разлика? Без значение е, когато те няма. Отсъстваш прекалено тихо. Някак не ми стига да няма нищо от теб. Твоят „недостиг“ без множествено число претоварва усещането ми за количество. Да не си си на мястото и да няма място за теб са две различни неща.

Ако имаше телефон, щях да ти споделя, че без теб градът ни е друг град. Без теб не живея в него. Градът е жива конструкция, карта на чувството ми за ориентация, отживелица. Докато вървя из него, рисувам картини, с четките на походката си. Влизам в галериите. Да го напусна – не мога. Все пак ти не си именно тук. Всеки опит ме води по-навътре. Уплашено дете се е свило, заровило сълзи в коленете си с гръбнак, опрян в стената. Прилича ми на мен, казах си, загледана в малка пластика в поредната галерия.

Ако имаше телефон, щях да ти припомня какво ми каза, когато не те разпознавах на старата снимка, която ми показваше. Каза, че „невидим“ е различно от това да те няма, съвсем различно. Коренно, допълни някой друг, който пропуснахме да открием на следващата снимка.

Ако имаше телефон, щях да ти разкажа, че улиците са се събудили по-тесни. Градът е дом на скръбта в заскрежена чаша. Спъвам се в птици. В него те ходят, не летят. Скелет на врана е кацнал на рамото ми да пие. Няма те вече. Изчезват ми неща. Градът ме прозява. Разтяга ме. Попива потта. Измита прахта с метлите на вчерашния вятър. Повехнали са краищата на изреченията ми. Точките са пробили листата… пренесли са се в други измерения, като теб. Аз съм остатъците от надупчения лист. Гриза върха на химикалката, докато пиша в опит да слея мастилото с езика, индигото със сърцето. То обича да се храни с мастило. Гладно е. Спомените ни са запечатани пликове, затворени за сън очи. Навън бият празнични камбани.

Гладно е. Не можеш да ги чуеш.

Ако имаше телефон, щях да ти кажа, че завиждам за непрекараното време, което ни се полагаше. За несвършените краища. За несъстоялите се единения, прегърнати залитания, побутвания с топлите ти устни. Завиждам на двойките за техните сливания, квадрати, изпъквания, фигури, отклонения един в друг, преплитания… сега ми се налага да се преструвам, че живея техните животи. Помня как рижаво момиче ни гледаше, докато се целувахме в парка. Ние поглъщахме самотата ѝ като хълм в мъгла, като езеро под вода, знак без посока и в този момент пропуснах да видя в нея своето бъдеще.

Ако имаше телефон, щях да ти разкажа за еднодневката, която се чудеше как да не бъде повърхностна. Кацна върху пластмасовата ябълка и се опита да я заговори. Изкуствените цветя не можеха да повярват, че са ги направили повехнали. Накъде отива този свят – последните ѝ думи. А твоите? Как така без последни думи?

Ако имаше телефон, щях да те уверя, че мога да те изгубя. Че бих те пуснала да продължиш нашата любов с някоя друга… така поне щях да бъда спокойна, че някой намира изгубените неща.

Ако имаше телефон, щях да ти поплача „на рамото“.

Несъщественото ми избожда очите. Блъскам се в предмети от първа необходимост. Фигуративна слепота. Без теб не виждам смисъл да продължавам.

Любослава Трайкова

Ако имаше телефон, щях да ти припомня спора ни за материалното момиче, което казало, че любовта е безпредметна. Ти не беше съгласен. Така и не разбрах доводите ти. После трябваше да се потготвим за участието си. В библиотеката ти четеше своите текстове, аз моите, докато думите ни се застъпиха, сляха се наивно неразумни, неопитни и млади като следи от череши по устните след целувка. Пренесохме диспута си в страниците на другия. Стигнахме до извода, че спорът ни е безпредметен. Помня как изглеждаше в този ден, с шал, бакенбарди и едно наум, главата на вентилатора се обръщаше след теб. Щракнах те с фотографската си памет. Ние двамата в библиотеката, заобиколени от Ана Каренина, Вликият Гетсби, Ромео и Жулиета… на фона на които е трудно да обичаш.

Ние успяхме. Спор няма.

Ако имаше телефон, щях да ти разкрия три начина да се пръснеш в четири посоки. Да попитам колко пъти можеш да получиш едно и също дежавю̀? Имам чувството, че никога не съм те виждала за пръв път. Имах го, още когато бяхме на репетиции с актьорската трупа и поетите. Оттогава не сме спирали да играем себе си. Бях те помолила да останеш след часовете, за да си довършим бъдещето. Казах ти „ела навреме“. Тогава не знаех, че винаги ще бъдеш точен. Затова не спирам да се питам защо сега? Получих смразяващото обаждане и знаеш ли какво направих след края на разговора? Бях толкова неадекватна, че по навик тръгнах да ти звъня.